Home » Публикации » Бракониерски разкази
Бракониерски разкази
Дишах тежко, следвайки моя планински ловен водач. Бяхме тръгнали точно когато зората възвестяваше господството си над тъмнината. Тъй като и двамата още нямахме ловни билети, нито законно оръжие, се движехме по маршрут, който само горските обитатели познаваха. Вероятността да срещнем някой по това време и на това място бе незначителна като въшка, седнала на трактор. Старият военен „Маузер” (изровен кой знае откъде) висеше на гърба ми, заедно с полупразната раница. Моят спътник носеше разглобен ту
Керванът от черни джипове със затъмнени стъкла бавно напредваше през високите преспи. Пътят лъкатушеше покрай замръзналото речно корито. Само на места ледът бе прояден от буйната река и ромонът и достигаше до слуха. Към тези места водеха дивечови пътеки. Следите оставени в отъпкания сняг издаваха вида и количеството на горските обитатели, които са ги ползвали. Когато кавалкадата от високопроходими машини достигна дървено мостче, простряло се над реката, първият автомобил спря и човекът до шофьор
Жегата през август се усещаше особено силно на площада на родопското градче. Пълното безветрие, нетипично за района, допълваше усещането.
Група мъже, прибрали се от лов на пъдпъдъци, бяха захвърлили раниците си на земята. Ловните им пушки висяха окачени по пироните и чеповете, с които щедро бяха осеяни стените на местната кръчма. През последните няколко години /откакто новият собственик се зае да я разработва/ заведението за “обществено напиване” се превърна в сборен пункт на трите дружинки от
Както споменах в предишния си разказ, веднъж влязъл в гората, нищо не може да ме притесни. Чувствам се уверен, а обстановката ми е позната, защото от дете обикалям околностите. Единственият ми проблем е как да пренасям стария военен “Маузер”, без да бъда забелязан.
Първоначално го носех увит в одеяло или скрит в сноп от пръчки и клони, но това не беше най-добрият начин. Реших да си потърся скривалище, където да го оставям след лов и където след това отново да го намирам. Скоро избрах такова мяс
Ловец съм откакто се помня. Още от дете си правех лъкове и жилки /прашки/. По-късно обикалях планинските гори и мечтаех да имам ако ще и най-скапаната кремъклийка, защото умеех да издебвам дивеча. Щом навърших двайсет и пет години, събрах смелост и кандидатствах за ловец в местната дружинка. Хората там ме познаваха и нямаха нощо против да стана пълноправен участник в лова. И без друго често ходех с тях като рукач /викач/. За съжаление, бях заподозрян от един човек, който имаше голямо влияние в л
Publications
The two men were walking cheerless and scared. Their clothes looked alike, shabby and worn out. They were of different age. Judging by the characteristic high cheek-bones of their faces, one could guess they were sort of relatives, most probably, a father and his son. Stoyan, the younger one, was holding an axe in his hand. Pavel, on his part, had asked a neighbour of his to lend him an old hunting rifle, loaded with two bullets. He had no other bullets with him and didn’t even know the right pe
Let me introduce myself first. My name’s Robert Atanassov. I’m publishing the “Bulgarian Hunter” magazine and hosting the programs “Time for Hunting” on TV7 and “ Hobby” TV. Meanwhile I am a professional hunter, which doesn’t mean I earn my bread by selling furs the way the trappers used to do. I organize hunting expeditions for people who are ignorant about certain terrains and game habitats. I’m saving their time, ensuring a good hunting day, week or longer periods.
Pressed for time over the week, me and my friend Svetlyo, nicknamed Thomson, made up our minds to go for a walk in the open on Sunday. The few hours we were intending to spend together, would be devoted todisputes and theoretical speculation over our favourite topic, ballistics. To make our pleasant walk still more enjoyable, we chose the afternoon on Palm Sunday and the less popular among visitors parts of the Mount Vitosha. Half an hour from the centre of Sofia, we left our cars and set out cl