Начало » Публикации » ТЕХНИЧЕСКИ

\"Свръхбързите\"

Подхванем ли разговор за боеприпаси, предназначени за лов и спорт, неминуемо един от техните параметри – скоростта – е основният, по който съдим за качествата им. В предишните броеве на списание “БЛ” се спряхме на някои боеприпаси за едър лов, като с това внесохме и обяснения за значението на диаметъра и тежестта на куршума. Както често казвам, няма универсални калибри. Така, както големите африкански животни от “Великата петорка” /слон, носорог, бивол/ изискват тежки куршуми в голям калибър с умерена скорост, така и за други видове дивеч са необходими куршуми с висока начална скорост и изправена траектория.
В стремежа си да постигнат максимална далекобойност, конструкторите и откривателите на калибри са надминали оптимално необходимата скорост. Куршум, летящ на ръба на стабилността, се отклонява много лесно при допир, дори и с малко препятствие по пътя си - незабележимо клонче, тревичка, муха, въздушна маса с различна температура, дъжд или сняг. Условно за граница на “свръхбързите” е прието да се смята начална скорост от над 950 метра в секунда. Скорост от 850 до 950 м/сек. определя “групата на бързите”. В тази класация попадат голяма част от комерсиално разработените боеприпаси.
Но ние да се върнем при най-“забързаните роднини” в групата. Те могат да бъдат удачно сравнени със състезателни автомобили – бързи, но не толкова приложими за нормалните пътища. Така, както с “Формула-1” или със “Синята стрела” не можеш да се придвижваш в града, така и с някои от тези калибри не е удачно да се ловува. Те са създадени просто като доказателство, че е възможно постигането на определени скорости. Това е и причината повечето от тях да не получат голяма популярност и да останат в групата на “Wild cat” /буквално преведено, “Дива котка”/. С това название са заклеймени много открития, които по една или друга причина задоволяват само индивидуални потребности и с това не влизат в проектите на големите фирми производители на боеприпаси и оръжия. Все пак, не може да се отрече и пробивът, а впоследствие и масовото комерсиално производство на други, както и признанието им в сферата на балистиката.
За разлика от европейските конструктори, заели се да запълнят нишата на директната потребност за лов, при американците създаването на свръхбързи боеприпаси се превръща в мания и необятно опитно поле. Характерен пример са новите разработки на Лазерони, както и ULTRAMAGNUM серията на “РЕМИНГТЪН”. За тях се изписа доста напоследък и в този материал те няма да са обект на нашето сравнение.
Популярност придобиват “свръхбързите” за стрелба по малки хищници и вредители в открити пространства, едно от които е например прерията. Голяма част от ловците в САЩ са силно пристрастени към лова на прерийно куче и други дребни гризачи. Животно с размерите на малък заек на разстояние 400 метра е идеалната за целта мишена. Разбира се, необходимо е точно да се определи разстоянието /обикновено с лазерен далекомер/ и, съобразявайки посоката и силата на вятъра, да се даде нужната поправка. Оптическият мерник трябва да отговаря на условието да е поне с десеткратно увеличение. Добра опция са откритите барабани за корекция. Двуногата, прикрепена за полуложата на оръжието, или подвижната тринога са ценен помощник. Но най-хубавото е, че след изстрела животното не може да определи откъде е дошъл куршума и е много вероятно да даде възможност за повторен изстрел, а дори и за трети или четвърти.
Ето таблица на някои от най-популярните “свръхбързи”, между които и два представителя на “дивите котки” - .300 pegasus и .338 excalibur. В края на таблицата присъстват и два европейски “бързака”. И нека не забравяме, че колкото по-лек е един проектил /куршум/, толкова по-бързо ще губи от своята скорост.