Начало » Публикации » Африка и по света

Великолепната четворка

Да организирам сафари, особено в изпитана вече дестинация, каквато е Намибия, за мен е рутина. Усещането от престоя там е по-скоро свързано с курортно преживяване, отколкото с напрегнато ловно ежедневие. Там няма неприятни изненади и макар денят да започва преди изгрев слънце и по цял ден да издебваме животни, след залез, уморени, ние се прибираме щастливи и изпълнени с ловни емоции и незабравими впечатления.
Този път водех със себе си четирима ловци, двама от които, Ачо и Янис, посещаваха за първи път Черния континент. Другите двама, Пламен и Орлин, бяха „ветерани”.

Пламен
Пламен е ловец с голям опит и задълбочени познания в балистиката. Той притежава собствена гледна точка и концепция за оръжието, калибъра и оптическия прицел, който използва. Предишните му приключения в Африка и големите дистанции, на които той успешно отстреля антилопи, му спечелиха прозвището „Балистикмен”. Колкото и претенциозно да звучи това, то е факт. Именно заради сериозния му опит и перфектната му стрелба той бе човекът от компанията, на който обърнах най-малко внимание на това сафари.
РА: Пламене, най-запомнящият се лов за теб от това сафари може би е днешният?
Пламен: Да, за съжаление до днешния ден нямах толкова много успех с трофейния лов, но стрелях антилопи за месо. Днес мислех, че ще остана да спя до обяд, обаче се събудих по-рано. Всички вече бяха тръгнали, с изключение на Ачо и Маркус, които още спяха непробудно. Опитах се да събудя Ачо, но без успех. Отказах се. Закусих и тъкмо си мислех, че ще изляза да поседя на басейна, за да събера малко слънце преди тръгването, когато видях ловния водач Хуго да се качва в джипката. Попитах го къде отива. Отговори ми, че ще провери леопардовия бейт (стървилище). Поисках да тръгна с него. Нямах намерение да ловувам, но за всеки случай си взех пушката.
Тръгнахме. На около 500-600 метра от къщата видяхме пресни следи от еланд. Решихме да се качим на един хълм, за да разучим обстановката. Погледнахме отгоре и оттам маркирахме стадо еланди. Бяха на около четири километра от нас. Доста бяха, може би около петдесетина животни. Решихме, че ще отидем с джипа на километър от тях, ще го оставим там и ще предприемем издебване. Така и направихме. Тук обаче трябва да обясня как бях облечен аз. Тръгнах, както вече казах, без намерението да ловувам. Бях по къси гащи над коляното и с блуза с къс ръкав. Имах бинокъл и само четири патрона в пушката.
Спряхме джипа. В началото тръгнахме да издебваме стадото доста бързичко, докато стигнахме до мястото, където Уго вече смяташе, че може да видим еландите. Там забавихме ход, снишихме се и наближихме. Уго даде команда (или поне аз така го изтълкувах), лягайки ниско в тревата, и почна да пълзи. Реших и аз да се пробвам да пълзя след него. Добре известно е, че в такива случаи пушката пречи много, пълзенето с нея е силно затруднено, а и моята не е оръжие, което може да бъде влачено по земята, защото е поръчкова изработка от много класен орех. Както и да е, реших да внимавам. Проблемът обаче се оказа съвсем различен. Бях с голи колена. Ужасно беше! Бодили, тръни – всичко се закачаше по мен и ме дърпаше назад. Така пълзяхме около двеста метра. По едно време ми идваше да викам.
Наближихме еландите доста. Показа се един женски. Дойде на около 30 метра. Погледа ме. Идеална позиция. Видяхме още един женски еланд. Мъжкарите бяха назад в буша, в гъстото. Нямахме пряк визуален контакт с тях. Решихме да изчакаме малко. В непосредствена близост до нас имаше едно женско брадавичесто прасе с три малки, които си пасяха най-спокойно на 5 метра, без да ни усетят, понеже бяхме легнали в тревата и не ни виждаха. По-натам обаче тревата свършваше и ние леко се показахме. Изведнъж майката вдигна глава и не можа да повярва, че ни вижда толкова близо. Стресна се и побягна заедно с малките. Беше много интересно.
