Начало » Публикации » Африка и по света

Последен ден сафари в Танзания

На летището в Дар ес Салам малкият витлов самолет „Чесна” се готвеше за полет към резервата „Селус”. Трябваше да ни прибере от пистата, прокарана в буша на саваната. Едва ли мястото на срещата ни можеше да се нарече летище, въпреки че изпълняваше точно това предназначение веднъж-два пъти седмично. Багажът ни бе събран още от вечерта и до час трябваше да потеглим.
- Чу ли лъвовете снощи в два часа? – попитах моя приятел, за когото бях организирал това сафари.
- Не. Спах дълбоко – отвърна той.
- Мисля, че са на североизток от лагера, на не повече от километър – подхвърлих му аз, без да подозирам колко прав ще се окажа.
Ловецът ме погледна решително. През изминалите двадесет дена основната цел на нашето сафари бе да отстреляме лъв. Наистина имахме няколко срещи с тези животни. При една от тях ситуацията бе направо невероятна. Имахме възможност да доближим шестгодишен лъв, но сякаш в последния момент провидението отклони куршума на ловеца. Споходи го голямо разочарование. Аз също бях разочарован и учуден, защото той стреляше доста добре, а разстоянието, което ни делеше от целта, не бе особено предизвикателство за него. Ако бях с друг човек, когото не познавах толкова добре, бих си помислил, че умишлено е стрелял по-ниско. В случая бях не по-малко шокиран от него от неуспеха му.
- Последен опит. Нищо няма да загубим... – в гласа му се четеше ентусиазъм и надежда.
- Давай. С теб съм – отвърнах му аз, докато отварях „експреса” и пусках двата големи патрона с напълно облечени 32-грамови куршума.
Повикахме професионалния ловец Фувио и чернокожите ни тракъри (следотърсачи) и се метнахме в открития джип „Тойота”. Краката ми, обути в обувки от тюленова кожа с подметки от суров каучук, стъпваха безшумно по слонската пътека. Някъде пред мен за пореден път чух лъвския рев. Този път звучеше по-отблизо. Бяхме на вярна следа. Носех тежкия „експрес” на рамо с цевите напред. Бях свалил ремъка на оръжието, за да не закачам с него трънливите храсти. Пред нас вляво забелязах част от фона да се движи. Нямаше грешка - това бе женска лъвица. Под сянката на един храст имаше още едно животно. Нито аз, нито професионалният ловец Фувио можехме със сигурност да определим дали е голяма женска или мъжки лъв. Генът на повечето мъжки лъвове в тази част на Танзания, резервата „Селус”, е такъв, че те нямат грива или имат съвсем малка. Тази особеност е развита поради факта, че гривата придава величествено- страховит вид на животното, но за сметка на това му пречи по време на лов в гъстите храсталаци, пък и потенциалните жертви го забелязват отдалеч. Ето защо по принципа на естествения подбор са оцелели предимно лъвове без грива. Според статистиката един на десет лъва е с по-дълго окосмяване, което си проличава след втората им година.
Не носех бинокъл, за да не ми пречи, а „експреса” използвах с механични мерни прибори, така че разчитах на невъоръжения си поглед, за да определя пола и възрастта на животното. То лежеше под дебелата сянка и не ни даваше възможност да зърнем долната част на корема му. В този момент ловецът прошепна: „Сигурен съм, че е мъжки.”
