Начало » Публикации » Африка и по света

За кожата на един леопард - част 1

Приключвах закуската си на голямата маса за 10 човека, когато професионалният ловец Маркус влетя в трапезарията и задъхано съобщи: „Имаме две минути да съберем багажа. Тракерите са засекли прясна следа на леопард.”
Без да питам за повече подробности, които така или иначе щях да науча в джипа, грабнах раницата и късата си карабина в калибър 9.3х62 и отидох да извикам ловеца, който искаше този труднопостижим трофей. Докато пътувахме към мястото за срещата, обяснявах как щяхме да ловуваме. Обикновено леопард се ловува чрез залагане на стървилище (бейт). Ако мършата бъде посетена, се изгражда укритие, наречено блайнд. Това, което остава на ловеца, е да стои безшумно и да е добре прикрит. Въпрос на късмет е какъв леопард ще дойде и колко голям ще е той. В нашия случай нещата нямаха нищо общо с този метод на лов. Тракерите (следотърсачите) вече трети ден обикаляха саваната в търсене на пресни следи от леопард. Рано тази сутрин възрастна самотна женска бе прекосила пътя им и те бяха подхванали дирята й.

Глутница от осем кучета, специално обучени за лов на леопарди, чакаха готови със своя стопанин да поемат по следата. Веднъж пуснати по дирята, нищо не можеше да ги спре, преди да подгонят леопарда. Ловната група трябваше да следва плътно глутницата, защото не след дълго подгонения леопард или даваше отпор, или се качваше на някое дърво - или и двете. Стрелецът трябва да пристигне бързо и безшумно и да стреля от ръка, докато сърцето му бие до пръсване от продължителната гонитба на висока скорост в саваната.
Докато обяснявах всичко това на ловеца, който щеше да стреля по хитрия хищник, джипът спря на песъчливия път. Срещу нас в далечината, забулен от облак прах, бързо се приближаваше пикап. Преди да спре, шофьорът намали, но това не попречи на прахта, носеща се от него, да ни обгърне.
В каросерията се возеха интересна порода гончета. Те поразително приличаха на басед, но със значително по-дълги крака. Окраската им бе трицветна - преобладаващо бяло, кафяво и малко черно. Щом слязоха и подушиха прясната диря, лаят им се извиси до кресчендо. Собственикът на гончетата едвам ги удържаше. Машината за лов се бе завъртяла и само смъртта на леопарда би могъл да я спре. Професионалният ловец взе самозарядна гладкоцевна пушка 12-ти калибър и сложи 4 патрона 13/00. За ранен леопард това е най-доброто „лекарство”. Коварното животно се нахвърля с такава скорост и решителност, че стрелбата по панички е занимание за лаици в сравнение с подобна атака. Това е един от малкото случаи, при които предпочитам гладкоцевното оръжие пред нарезното за едър дивеч.
Надеждата, че ще имаме успешен лов бе повдигнала духа на ловната група и всички се бяхме напомпали с адреналин. Превъзбудени бяха и кучетата, които лаеха неистово и опъваха поводите до скъсване. Професионалният ловец за пореден път припомни на всички, че не трябва да изоставаме от глутницата, каквито и физически усилия да ни коства това. След тези думи кучетата бяха пуснати по дирята и след по-малко от минута вдигнаха леопарда от укритието му.
Ловецът подхвана темпото на глутницата, откъсвайки цялата група на преследвачите и оставяйки голямо разстояние между нас и себе си. Аз бях порядъчно натоварен с бинокъл, фотоапарат, карабина, прехвърлена през рамо, а в ръката си държах видеокамера, с която отгоре на всичко правех жалки опити да снимам. Не ми се искаше да оставя ловеца сам при срещата със свирепото животно и ускорих темпото, без да се съобразявам с увиващите се около мен ремъци и блъскащите се аксесоари. Преследването се проточи по-дълго от очакваното и спринтиращото темпо, с което започнахме, бе сведено до маратонско бягане през саваната.
Скоро чухме, че кучетата лаят на място. Това ни накара да се мобилизираме за финалния спринт. Още не виждахме животните, но по съскането на леопарда и яростния лай на глутницата предполагах, че сме съвсем близо. Гъсто разположените храсталаци ми даваха видимост 25-30 метра.