В това време еландите се поразмърдаха. Явно вятърът се обърна. По принцип той беше неблагоприятен, непостоянен през цялото време. Самият Хуго каза още в началото, че вероятността да издебнем стадото не е много голяма. Еландите ни усетиха и се изнизаха. Хуго тръгна веднага след тях, а аз след него. Нямахме никаква вода за пиене. Нямах и шапка на главата си, а слънцето печеше безмилостно. Нямаше нито едно облаче по небето него ден. Така продължихме около десет километра. Вече не издържах. Попитах Хуго колко ще продължим напред. Той отвърна: „Докато ги намерим!”. Аз не бях тръгнал на лов и не бях никак подготвен за подобно приключение. Предложих му да маркираме мястото, до което сме стигнали, и да продължим следобеда. После се върнахме в лагера.
Следобед отидохме обаче на друго място. Качихме се на едни скали и видяхме малко стадо еланди. Отидохме натам, но не ги намерихме. Тръгнахме да обикаляме. Излезе ни един каракал, който отнесе куршума.
РА: Каракалът е голям трофей! Поздравления! Или както казват тук: „Вайт манс хайл!”
Пламен: „Вайт манс данк!”. Малко след успешния изстрел по каракала, докато пътувахме, Хуго забеляза един еланд сред стадо зебри. Не беше благоприятно за наблюдение, защото слънцето светеше право в очите. Хуго ми показа къде е еландът. Вдигнах оптиката, погледнах през нея, но не забелязах еланда, а само зебрите. Слязохме и тръгнахме на издебване. След кратка разходка приведени, на не повече от двеста метра, водачът сложи двуногата и каза, че вижда еландите. Попита ме дали мога да стрелям. Разстоянието беше около 250 метра. Тъкмо да се прицеля, еландът мръдна зад един храст. След това пак тръгна напред, но не беше изцяло открит, още беше в буша. По едно време се откри изцяло.
РА: Каква муниция използваш на този лов?
Пламен: Стрелям с калибър .300 „Уедърби магнум”, с куршум 180 грейна „Нозлер балистик тип”. По каталог скоростта на проектила е 980 м/с. При подобен изстрел и най-малкото клонче можеше да ми изиграе лоша шега. Направихме няколко крачки встрани, за да получим просвет. Еландът стоеше открит, но не странично застанал за изстрел, което е оптималният вариант, а три четвърти извърнат. Рогата към мен, а тялото – леко диагонално. Вдигнах на нивото на рамото. Попадението беше точно над крака. Животното реагира с леко свиване, не да подскочи като зебра, и тръгна да прави няколко крачки. Спря. Женската и тя спря до него. Бях сигурен, че изстрелът е успешен. Хуго предложи да стрелям още един път за всеки случай. Еландът се обърна странично. Вторият изстрел беше висок, в белия дроб. Едрата антилопа падна веднага. При изваждането на куршумите ще ми е любопитно да видя каква е деформацията им.
След изстрела отидохме до животното. То беше малко по-малко като килограми от това, което очаквах. По-скоро изглеждаше като по-голямо куду. За сметка на това рогата му бяха доста дълги. Според Маркус и Хуго трофеят му е златен медал. Това, което бе интересно, е, че по време на брачния период, който протича в момента, женската, когато е разгонена, уринира, а мъжкият отива и си пъха муцуната в урината. Хуго ми каза, че непременно трябва да помириша муцуната на еланда и че въобще не е гадно. Някакъв странен ритуал. Хубаво де, помирисах и вече знам за какво става въпрос. Не го правете.
Другото интересно беше, че докато чакахме втория автомобил, който имаше необходимото устройство да изтегли еланда в ремаркето, при нас пристигна някакъв редхартебист. Хуго прецени, че става за стрелба. Заедно с Ачо, който също беше с нас, се опитаха да го издебнат, но нощта падна бързо и малкото фенерче, с което разполагахме, не ни помогна много.

Янис
С Янис се запознах съвсем наскоро. Ловният му опит се изчерпваше с няколко излета на дребен дивеч, предимно птици и зайци в Гърция, откъдето той е родом. В момента има суперуспешна кариера като пластичен хирург в Лондон.