Макар и да бяхме наближили на 40 метра двете животни, още не можехме да дефинираме със сигурност пола им. Законът за лова в Танзания забранява отстрела на женски животни по какъвто и да е повод. Една грешка би коствала разрешителното на нашия професионален ловец. Ето защо той не бързаше със заключението си. Скъсихме още малко дистанцията и сега от двете животни, които бяха наясно с нашето присъствие, ни деляха тридесетина метра. Фувио свали бинокъла от очите си и полуобърнат към нас каза: „Давай! Мъжки е.” След две секунди 350-грейновият (22.7 грама) куршум в калибър .375 „Холанд и Холанд” се отдели от дулния срез и пое по пътя си със скорост 700 метра в секунда, за да се вреже фронтално в мускулестите гърди на лъва. Животното реагира моментално. Подскочи във въздуха и се извъртя, побягвайки. Очаквах нападение и двуцевната карабина бе в готовност на рамото ми с натегнати ударници. Прорязаният мерник (тип „пеперуда”) бързо намери целта и аз оставих ръцете ми да я водят, докато пръста ми натисна предния спусък, отговарящ за дясната цев. Тя изригна с почти 7000 джаула енергия и запрати 500-грейновия (32 грама) куршум към задницата на лъва. Животното умря в скока си. Женската също побягна, но след като забеляза, че мъжкият не я следва, спря и се върна при него, засрамена от предателството си. Гледаше към нас, привела ниско главата си, готова да нападне. След това осъзна, че нейния любим не е заел бойна стойка и отклони вниманието си към него. Изведнъж настроението й се смени. Някак разтревожено го побутна с лапа, сякаш искаше да му каже: „Стани! Трябва да се махнем оттук. Нещо ще се случи.” Но то вече се бе случило. Лъвицата щеше да продължи сама пътя си. В този момент изпитах жал. Не към лъва, а към неговата вярна женска, която остана сама. Стоеше до него и не искаше да помръдне. Нашето присъствие и отекналите изстрели не я плашеха вече. Тя искаше нейния цар да я последва и ако не го направеше, щеше да остане до него и да го брани, защото така правят лъвиците. След известно време разбра, че той вече не е там и бавно, с достойнство се отдалечи. Само изстиващото му тяло бе останало да напомня за него. Силните му мускули бяха задържали тежкия куршум за слонове, но не бяха в състояние да задържат душата му. Изпитвах смесени чувства: от една страна бях доволен, че в последния час на нашето сафари се сдобихме с така желания трофей от лъв, но от друга чувствах загубата и страданието на лъвицата. Оказа се, че и първият куршум е бил напълно достатъчен. Моята намеса само бе ускорила неизбежния край.
Трябваше бързо да се прибираме в лагера и да потеглим към импровизираната ивица за кацане, за да не изпуснем самолета. След него ни престояха още три полета от Дар Ес Саллам до Дубай, Атина и София. Докато пътувах до летището, си припомних как протече нашето сафари ден по ден.
Пристигнахме в лагера, който се намира по стар африкански обичай на брега на една пресъхнала река (пресъхнала сега, извън дъждовния сезон). Спим в палатки, които са прекрасни, нови, просторни – човек спокойно може да живее в тях.
Всичко в лагера е подредено още преди да пристигнем и той е ограден с едни много приятни, декоративни малки оградки от изсъхнала трева. В палатките, които са всъщност около 7-8 метра дълги и около 4 м широки, има и тоалетна и душ. Пълен комфорт!
Нашите водачи са Норбърт от Австрия и Фувио от Италия. По-младият водач ще отиде с другата група, а ние сме с Фувио, по-възрастния.

ДЕН ПЪРВИ
Следобед излязохме за първия си лов. Видяхме много животни, като се започне с импали, брадавичести прасета, много хубави и светли на цвят сини гнута с големи копита. Неочаквано попаднахме на стадо биволи и слонове. Изключително голямо присъствие на животни! За съжаление, не можахме да стреляме биволи. Преследвахме ги, но след известно време прекъснахме преследването, тъй като трябваше да се приберем.
Докато търсехме следи от животни по едно изсъхнало речно корито, установихме, че пътят по-нататък е невъзможен. В опитите си да намерят пряк път професионалният ловец и тракерите (следотърсачите) изгубиха и основния, и след часове мотаене напред-назад започнаха да се отчайват. Директен подход към лагера нямаше, защото беше препречен от гъста растителност. Буквално на всеки метър слизахме от джипа и разчиствахме терена от паднали дървета и храсти. На моменти попадахме в непроходими дерета, връщахме се обратно и така загубихме много време. Накрая професионалният ловец и тракерите си признаха, че не могат да се справят със ситуацията. Тогава включих джипиеса. Предварително му бях задал координатите на пистата, където кацнахме, и на лагера и поведох групата. Първоначално те не ми вярваха, че ги водя там, където трябва, но след известно време стигнахме до пътя, от който се прибрахме в лагера.
