Начало » Публикации » Африка и по света

Сафари в Танзания - 2

Като дете винаги съм мечтал да посетя африканския континент. Станах ловец, а реализирането на тази мечта се отдалечаваше, защото разбирах колко много средства се влагат в едно сафари, колко трудно се организира и как провалът съпътства често ловците по много независещи от тях причини. Изчетох десетки книги, разговарях с хора, които са ходили на сафари, просвещавах се с идеята един ден и на мен да ми се отдаде възможност за лов в Африка. В крайна сметка ловът се превърна не само в реализирана мечта, а и в моя професия. Вече редовно водя клиенти в Африка, а неотдавна се завърнах от 11-тото си сафари. За първи път обаче стъпвах в Танзания.

Танзания е най-скъпата дестинация за сафари. Това ограничава кръга от хората, които искат да ловуват там. Но затова пък парите се инвестират правилно – в охраната на дивеча, в реинтродуцирането им в природата и други мероприятия, които водят до едно-единствено нещо – изобилието на дивеч.
Срещу тази голяма сума, която всеки ловец плаща за дневните си разходи, не получава нищо луксозно: една палатка, сносна храна, стари джипове и абонамент за летящ доктор”, който да те закара до най-близката болница. Инцидентите са често явление на сафари. Един от драматичните моменти по време на моето сафари в Танзания настъпи след като мой клиент си навехна крака, слизайки от джипа. Точно тогава избухна пожар в саваната, подпален умишлено. За разлика от България, дърветата им са със значително по-малко смола и не изгарят. Изпепелява се само тревата, което е много полезно, защото умират само ларвите на мухата це-це. Само след 14 дни се появява нова зелена трева, която дава обилна храна на дивеча. Пожарите осигуряват и необходимата видимост на ловците, за да не бъдат изненадани от някоя змия или спотаен лъв във високата трева. Ето защо всички тракери чувстват като свое задължение да запалват тревата там, където минават. Това се прави, разбира се, по определена схема, за да не попаднат по-дребните животни в капана на два срещуположни пожара. Ние обаче се озовахме в такъв капан. Запалихме доста голяма територия, но вятърът се обърна и горящата трева започна да гори в дъга срещу нас. Опитахме да пресечем напряко, но попаднахме в дере, обрасло с рядка гора. Точно там в една от гумите на джипа ни се заби абаносово дърво, горяло при предишен пожар, и я пръсна. Пеша щяхме да се спасим от огъня, но моят клиент беше с навехнат крак. Нямаше как да се измъкнем на собствен ход, дори и да бяхме зарязали джипа в дерето. Тогава се наложи да сменим толкова бързо гумата, че да ни завидят дори в екипа на Макларън. Усещахме силата на огъня в по гърбовете си. Буквално секунди преди да ни настигне огъня и да ни задуши се измъкнахме, като просякохме в гората тунел. Бяхме на косъм от най-лошото. Това не бе единственото ни премеждие.
В Танзания ловувахме лъв, кафърски бивол, хипопотам, крокодил, леопард, хиена и няколко вида антилопи. Трябваше ни месо, за да примамим хищниците. Всеки ден търсехме тревопасни животни за стръв. Една част от месото оставяхме за храна в лагера, защото ядяхме това, което си отстреляме. В лагера нас имаше готвач, дерачи, професионален ловец и тракер, който преследваше ранените животни и откриваше следите на хищници, които търсехме. Сафарито премина доста емоционално. На мен също ми се наложи на няколко пъти да стрелям по вече ранени животни. Интересен инцидент имаше с моите клиенти, които точно тогава не придружавах. Професионалният ловец и рейнджърът слизат от колата без оръжие, за да проверят стървилище, което са заложили за да примамят лъв. И наистина го примамват, но не го забелязват, докато той неги напада. За щастие бях инструктирал ловците от моята група винаги да се движат с оръжие дори и когато слизат от колата по нужда. На 7 м от тях от храстите изскача лъв и ги напада. Само бързата реакция на съпътстващите ги ловци ги спасява професионалния водач и рейнджъра. Така се сдобиват и с лъвска кожа, за която всъщност са тръгнали. Основно правило на сафари е да се ходи с оръжие и по нужда, и под душа, и до масата за хранене. Защото животните, дори да не са хищници – като хипопотам, кафърски бивол, слон - усещат адреналина, който отделя ловецът от притеснение и може да го нападнат.
Бивакувахме на “летящ лагер”, който сменяхме всеки ден. Разпъвахме палатките, преспивахме една нощ и на сутринта отново събирахме всичко и тръгвахме. Пътувахме като керван. Джипът ни беше натоварен с рогозки, палатки, дюшеци и хранителни продукти. Един ден спряхме край красива река, където си направихме импровизирана тоалетна (изкопана дупка), баня (брезентов чувал с вода, вързан на дърво), маса за хранене, кухня. До лагера забелязахме да приближават три големи слона – така наречените ергени. Когато достигнат определена зрялост мъжките слонове се отделят от основното стадо. Ергените смениха посоката, когато ни видяха, но един от тях застрашително напредна, докато го снимахме. Това означаваше на езика му: “Не ви харесвам. Махнете се”. За всеки случай хвърлих фотоапарата и хванах своята карабина. Като чу тракането на желязо слонът се отдалечи. Малко по-късно си почивах в палатката, когато дочух бързите стъпки на колегата- ловец. Подадох се навън, а той вече държеше своето оръжие и ми подаваше моята карабина. На 7-8 м от нас стоеше същият агресивен слон. Той беше наясно, че сме там по миризмата на сапуна и ескрементите, по шумовете, които предизвиквахме. Когато ни видя, че го чакаме с оръжие, се обърна и изчезна. Ако бяхме побягнали, щеше да ни нападне. А стъпеше ли на нечия палатка, човекът вътре щеше да се превърне в палачинка под 6-тонната тежест. След премеждието колегата ме попита: “Шеше ли да стреляш, ако ни бе нападнал.” Ние нямахме разрешително за отстрел на слонове, но щях да стрелям. Винаги си определям една имагинерна линия, до която бих допуснал агресивно животно. Щом то премине тази граница единствената алтернатива е да го свалиш на място с точен изстрел. Няколко секунди закъснение може да се окаже фатално.
Посещението на слона ерген ни се случи сутринта. На обяд се бяхме разположили около масата, а пушките лежаха в скута ни или бяха подпрени на една ръка разстояние като добрата бира. Тогава един от помощниците в кухнята притича и каза разтревожен: “Буана (което означава Шефе), тя ни гледа много лошо”. Погледнахме го учудени, защото в лагера бяхме само мъже. В първия момент си помислих, че английския му е много лош. Попитах: “Коя ви гледа лошо?”. “Лъвицата!”, отговори готвачът. Оказа се, че в храстите отстреща седи лъвица. Започнахме да я плашим, но тя изобщо не отстъпваше. Знаехме, че не е майка, което би я превърнало в много опасно животно. Вече се бяхме запознали с нея, защото я срещахме на няколко пъти преди това по пътищата и около стървилището. Наложи се дълго да тракаме с тенджери и тигани, за да я прогоним. Присъствието на хищниците около лагера се обуславяше от хранителните отпадъци и остатъци от сурово месо. Тази случка ни даде да разберем, че доста сме се задържали в този лагер и че трябва да го напуснем.

РОБЕРТ АТАНАСОВ