Направи ми впечатление още докато го обучавах на компютърен симулатор за оптималните зони на попадение, че е изключително прецизен и бързо възприема многото информация, с която го засипах. Ако използвам термина „хирургическа прецизност” за изстрелите, които той направи, няма да бъда голословен – и буквално, и преносно. В края на това сафари опитът, който моя нов приятел придоби, му позволява да се нарича опитен „африканер”.
РА: Какви бяха твоите очаквания за това твое първо сафари?
Янис: В началото бях малко резервиран дали да дойда, защото предполагах, че ще съм в компанията на много опитни ловци и аз ще бъда единственият новак. Разбирате какво имам предвид. Не ми се искаше да изпъкна със своята некомпетентност на фона на останалите. Дори не бях сигурен, че искам да убивам животни, но от друга страна предизвикателството за приключение ме накара да дойда, както и твоите обяснения за това как ловците допринасят със своята лепта за увеличаването на дивеча и неговото опазване. Сега мога да кажа, че най-добрия начин за опознаването на Африка според мен е през гледната точка на ловеца. Така най-добре можеш да опознаеш страната, хората, дивеча, както и да създадеш нови приятелства.
РА: Вторият ми въпрос към теб е кой момент най-силно се е запечатал в твоите спомени, както и на кой изстрел или ситуация се радваш най-много?
Янис: При идването си аз не носех оръжие и се наложи да наема от нашите домакини карабина „Маузер М-09” в калибър .300 Win.Mag. За мен един от най-емоционалните моменти беше преследването на зебрите, които се оказаха много труден обект на лов. Аз, ти и Орлин преследвахме в планината стадо зебри. Наложи се да повървим доста, да се укриваме и да изчакваме подходящия момент. Ред беше на Орлин да стреля и едва при сполучлив негов изстрел можех да стрелям и аз. Орлин направи своя перфектен изстрел на над 250 метра. Подлъгани от ехото на гърмежа, зебрите се спуснаха към нас. Наближиха на около двеста метра, когато имах възможност да стрелям и аз. Наложи се бързо да взема решение и позиция за стрелба, подпирайки се на двунога, което беше ново изживяване за мен. Дотогава не бях стрелял на такова голямо разстояние, при това от мен се изискваше точна и бърза реакция.

Орлин
С Орлин ловуваме от доста време и той винаги се е справял с лекота. Повече или по-малко успешните му изстрели по движещи се цели му изградиха самочувствие на добър стрелец. На това сафари стрелбата му беше моята най-голяма гордост.
Орлин стреля с калибър .375 „Холанд и Холанд”, фул чардж 300-грейнов куршум, 19.4 г. Скоростта на излитане на проектила е 790 м/сек. – по-скоро в ниския скоростен клас. Спадът на куршума е голям, но използва оптика, която е последен модел на „Сваровски” Z-6 с балистичен дроп-компенсатор. Преди сафарито изготвих балистична таблица, базирана на две различни програми за по-голяма сигурност. Крайният резултат бе разчетен до 500 м, през 50 м спад на куршума. За съжаление, кликовете на оптиката за спада на куршума стигаха само до 480 м.
Първоначално плах в опитите си, ловецът си позволяваше изстрели до 300 метра, но след като се увери в собствените си възможности и предсказуемостта, която таблицата му позволяваше, той смело започна да експериментира, достигайки до максимума от 480-метров успешен изстрел!
РА: Ти дойде тук на второ сафари. Доста лов сме правили с теб и в България, така че имаш вече сериозен „боен” опит. Не си новак, какъвто е Янис. Тук ти започна да постигаш нещо, което малцина други ловци са постигали, и това са далечните изстрели на големи разстояния, които в интерес на истината учудиха дори професионалните ловци, защото това не бяха един или два изстрела, а серия от такива, и то с нарастващи разстояния. Последният ти успешен изстрел беше на 480 м по орикс, при това орикс с половин размер, който беше за селекция.
Кой за теб беше най-интересният момент като отстрел в това сафари?
Орлин: Първият ми далечен изстрел, когато разбрах, че мога да стрелям на далечни дистанции, беше на 308 м. Имаше много силен страничен вятър, който трябваше да се компенсира. Това беше изстрелът по черното гну, който за мен беше най-щастливият момент.