Вечерята беше много „екзотична”. Състоеше се от лобстер (вид ракообразно), който така беше приготвен, че приличаше повече на каша, отколкото на деликатес. Оставих половината си порция за мравките.
Пропуснах да отбележа, че него ден видяхме една хиена. Клиентът ми стреля и я порази добре - тя притича около двайсетина метра и падна. Видяхме и втора хиена и докато ловецът я държеше на прицел, професионалният водач отвори дневника си, за да види дали имаме квота за нейния отстрел. За съжаление, се оказа, че нямаме такава, въпреки че хищникът спокойно стоеше на прицел. Грешката бе поправена веднага и ние заявихме още една хиена.
По-късно имахме възможността да се срещнем с котка сивет. Това животно всъщност повече прилича на язовец – с къси крака, черно-бяла окраска и дълго колкото немска овчарка. Този сивет имаше щастието да се измъкне, тъй като заради движението на джипа оптиката на оръжието се бе разместила, по-точно настройката за диоптрите, и ловецът не успя да го фокусира на време.

ДЕН ВТОРИ
На втория ден, вследствие на нощните ни премеждия предната вечер, резервоарът на джипа, с който обикаляхме - „ТОЙОТА Ленд Крузър”, се оказа пробит и се наложи спешно да го поправим. На първо време запълнихме пукнатината със сапун (може би беше смесен с нещо друго), а след това „екипажът” ни отстрани повредата с помощта на течен метал. Днес, когато тръгнахме на следобеден лов, видяхме стадо зебри и се втурнахме да ги преследваме. Минавайки обаче с джипа през някакво паднало дърво, резервоарът отдолу изстърга и отново се продъни. Нафтата потече. За щастие, бяхме близо до лагера и бързо се върнахме. Докато стояхме и чакахме автомобила да бъде поправен, другата група ловци успяха да отстрелят хипопотам, хартебист и импала. Както впоследствие се разбра, първият изстрел по хипопотама попада малко встрани от мозъка му, в основата на носа, и ранява животното, което временно изпада в безсъзнание и започва да се носи по водата. Тогава ловецът с втори отличен изстрел в движение го уцелва от 70 метра. Явно успешен ловен ден за другия екип.

ДЕН ТРЕТИ
Още от сутринта на третия ден попаднахме на стадо биволи. Два мъжкаря се бяха отделили от стадото. Започнахме преследването им и не след дълго се оказахме на около 40 метра от тях гъсти гори от акации, абаносови дървета (mpingo - на суахили) и какво ли още не. Тревата беше висока, така че успяхме да се промъкнем до двете животни. За съжаление, те се оказаха твърде млади. Макар че размахът на рогата на единия бивол да беше около 40 инча, босът му беше сравнително мек и затова не си позволихме да стреляме по него.
Продължихме по-нататък към демовете - малки езерца, покрити с някаква зелена растителност, така че водата на практика не се виждаше. Искахме да видим дали там няма присъствие на животни, най-вече биволи и хипопотами, които бяха основната ни цел. Намерихме един воден басейн, покрит с въпросната растителност от рода на нашите лилии, но съвсем различна. На пръв поглед в басейна нямаше нищо. Аз обаче забелязах някакво тъмно петно в средата на водата. Обърнах внимание на професионалния ловец, но той подмина без внимание бележката ми. След малко всички се обърнахме и видяхме от единия край на езерцето да тича една едра хипопотамка. В един момент тя се гмурна във водата. Тогава тъмното петно, което бях забелязал в средата на езерцето, се раздвижи. Изчакахме дълго време, но нито едно от двете животни не пожела да се покаже, за да го дефинираме. Започнахме да хвърляме във водата буци пръст и пръчки, но хипопотамите не пожелаха да се покажат, дори не се преместиха. Наложи се някои от нашите следотърсачи да наджапат във водата боси – нещо, което аз лично не бих направил. Явно не си даваха сметка за опасността, която ги грози под формата на крокодилски челюсти или директна атака от хипопотамите. Разбира се, ние стояхме на брега в готовност, с насочени оръжия, но мисля, че тракерите ни гласуваха прекалено голямо доверие в тази ситуация. Момчетата правеха опити непрекъснато да изплашат животните, да провокират някакво тяхно движение, но уви. Накрая един от нашите водачи, който беше масай, по-скоро моран (масай, заслужил правото да се нарече войн), издяла няколко копия и започна да ги хвърля във водата. Уцели единия хипопотам, но не последва никаква реакция. Накрая решихме, че битката е спечелена от хипопотамите и се оттеглихме с достойнство от полесражението.