Излязохме на едно по-открито място - там на ниско дърво се бе покачил леопарда. Кучетата бяха обкръжили дървото и ако петнистата котка искаше да слезе, трябваше да влезе в бой с тях. Макар и доста силни животни, леопардите избягват директните двубои, защото всяко нараняване може да ги лиши от възможността да ловуват за определено време. Колкото по-дълго леопардът не ловува, толкова по-малко енергия и сила му остават и толкова по-труден става следващия лов за него. Ето защо тази предпазливост не е проява на страх, а по-скоро на благоразумие, продиктувано от опита и инстинктите. Ние разчитахме точно на това. „Котето” се бе задържало прекалено дълго на дървото.
Залисан с преките си дразнители, хищникът не бе обърнал внимание на приближаващите ловци. Опашката му висеше под нивото на чадъровидните клони и издаваше позицията му. Свалих пушката от гърба си и отворих предпазните капачки на оптиката. Застанах на коляно, а оръжието положих на земята до себе си. Плъзнах ръка към ножа си, за да се уверя, че е на мястото си, в случай че ми се наложи да изстъргвам „нещо” от дъното на гащите си или да го ползвам, ако „котето” ме „гушне”. Всичко това правех, опитвайки се да снимам с видеокамерата. В този момент ловецът, дишайки тежко, се приготви за изстрел и дръпна спусъка. Очаквах животното или да падне на място, или да скочи и да побегне. Леопардът не реагира. Последва бърз втори изстрел. Забелязах лека промяна в позицията, сякаш се готвеше да скочи. Третият гърмеж се сля с глухото тупване на животното върху песъчливата почва. Предпазливо се доближих до издъхващия леопард.
Възрастната 14-15-годишна женска бе уцелена два пъти в сърдечната област, а единият куршум леко бе одраскал корема й. Бях много учуден, че това сравнително меко животно се бе задържало на клона при подобни попадения. Използваният калибър бе сравнително голям – 9.3х64 с 15-грамов куршум „Вулкан”, излитащ с 800 м/сек.
Женските екземпляри обикновено тежат между 30 и 40 кг. След премерване ни съобщиха, че тази женска е 38 кг. Зъбите й бяха доста износени, което бе признак за напредналата й възраст. Продължителността на живота при леопардите на воля е около 15-16 години. Това поставяше нашия екземпляр в залеза на дните му, а отстрелът бе спестил мъките от гладната смърт или позорния край да бъде изяден от чакалите.

* * *
Краят на май и началото на юни е периодът за сватбуване на антилопата куду. Мъжките екземпляри водят миграционен начин на живот, отделно от женските и по-младите мъжки, като изминават понякога стотици километри в рамките на движението си от север на юг. Тъй като отстрелът на трофейни куду бе част от плана ни за това сафари, съобразихме се с периода за тяхното присъствие в региона. Придружавах футболната легенда Даниел Боримиров в качеството си на организатор на този лов. За него това бе първо африканско сафари и той бе доста екзалтиран.
Бяхме кацнали в Намибия буквално преди час и сега пътувахме с джипове към фермата, където щяхме да се установим за следващите няколко дни. Когато навлязохме в територията на нашите домакини, казах на Дани да приготви оръжието си, защото често по пътя излизат чакали и бабуини, по които може да се стреля, при това безплатно.
Има два типа ловци. Едните оглеждат и преценяват животните продължително, двоумят се дали да стрелят и предпочитат първите дни предимно да наблюдават. Рискът при тях е, че точно първите дни е възможно да срещнат трофея на живота си и да го подминат от нерешителност. Другият тип, както ги наричам аз, са „пъргавите спусъци”. Те са постоянно нащрек и са готови да пуснат куршум по всяка цел, независимо от разстоянието и големината на трофея. При тях рискът е, че убивайки първото изпречило се на пътя им животно от даден вид, е възможно то да се окаже недотам добър трофей. Ето тук е моята роля. Ако преценя, че трофеят си го бива, да насърча ловеца, и обратно, ако животното е неподходящо, да „дръпна юздите” на стрелеца.
С Дани извадихме късмет. Докато оглеждахме за бабуини, през пътя на стотина метра притичаха няколко женски куду, последвани от величествен мъжкар. И бегъл поглед бе достатъчен, за да оценя достойното животно. Спряхме джипа и се впуснахме в преследване на стадото, както си бяхме с не-ловни дрехи.
Големите екземпляри куду се чувстват силни и неуязвими, особено през брачния период. Подобно на нашите благородни елени, след като се отдалечат на безопасно (според тях) разстояние, те спират и се обръщат да погледнат предизвикателно преследвачите си. Използвайки тази тяхна черта, имахме възможност да оставим подвижната тринога (shooting styx) и без да отлага много-много Дани запрати 18.5-грамов куршум право в сърцето на кудуто. Животното рухна на място. Добро начало на сафарито!