Интересен момент беше и този с кудуто. Като се сетя за него, първо го видя водачът. Той беше най-развълнуваният отначало. Аз се радвах като дете, като го видях, че пада. Още докато го търсехме, видяхме много кръв, вървейки по следата, а професионалният водач вървеше и непрекъснато ме потупваше по рамото. Когато стигнахме до умрялото вече животно, установихме, че наистина трофеят е великолепен, а Хуго призна, че това е най-доброто куду, което той е виждал през този ловен сезон.

Ачо
Ачо стреля с калибър .300 RUM. Това е един от най-настилните боеприпаси, снареден със 7.62 мм куршум. Той гарантира максимално изправена траектория и голяма далекобойност. Разбира се, винаги нещо е за сметка на друго. Твърде високата начална скорост – почти 1000 м/с - на 11.7 г куршум го деформира доста силно при съприкосновение с целта. Както показа и практиката, изстрелите, дадени под 200 метра, причиняват неконтролируема деформация на проектила и само фактът, че медната обвивка е галванически споена с оловото, предотвратява пълен разпад на куршума.
Големият опит, който Ачо е натрупал като ловец, донякъде компенсираше този негативен ефект на боеприпаса и реално изгубени животни от него нямаше. Самият той осъзна, че при тази висока скорост е много важно куршумите да са значително по-твърди, за да си осигурят дълбоко проникване в целта.
Парадоксален беше случаят, когато мощният боеприпас не можа да прониже спрингбок (антилопа, по-малка от нашата сърна) на разстояние стотина метра и проектилът остана в животното. По експертно мнение този калибър би бил подходящ за разстояния над 250 метра, когато неговата начална скорост пада значително и осигурява дълбоко проникване в животното.
РА: Кой е най-запомнящият се за теб момент от твоето първо сафари?
Ачо: Най-силният момент беше този, в който трябваше да отстрелям спрингбока над гърба на една крава. Тази антилопа е сравнително малка цел и изстрелът беше доста труден и интересен. Леко се презастраховах, за да не ядем телешко до края на дните си тук.
Така или иначе, всичко за мене беше ново на този лов. Направих доста добри издебвания, въпреки че куршумите ми не работеха много добре като проникване. Нямам загубено животно. Доволен съм и от себе си, и от организацията на лова. Много съм впечатлен от професионалните водачи и тракерите, които наистина са едни бушмени с невероятно зрение и усет за нещата. Аз с бинокъла не мога да видя това, което те виждат с просто око и то от колата, карайки. Това са неща, които наистина ме впечатлиха и ще останат в съзнанието ми.
РА: Кое придобито животно най-много цениш като трофей от този лов?
Ачо: То е комбинация от трофей, изстрел и ситуация. Кудуто ме впечатли най-много, защото ми се наложи да стрелям почти от ръка. Няколко пъти ми се подхлъзва двуногата в момента преди изстрела. Имаше и едно недоразумение между мен и ловния водач, поради слабия ми английски, затова се получи малко сконфузена ситуация. Обаче и двата ми изстрела попаднаха в животното, но те само го раниха. Позволих на ловния водач също да стреля. Дистанцията беше толкова голяма, че и двата му опита да повали животното бяха неуспешни. Наложи се да стрелям отново аз. Първият ми изстрел беше на 320, а вторият – на 350 метра в един буш. И двата попаднаха в кудуто. Изкефих се, че съм се представил по-добре в стрелбата си от професионалния ловец. След първия изстрел изгубих целта. Колкото и усилия да положих, не можах да я намеря. В мига, в който видях повторно животното, вече движейки се, гръмнах и вторият ми изстрел също беше успешен. Така добих трофея на много старо куду.
РА: Ако прочетат тези редове нашите читатели, ще придобият впечатлението, че в Африка се стреля само на такива дистанции – над 300 м.
Ачо: Аз имам чувството, че понеже местните водачи разбраха, че групата е от добри стрелци, решиха да не си дават много зор в издебването. Видяха, че може да ги бием по-отдалечко и почнаха леко да се съобразяват с това. Аз имах наглостта дори да ги попитам кои са най-добрите стрелци, които са идвали на лов тук. И Алфонс, и другите водачи бяха единодушни, че по-точни стрелци от нас не са идвали. Донякъде това промени тактиката на ловните водачи. Почнаха да викат: „Shoot! Shoot!” на по-големи дистанции. Видиш ли го животното, няма буш, няма препятствия – стреляй. Питах за най-добрите и най-лошите стрелци. Казаха, че най-лошите са шотландците и руснаците.