Попаднахме на втори водоем, където видяхме друг хипопотам. Отново предприехме същата атака. Нашите водачи се приближиха буквално на десет-петнайсет метра до него, докато той стоеше във водата. Не можеше да се разбере какъв е полът му, тъй като над водата се показваше само гърбът му. Когато тракерите започнаха да излизат от водата, хипопотамът си показа главата. Видяхме, че е млад мъжкар и интересът ни към него веднага изчезна. Водачите обаче продължиха да го дразнят и в следващия момент той нападна. Тръгна към тях. Всички наскачахме, готови за отбрана, но това беше фалшиво нападение – след два-три метра животното спря и остана във водата.
На връщане към лагера срещнахме котка сивет. С един точен изстрел ловецът я свали. Интересното беше, че сиветът ни даде много време за този изстрел, въобще не беше притеснен и ние, разбира се, се възползвахме от това.
За да продължи оттук-натам ловът на големи котки, трябваше да разполагаме с месо за стървилищата. Колкото повече бейтове (захранки) направим, толкова по-големи са шансовете котките да ги надушат и по този начин да ги привлечем.
Привечер се натъкнахме на стадо зебри. Първата и последната бяха мъжки екземпляри. Понеже първият винаги е водач, решихме да стреляме по последната зебра. Няколко пъти тя излизаше на открито, но, за съжаление, стрелецът и водачът не се разбраха в кой момент да се стреля и заради това изстрел не последва. Наложи се да слезем от джипа и да направим обход. Накрая успяхме да наближим стадото на около 120 метра. С един-единствен изстрел стрелецът повали мъжкаря, провирайки виртуозно куршума между дърветата.
Макар да не отстреляхме нищо, следващият ни ловен ден бе изпълнен с емоции и преживявания. Сутринта отидохме на едно прекрасно място. То бе около езеро, на чийто бряг се намираше вторият лагер от групата на фирмата, с която ловуваме тук, в Танзания. Наоколо бе пълно с хипопотами и крокодили. Забелязахме едно голямо стадо хипопотами – над 50 животни. Отделно от това се разхождаха и други, по-малки групи от 5-6 екземпляра, пръснати из цялото езеро. Възможността за стрелба беше сведена до нула, тъй като щом ни видяха, хипопотамите се събраха в средата на езерото. Това е така, защото всеки ловец, който иска такъв трофей, идва тук и животните вече са се научили, че трябва да избягват контактите с хора.
На връщане имахме интересен разговор с един от нашите професионални тракери, който е масай – Они. Той ми разказа малко повече за обичаите на масаите и за начина им на живот. Всеки масай е скотовъд. Навремето са гледали по 1000 и повече глави добитък. Днес вече не е така заради сушата, която е настъпила в Масайленд. Каза ми, че всеки масай разполага с поне три копия – късо, с дължина 1,20, което се използва за близък бой във война и за убиване на лъв (асегай); второто копие е около 1,80-1,90 и се използва за хвърляне; третото копие е много дълго и употребата му е най-вече ритуална, за танци.
Храната на масаите се състои предимно от краве мляко, смесено с кръв от крава. Кравата не се убива, разбира се. Пробожда се вратът й с един малък лък и оттам се източват около 4 л кръв, които се смесват с 3 л мляко. Това е дажбата на един масай за целия ден. Они каза, че когато има печено месо, сам масай може да изяде половин крава или една коза. Не зная дали е вярно. Масаите поначало са високи и много слаби.