На следващия ден сменихме ловния участък. Още при навлизането в новата територия на голямо открито място забелязахме възрастен спрингбок с масивни рога. Спряхме на около 400 метра от него, защото имаше много малко възможности за прикритие. Спрингбокът е антилопа с размерите на сърна. Окраската му е бежова. Маската на лицето е бяла с черни ивици. Рогата са лировидни. С възрастта върховете им се завъртат по посока на гърба. Този екземпляр бе обърнал върховете почти изцяло назад.
Снишавайки се, пропълзяхме стотина метра и така скъсихме разстоянието под 300 м. За такава малка цел и това бе голямо разстояние. Падът на куршума надвишаваше половин метър. Много е добре да говорим за балистика, когато до себе си имаме далекомер, балистична таблица или калкулатор, стабилна опора и достатъчно време да въведем корекциите. В случая всичко това липсваше. За сметка на това пък имахме силен страничен вятър, неподходящ (прекалено тежък) калибър и малка цел. За капак на всичко антилопата ни усети и бягайки, увеличи разстоянието. Спря и се втренчи в нас, изучавайки ни.
„Робка, колко да вдигна?”, попита ме Даниел. Без да изпадам в подробни изчисления, позовавайки се на опита си, отвърнах: „Две педи - 45 сантиметра - над холката и малко вдясно, за да компенсираш вятъра.” Не знам дали моите педи изглеждаха по-малки или разстоянието, определено на око, не бе точно, но след изстрела спрингбокът подскочи и побягна, след това намали темпото и премина в „ходом”, изгубвайки се между храстите. Нямаше смисъл да се прикриваме повече. Ясно бе, че животното няма да спре, но темпото, с което се отдалечаваше, ни даваше възможност да го настигнем, ако тичаме.
Поехме в лек тръс. Тук-таме виждах по някоя капка кръв, което показваше, че се движим по правилната следа. Изведнъж на 35-40 метра видяхме ранената антилопа, частично прикрита от един храст. Дани се прицели, но преди да успее да стабилизира дишането си животното потъна в саваната и този път го изгубихме окончателно.
Опитахме се още няколко пъти да издебнем стада със спрингбок, но не успявахме, пък и трофеите им бяха далеч по-скромни от този, по който ловецът стреля и го рани.
Около обяд стигнахме до един водоем. Имахме информация, че там идват често брадавичести глигани (уатхог). Бивните на тези 70-80-килограмови животни достигат невероятни размери. Рекордно големи, с дължина 52 сантиметра, са добити в Намибия. Всеки бивник с дължина 25 см и нагоре се смята за добър трофей.
Бяхме заели позиция под дебела сянка и в прикритието й можехме незабележимо да наблюдаваме приближаващите до водата животни. В рамките на 40 минути имахме удоволствието да видим двайсетина отделни екземпляра. Някои от тях с усилие можеха да бъдат наречени трофейни, но компромисът би бил голям. Два по-едри мъжкари се сбиха само на някакви си 50 метра от нас. Дуелът им продължи десетина минути и аз успях да го заснема с видеокамера, както и да направя няколко снимки. По пресъхналото дъно на някогашното голямо езеро се зададе друг мъжкар. Неговото приближаване смути биещите се противници, те прекратиха двубоя и се оттеглиха в буша. Имайки предвид, че брадавичестите глигани не се славят с много остро зрение, вероятно самата миризма на пристигащия е респектирала „бойците”.
Уатхозите (африканските брадавичести глигани) са изцяло дневни животни. В най-голямата жега (по обяд) те търсят вода и затова най-удачно е да се издебват до водоеми. Носят названието си, защото имат четири големи израстъка, приличащи на брадавици. При залез слънце се прибират в изкопани от тях дупки, като влизат там заднишком, обърнали бойните си глиги към изхода, готови да посрещнат всеки неканен гост. И мъжките, и женските имат бивни, като при женските те са по-тънки и къси.
Когато големият глиган пристигна до брега, разбрахме, че чакането си е заслужавало.
Най-лесният начин за оценка на трофея е да обхванеш с длан зъба. Ако бивникът стърчи над юмрука на ловеца, той е поне 25 см. Животното, стоящо на 60-70 метра от нас, имаше зъби, дълги поне 28-29 сантиметра.
