Пътеписи

В началото на пролетта у мен се проявява естественият порив да оставя животните намира. Това е период, когато благородният елен и лопатарът, с малка разлика във времето, хвърлят старите рога и буквално дни след това се появяват наченките на новите. В ловната литература специалистите посочват много категорично сроковете за смяна на рогата, като поясняват, че благородният елен хвърля своите почти месец преди лопатара. Моите наблюдения обаче показват, че това невинаги е така. Голяма зависимост спор

Мога ли спешно да организирам лов на един господин, който пристига в България след пет дни. Такъв въпрос ми зададе мой приятел, с когото въпросната личност има бизнес-отношения. Отговорих положително едва след като проверих възможностите и уговорих престоя и лова с директора на намираща се в близост до София ловна територия.

В зората на ловната си кариера чувах за мъже, отстреляли десетки, пък и стотици диви свине. Поглъщах жадно всеки разказ с надеждата да се науча на някой трик, че и аз да имам по-чести срещи с тези митични животни. Четях ловни книги и се допитвах до по-старите ловци. Често въпросите ми биваха посрещани с присмех и шеги от страна на ветераните. Това не ме обезкуражи и аз продължавах да питам, признавайки откровено своята некомпетентност. Стрелях добре и смятах, че донякъде това компенсира опита и

Няма по-опасно животно от ранения глиган. Убедих се в това през моя 16-годишен опит на ловец. Още в началото на ловната си кариера повалих няколко диви прасета в опасни ситуации, но не толкова от правилната ми методика, а благодарение на късмета на начинаещия.

Ловците в групата бяха спрели да разговарят помежду си. Тежкото дишане и изпотените лица недвусмислено показваха, че усилието и умората сега са техни спътници. Стръмните склонове на Карпатите бяха посипани с хлъзгави есенни листа и това допълнително затрудняваше движението.
Първата гонка бе пълен провал. Нито едно животно не попадна на огневата линия. Вероятно вината бе в гоначите, които не бяха синхронизирали действията си и животните избиха вдясно, още преди да доближат стрелците. От друга ст

Двата благородни елена поемаха жадно с козината си слънчевите лъчи по южния родопски склон. Януари бе щедър на сняг тази година и дълбоките бели преспи свидетелстваха за това. Като се изключат последните два слънчеви дни, студът и снеговалежите бяха натикали животните под гъстите борове, които единствени предлагаха защита от лошото време. Само по-едрите глигани рискуваха да напускат леговищата си в опити да търсят жълъди, останали от есента. Тревопасните се движеха малко, за да не хабят енергият

Не се замислих как да отговоря на поканата на моя приятел и колега ловец Георги Бояджиев, когато ми предложи да посетим дивечовъдна станция “Борово”. Имаше само едно допълнително условие. Налагаше се да пътувам и с петгодишния си син Любомир. Бях му обещал, че ще го взема следващия път със себе си. Обадих се на още един приятел – Пенчо Младенов, прилъгвайки го с балканската пъстърва, въдеща се по тези места. На него не му трябваше голямо убеждаване.

Понякога събитията в лова се развиват толкова бързо, че човек няма време да ги осмисли и действа инстинктивно. Тези инстинкти, подарени ни от нашите предци и доразвити от нас самите, са верните ни приятели в моменти на върховни изпитания. Не всеки индивид е надарен с подобни рефлекси и интуиция, че да реагира правилно при реална опасност. Някои хора обаче са родени воини и ловци. Ето на какъв кратък, но интересен случай станах свидетел.

Ранната пролет е сезонът, през който мечките се събуждат от своя зимен сън. Разбира се, това е доста относително, защото изпадането в летаргия не е процес, който има определено начало и фиксиран край. Възможно е в зависимост от климата и района на обитание този най-едър представител на фауната у нас да “заспива” и да излиза от сън няколко пъти за един сезон. Има случаи при по-мек климат, когато “Баба Меца” въобще и не влиза в дълбока “дрямка”.