Нашият приятел Они имаше прогорени кръгчета под очите във формата на буквата „О” – нещо като племенен белег.
Навремето масаите имали всеки по около 20 жени, но днес, разбира се, нещата са променени и мъжете имат една жена. Ритуалното им облекло е червена тога, а на глезените си носят звънчета.
Днешният ден беше много важно да разположим първите стървилища (бейтове). Разполагахме с убита зебра, която щяхме да използваме за целта. Двете предни плешки сложихме на бейтове за леопарди в близост около речни корита. Качихме ги високо - едната беше на около 6 метра височина, а другата на около 8 м. Направихме характерните влачки с карантия до всяко от стървилището, дълги около 500 метра. Аз лично смятам, че прекалено дългите влачки, каквито обикновено се правят в Зимбабве, не дават добър резултат.
Първият бейт беше на четири километра от лагера. Втория изградихме на около десет километра от палатките, а третия, за който използвахме цялата задница на зебрата, разположихме в близост до две речни корита. Него го качихме на височина 2.20-2.30 м – малко по-високо, отколкото ми се искаше. Бейтът бе разположен под сянката на група дървета, едното от които много високо, с много разклонения и подходящо за блайнд (укритие).
Когато се прибрахме в лагера, нашите колеги от другата група ни зарадваха с голям успех. Бяха отстреляли една хиена по светло, а по-късно, когато отивали на бейта, успели да засекат лъв. Както вървели по пътя към примамката, изведнъж лъвът изревал и се приготвил за атака, повдигайки се леко от земята. Единият ловец го видял, вдигнал пушката и стрелял, удряйки лъва малко по-ниско от сърцето, понеже той се изправил в последния момент. Лъвът се завъртял и тръгнал в обратната посока на ловците. Последвал втори изстрел, но животното се скрило зад едно дърво. Виждала се само задницата му. Третият изстрел го спрял на място. Тук трябва да отбележа, че 350 грейновият (22.7 грама) куршум в калибър .375 се беше усукал и размазал по начин, който не оправдава високата цена и престижната фирма производител. По-късно същите боеприпаси отново подведоха доверието, което им гласувах. В черепа на крокодил (относително мека цел) куршума се бе разпаднал на множество парченца.

...
Цял ден обикаляме един район, в който търсихме биволи, но не видяхме нито тях, нито следите им. Обсъждахме коя е предпочитаната храна за лъвовете и единодушно стигнахме до заключението, че те на първо място предпочитат зебрата, на второ – бивола, на трето – хипопотама. Рядко обаче лъв успява да хване и убие възрастен хипопотам, тъй като последният е с много дебела кожа, постоянно стои във водата, излиза нощем в близост до водоема, а тритонното му тегло спокойно стига да размаже дори и голяма котка. Малките хипопотамчета пък се охраняват добре от своите предпазливи майки.
Структурата на месото на хипопотама, коня и зебрата е много близка, то е с много повече соли, отколкото това на другите животни. На практика тези три вида са и роднини. Името на хипопотама идва от гръцки език и означава „воден кон”.
Късно вечерта след залез слънце посетихме един от бейтовете, в който имах най-много вяра. Още като го наближавахме, моят клиент видя хиена. Като стигнахме до самия бейт, там имаше още една хиена, която въобще не се притесняваше от нас и стоеше на 15-20 метра. Лицензът ни за хиени обаче бе изчерпан и днес нямахме възможност да ги стреляме повече. Очаквахме нов на другия ден. Животното си замина. Започнах да увещавам нашия водач, че ако ни се отдаде възможност за такава ситуация, трябва да се възползваме, защото утре дори и да имаме лиценз, няма да срещнем хиена. Той се съгласи точно навреме.