Изстрелът засегна дълбоко неговите чувства и глиганът се приготви да мре. Вторият изстрел, проехтял секунда по-късно, прекрати размислите му дали да не избяга и прасето остана на място. След като направихме необходимите снимки, метнахме „грухчо” в пикапа и отпрашихме в буквалния смисъл към близката ферма.
Тъкмо доближавахме къщата, когато в храстите забелязах тъмен силует. Дадох сигнал на шофьора да спре. През бинокъла забелязах голям спрингбок. Дали не бе раненият? Много вероятно здраво животно не би чакало толкова време. Посочих го на Дани и той го застреля, без да слиза от колата. Оказа се, че това наистина бе раненият в началото на деня спрингбок с прекрасния трофей. Всички бяхме много доволни, че животното не стана зян.
Тепърва ни предстоеше да постигнем още по-голям успех.
Една от антилопите, която е сравнително рядка и трудно се издебва, е уотърбък или известна още като воден козел (или воден елен). Това е голямо 280-290-килограмово животно с дълга сивкава грива по врата, донякъде наподобяващо благороден елен, само че по-едър. Рогата са леко извити напред, с пръстеновиден релеф. Колкото по-гъсто са разположени пръстените, толкова по-старо е животното. Женските нямат рога, а теглото и размерът им са наполовина от тези на мъжкарите. И двата пола имат бял пръстен на задницата и на врата си. Той служи, за да могат лесно да се следват в буша, както и за да обърква потенциалните нападатели къде е главата и къде задницата. Месото им е с неприятен вкус и не се предпочита от хищниците.
Уотърбъците обичат наличието на вода, която консумират няколко пъти дневно. Доброто им зрение и това, че денем лежат ниско в сенките, ги прави труден ловен обект. Допълнително усложнение е и фактът, че женските са наблюдатели, а мъжкият винаги се прикрива. Ако искате да видите мъжкаря, трябва да накарате стадото да се придвижи, но тогава изстрелът ще е в движение. Колкото по-стар и опитен е мъжкарят, толкова по-трудно се издебва. Хигиенната дистанция, която поддържа самецът, е доста голяма, за да се рискува с изстрел. Раненото животно в Африка се заплаща 100 процента, а уотърбък е една от най-скъпите антилопи.
Обхождахме гъсто обрасъл район и тъкмо се заглеждахме по семейство жирафи, когато забелязахме няколко женски антилопи уотърбък на половин километър пред нас. Огледахме внимателно за мъжки, но първоначално не видяхме. След доста щателно вглеждане, в сянката на един храсталак забелязах два доста симетрични клона. Оказа се, че това са рогата на мъжкия. Тялото не се виждаше, а голямото разстояние пречеше да се дефинира добре трофея. Предприехме внимателно издебване, но животните ни усетиха и плавно започнаха да се изнасят. Тогава нашият опитен водач предложи вместо да вървим към тях в опит да ги доближим, да изкачим висок каменист хълм вдясно от нас и скривайки се от животните, да ги наблюдаваме отвисоко.
Вятърът бе благоприятен за стадото и без да се притесняват те поеха надясно, където от хълма ги очаквахме ние. Женските минаха далеч от нас през по-откритата савана, докато самецът се прикри в сянката на буша в близост до хълма, от който ние наблюдавахме, готови за стрелба. На около 240 метра от нас той разбра, че е направил грешка. Предвиждайки спад от около 20 см на куршума, ловецът порази животното в основата на врата.
Тъй като и другият ловец, Даниел, искаше да се сдобие с трофей от този вид антилопа, продължихме търсенето, натоварили пикапа.
Минавайки през мястото, където падна големия глиган, подплашихме млад мъжкар куду. Загледан в него, първоначално не забелязах, че в прикритието на едно дърво е застанал възрастен воден елен. Последните лъчи на слънцето обагриха в червеникав оттенък козината му. Животното бе нащрек и всеки момент щеше да влезе в гората. Започна бавно да се насочва натам, когато карабината на Даниел разкъса идиличната тишина на африканския залез. Антилопата направи два високи скока, изгърбвайки се, и потъна в гората. Ловецът изглеждаше притеснен, но аз го поздравих за изстрела с думите: „Няма да намерим кръв първите 30-40 метра, а след това животното ще е паднало.” Когато стигнахме до мястото, където куршумът се бе съединил с плътта на уотърбъка, наистина не намерихме кръв, а след 35 метра, вече издъхнал, лежеше прекрасен възрастен мъжкар с масивни рога.
Слънцето хвърли последен поглед през рамо и се гмурна зад езерото.

Роберт Атанасов

Следва продължение...