Погледнах назад към джипа. Лъчите на изгряващото слънце започваха да вкарват цвят в намибийската савана. Върнард, ловният ни водач, и Иво Доктора приведени вървяха пред мен. Стадото орикси бе нащрек, въпреки благоприятния вятър в лицата ни. Песъчливата почва приглушаваше стъпките. Ясно се очертаха дългите рога на един мъжкар.

Притиснати от липсата на време през седмицата, аз и моят приятел Светльо – Томпсъна решихме в неделя да направим една разходка сред природата. Няколкото часа, които щяхме да прекараме заедно, бяхме решили да посветим на спорове и теоретични разсъждения по любимата ни тема – балистиката. За да съчетаем приятното с още по-приятно избрахме следобеда на Цветница /Връбница/ да прекараме в слабо посещаваните райони на планината Витоша. На половин час път от центъра на София зарязахме автомобилите и по

През 1992 г., след отварянето на границите, подобно на други свои връстници и аз опитах щастието си в чужбина. На 25 години, със спестените от мен пари и с много ентусиазъм, се качих на полета на Авиокомпания “БАЛКАН” – София-Ню Йорк. Знаех, че ще ми е трудно и не си правех илюзии за “розов” живот. Още след пристигането си започнах да се устройвам и да си набавям необходимите документи на легален имигрант.

Детайлната снимка на черепа показва доста ясно щетите, нанесени от куршума на карабината в калибър 7,62 х 54R, който е влязъл от противоположната страна /лявата/ и без да излезе от кожата на дясната страна, почти напълно е раздробил черепа. Това е и фаталният изстрел, който е избавил Райчо и Гошо от мечата ярост.

Топлата есенна събота създаваше безгрижно настроение. Жителите на малкото селце Лакатник, кацнало в най-отвесната част на Искърския каньон, се събуждаха в очакване да прекарат един ленив ден. Само членовете на местната ловна дружинка, известни с ентусиазма си в околността, бяха вече поели по стръмните пътеки на отвесните склонове. Добрата им организация се състоеше и в планирания след пусиите банкет, домакин на който щеше да бъде заместник-председателят на дружинката Димитър, наричан от всички н

“- Какво правиш, младежо? – чух познатия глас на Григор. – Хайде, стягай се за петък, ще те водя за вълци.”
Това звучеше толкова примамливо, че направо не беше за вярване. Всеки път, когато някой обещаваше лов на вълци, адреналинът ме блъсваше здраво. Знаех че това е по-скоро пожелание, отколкото обещание, но кой истински ловец не мечтае за трофей от този най-интелигентен обитател на фауната в Европа, а може би и в света. Известно е, че повечето бозайници имат отлично развити две от трите сетив

Лъвският рев ме изтръгна от съня ми. Погледнах фосфоресциращите стрелки на часовника си. Показваха три и петнайсет през нощта. Прохладният вятър нахлуваше през прозореца, лишен от стъкло. Паянтовата врата на бунгалото ми също пропускаше нощния хлад. Сламената стена със сигурност не би спряла лъв, който е решил да ми направи официална визита с „чисти” намерения. Тези мисли, подкрепени от усилващия се лъвски рев, ме накараха да наглася по-удобно .375-калибровата карабина, оставена до леглото ми. П

Тече четвърти ден, откакто ловувам на диви прасета. Времето сякаш придобива други измерения. От една страна имам чувството, че всичко е започнало едва вчера, а от друга, сякаш го правя от месец. При всяко положение ми се иска да продължи още дълго, дълго.

Преди много време гледах научно-популярен филм за животинските видове в България. С учудване разбрах, че сред адаптиралите се видове у нас са и алпийските козирози.

Пътувах от София с група мои клиенти ловци към Родопите. Имах разрешение да отстреляме няколко сръндака и при късмет - два до три глигана. Още с пристигането крехкото слънце започна да отстъпва позициите си на мощния напор на прииждащите облаци. Беше повече от ясно, че днес никой няма да ловува. До мръкване оставаха два и половина часа. Хижата, която щяхме да обитаваме близките пет дни, бе достатъчно отдалечена от местата за лов и затова предложих на клиентите си - който иска, да пробва оръжието