Вече си тръгвахме, когато във високата трева забелязах да се подава главата и част от врата на същата хиена. С един изстрел от 80-90 метра куршумът ми я прониза високо в плешката, там, където тя се съединява с врата. Оказа се много едър мъжкар. Женската хиена е категорично по-едра от мъжкия, тя е по-силната, тя управлява глутницата и има по-внушителна физика. Този мъжкар обаче бе доста по-едър от много женски, които бях виждал Бях много щастлив от великолепния трофей и бързината и точността, с която изпълних изстрела.

.
Втора част продължение от бр.9
Отчаяната нужда да си набавим месо за бейтовете, за да привлечем на тях лъв, не ни оставаше друга опция, освен да се концентрираме върху търсенето на хипопотам.
Отпътувахме към друг лагер, тъй като в района там имаше голям избор от хипопотами. Самият кемп се намираше на брега на езерото, което обитаваха животните. Направихме подробен оглед и установихме, че в едно от малките стада има много хубав мъжкар с големи бивни. След няколко неуспешни опита, накрая успяхме да влезем в дирите на стадото и започнахме издебване. Когато ги доближихме, разбрахме, че само част от животните са във водата, а двама мъжкари, между които и „нашият”, са на брега. Те усетиха нашето присъствие 20 метра преди да ги забележим ние, притичаха и се бухнаха във водата шумно. По-големият от тях не се отдалечи, а се изправи застрашително, надигна глава и това беше последната му грешка. Прозвуча изстрел и куршумът на „Барнс” в калибър 9.3х62 се вряза под окото му, преминавайки към врата му. Може би от тази рана животното щеше да умре не след дълго, но сега разярено, то с пълна сила почна да се върти и да пляска във водата, след което започна да се отдалечава към отсрещния бряг, плувайки под вода. Ловецът стреля още няколко пъти, но поради неравномерното движение на хипопотама не успя да го порази. Когато хипопотамът вече се отдалечи на около 120 метра, се наложи да се намеся, за да не го изгубим в голямото езеро. Използвах механични мерни прибори, а от животното се виждаше само малко от горната част на черепа. Изстрелът се заформяше като трудничък, но време за туткане, охкане и подпиране – нямаше. С „експреса” си в калибър .470 успях да пратя един напълно облечен 32-грамов куршум към мозъка на животното, така че то потъна на място. След около два часа туловището му изплува. Тъй като езерото бе сравнително плитко, двама от нашите тракери влезнаха във водата. Със себе си носеха панги (вид мачете), с които пляскаха по водата, за да прогонят крокодилите. Завързаха трупа на хипопотама и го затеглиха към брега. Учудващо лесно го довлякоха до плитчините, а там в тегленето се включиха още 10 човека и една „Тойота”.
Вечерта, когато се прибирахме към лагера, видяхме, че по бейтовете има сериозно присъствие на леопарди, но ни трябваше ново животно за стръв, тъй като хипопотамското месо отиде за стървилищата на лъвовете. Нашият рейнджър ни позволи безплатно да отстреляме един брадавичест глиган. Аз изпълних процедурата. Направих изстрел отново с „експреса”, този път с куршум „Софтпойнт”, и глиганът падна. Тук вече чувам въпроси от сорта: „Колко ли месо е останало от горкото прасе след като през него са преминали седем хиляди джаула енергия?” Веднага ще отговоря- много повече от колкото след изстрел от 30-06, защото скоростта на преминаващия проектил е тази, която прави месото негодно, а не масата му. Скоростта на .470 NE е 655 метра в секунда, докато гореспоменатия 30-06 варира между 850 до 880 м/сек. при 11.7 гр. куршум.
...
Срещнахме няколко биволски стада. Докато залагахме бейтовете, една хиена, скрила се в храстите, дебнейки за тревопасни, бе изненадана от нас и побягна. Докато се разберем може ли да я стреляме или не, тя изчезна.