РА: Ако някой новак, какъвто ти вече не си по отношение на Африка, те попита за подходящия калибър, доколко пристрастен ще си към .300 RUM?
Ачо: Този боеприпас е великолепен, но може би не съм намерил подходящите куршуми. Най-важното си остава пласирането на изстрела, а не толкова самия боеприпас.
РА: Много пъти съм ловувал в Намибия, чувал съм за редица постижения на мои колеги ловни водачи, но такъв рекорд от женски орикс, какъвто ти отстреля, не съм срещал в личната си практика.
Ачо: Това беше първото животно веднага след пристигането ми. Хвърлихме багажа и веднага излязохме на лов. В началото се поколебах да стрелям по орикса, защото нямах никаква теоретична подготовка какво се стреля и какво не, но ми казаха, че това е изключителен орикс, макар и женски, той също е трофей. И наистина, след отстрела му се оказа, че рогата му са рекордни – 97 см. Импалата ми също е златен медал. Хубав, голям трофей от възрастно животно. Разстоянието на отваряне между рогата показва възрастта на животното. Според професионалния ловец и черното ми гну е за златен медал.
РА: Колко животни отстреля на това сафари?
Ачо: Изгубих им бройката, но мисля, че са петнайсетина.

Откакто преди шест години за първи път посетих Намибия, имах желанието да се отбия и покрай един от най-големите национални паркове там, изобилстващ от дивеч, наречен „Етоша”. За щастие този път успях да осъществя това свое желание. Естественият резерват с площ една трета от територията на България и приблизителни размери 130 на 40 километра изобилства от антилопи и едри животни от „Великата петорка”. Смята се, че най-голямата популация на черен носорог, който доскоро бе застрашен от изчезване вид, е точно там.
За да достигнем до уникалния резерват, известен в цял свят като предпочитана туристическа дестинация, бе необходимо да наемем частен самолет. Пътя изминахме за около час и половина. Имах определени резерви към този полет, защото макар и да се твърди, че въздушния транспорт е най-сигурен, това едва ли се отнася за малко четириместно самолетче, каквото ние щяхме да ползваме. Нашият пилот Фреди също бе и професионален ловец със собствена ферма и един от опитните bush pilots (пилоти от буша) в Намибия. Пистата представляваше неокосена ливада, по която се разхождаха множество антилопи. За да кацне, самолетът правеше ниско спускане и лупинги, с които разгонваше животните. При втория заход пилотът успя да приземи малката „Чесна” върху изпълнената с дупки и неравности ливада.
По пътя към „Етоша” го попитах дали е имал инциденти във въздуха и той призна, че първия ден, когато е купил самолета и натоварен с цялото си семейство, трябвало да го прекара от Южна Африка до Намибия, постепенно спрели от първи до четвърти цилиндър на двигателя. Това го принудило да изгаси двигателя и планирайки, да кацне на една от многото ливади, които се виждали от въздуха. Каза ми, че такъв тип кацане е рутинно и всяка година пилотите извършват такова под контрола на инструктор, за да се проверят рутинно уменията ми. Направи ми впечатление, че Фреди се отнасяше изключително сериозно и отговорно към своите задължения и преди двата полета направи пълна и частична проверка на състоянието на въздушното возило. Забелязвайки интереса ми, той ми каза:
- Ние, пилотите, сме като шофьорите, но изпълняваме всичко доста по-прецизно.
Да си призная, притеснението ми премина в удоволствие от полета в момента, в който забелязах колко уверено нашия пилот се справяше със задачата си. Заради нас той изпълни извън програмата ниско прелитане над „Етоша” и езерото Тиган. От въздуха огромните слонове изглеждаха като овце, а следите им – като тънка линия, оставена в пясъка на саваната.
Споменът ми от това сафари винаги ще остане свързан с удоволствието от часовете, прекарани в приятната компания на гореспоменатите господа, и с многото вицове и закачки, превеждани на четири езика – български, английски, немски и африкаанас.

От Роберт АТАНАСОВ