Най-голямото ни приключение обаче бе, че попаднахме на горски пожар. По принцип тук тревата се запалва умишлено. Първо, така се унищожават ларвите на много неприятни насекоми, едно от които е моята „любимка” мухата цеце. Второ, след изгарянето на сухата висока растителност се увеличава видимостта. И трето, запалването на старата трева освобождава място за нова и свежа такава, която пониква за десетина дни след пожара. И така, ние запалвахме тревата зад нас, но промяна на посоката на вятъра насочи огнените езици към нас. Наближаваше ни мощна огнена дъга с голям фронт. Докато търсехме изход през саваната, попаднахме в едно дере, където джипът спука гума. Започнахме да я оправяме, но огънят ни настигаше с главоломна скорост, подклаждан от силния вятър. Подобно на екипа на Макларън, сменихме за отрицателно време гумата, метнахме се на джипа и поехме напред. За съжаление, радостта ни не бе за дълго – стигнахме до непроходима гъста гора. За да продължим напред, трябваше да направим просека за джипа в гората с помощта на брадви и панга. Вече беше късно за отстъпление и нахлухме в гората, просичайки дърветата и минавайки напред. Бяхме на косъм, вече се усещаше силата на пожара. В такива ситуации човек не умира от огъня, а от задушаване от въглеродния окис, който се образува след изгарянето на тревата. Моят спътник от България бе навехнал глезена си и не можеше да ходи. От това положението ни се влошаваше още повече, защото не можехме да изоставим джипа и да побегнем между дърветата. Пошегувах се с него, че е време да си напишем завещанията, с цел да го накарам да се отпусне от създалото се напрежение, но осъзнавах сериозността на ситуацията. За късмет, в последните секунди преди да ни застигне успяхме да пробием коридор между дърветата и да се измъкнем от пожара.
Вечерта направихме още няколко бейта. Захранихме ги с една импала, която моят клиент отстреля успешно от около 80 метра с куршум „Саувестри”. В първия момент помислихме, че животното не е уцелено, защото продължи напред и го загубихме от поглед, но се оказа, че е паднало на десет метра от мястото на изстрела.
...
Днес имахме дълга и широка дискусия с Фувио (нашият П.Л.) относно това дали ловецът може да се облекчава в близост до стървилището, било то по голяма или малка нужда. Неговото мнение е, че това по никакъв начин не пречи, защото така или иначе животното разбира за човешкото присъствие по миризмата от въжетата, следите от стъпките и автомобилните гуми. Относно животните обаче, които са повалили собствена плячка, трябва да се подхожда по съвсем различен начин. Тогава по никакъв начин не трябва да се декларира присъствието на ловците и да се доближава мястото директно. Оглед на мястото се извършва от максимална дистанция с бинокъл.
...
Масайленд, северната част на Танзания, е територия, която, естествено, се обитава от масаите. Те отглеждат стада крави и много често лъвското присъствие там причинява големи щети на поминъка им. Напоследък ловците от това племе са се „изхитрили” и решават проблема не по традиционния начин – с копие и щит. В момента, в който лъвът повали домашния добитък, масаите го проследяват, стигат до плячката му и инжектират месото с отрова. За съжаление така умира не само лъвът, който е убил животното, а и цялото му семейство, лешоядите и по-дребните хищници, което нанася непоправими щети на биоразнообразието в района. След време може би в Масайленд, известен с най-големите си и красиви лъвове, няма да остане нито едно от тези красиви животни. Така поне твърди Фувио.
...
Днес с нашия професионален ловец имахме задълбочен разговор във връзка с използването на различните калибри. Фувио твърди, че 9.3х62 не е достатъчно пълноценен, както и неговият роднина - .375 „Холанд и Холанд”, при ситуации в гъста растителност, защото много често животните, по които се стреля, стоят на 15-20 м разстояние, но в много гъста растителност и има опасност само да бъдат ранени, тъй като по-малките калибри отдават голяма част от силата си на клоните. Аз се застъпих за любимия си калибър 9.3х62, като изтъкнах, че той е достатъчно проникващ, за да повали дори и най-едрите бозайници. Фувио обаче е категоричен, че енергоотдаването му е в долната граница на успеха и аз мисля, че той в това отношение е прав. Въпреки че аз и мои клиенти сме поваляли с този калибър какви ли не животни, включително слон, бивол и хипопотам, в гъста растителност много по-добре е да се използват тежките калибри от .416 нагоре. Те, имат много по-силно енергоотдаване и инерционно проникване. В този случай големите стопери, експресите, са много по-ефективни.
Всички бейтове за леопард, които направихме, проработиха. Реално имахме 4 бейта и на четирите се появиха леопарди. Четвъртият се оказа изключително интересен, защото леопардът, който го бе посетил, надвишаваше всякакви стандарти. Стъпката му беше повече от 5 инча (12,5 см). Обикновено 10-сантиметрова стъпка предвещава отличен трофей. Всеки ловец се радва, срещайки стъпка от леопард 9-10 см. В момента имаме много редовни посещения от два леопарда, а на единия бейт идват мъжки и женски със стандартни размери.
За да се отстреля големия леопард е необходимо да построим блайнд (укритие). В някои случаи поговорката „По-добре яйцето в ръката, отколкото кокошките в храстите” се оказва много вярна и трябва да се прилага без колебание. Може би затова ще изберем варианта с най-сигурния леопард, а не най-големия, който явно е хитрец и ни върти номера.
Нашият професионален водач Фувио има интересно отношение към тези котки. Той смята, че след като веднъж почнеш да ги храниш, можеш след това да ги манипулираш, както си пожелаеш – да ги местиш от дърво на дърво, да им сменяш позицията на стръвта. С две думи, докато им „пълниш чинийката”, както той се изрази, те са твои. При Фувио отсъства това специфично бързане, което съм забелязал у другите професионални ловци на леопарди, които смятат, че ако не се отстреля веднага, точно сега, леопардът е завинаги изгубен.
Фувио смята точно обратното. Ето защо ние вече шести ден храним този леопард, той посещава бейта редовно и ние сме сигурни, че ако тази вечер застанем на стървилището в блайнда (укритието), ще го видим, независимо в коя част от денонощието дойде. Обикновено през този сезон леопардите се появяват между 18:30-19:00 – времето след залез слънце до падането на нощта. В 19:00 вече е непрогледно тъмно и ако „котето” не пристигне дотогава, по-добре въобще да не се чака, смята Фувио.
Другата група имаше редовни посещения на бейтовете, които бяха изградили. Когато обаче, направиха блайнд и отидоха там да стрелят леопард, той ги подушил и изчезнал. На втория ден те оставиха в блайнда само камерата, която беше с инфрачервени лъчи и може да снима и нощем. Камерата беше направила над 150 снимки на леопарда през всяка минута, когато е бил на стървилището. Оказа се, че той е престоял на мястото почти 11 часа и повече. На другия ден, когато ловците отишли да го чакат, той пак ги е подушил и изчезнал. Явно лош разчет на професионалния водач на посоката на приближаването на групата към бейта. Както вече казах, контактите ми с другите професионални ловци на леопарди винаги досега са ми показвали едно нетърпение от тяхна страна. Фувио ме научи, че търпението единствено може да бъде гаранция за успех.
...
Вече имаме посещение на един от бейтовете за лъвове, на който бяхме заложили задния бут от хипопотам. В близост до бейта има малко блато, в което се е настанил тежко ранен хипопотам. Ние няколко пъти ходим там и го заварваме на едно и също място. В очите му се чете: „Моля ви, оставете ме на мира!”, но нашият гейм-скаутът (рейнджър – официален представител на тяхното Министерство на горите, който ни придружава през цялото време), ми каза: „Ако хипопотамът излезе от блатото, стреляй по него.” Можехме да направим една лека инсценировка и да го накараме да излезе, но наистина ми стана жал за животното. Ако обаче тръгне срещу нас, било и с добри намерения, ще трябва да го застреляме. От друга страна не ми се иска докато чакаме лъва в укритие, направено от тънки клонки, на 50 метра от нас да стои ранен хипопотам и ние да очакваме в неизвестност неговото решение дали да ни нападне или не. Известно е, че в Африка от нападение на хипопотам загиват повече хора, отколкото при стълкновение с лъв,леопард, бивол и слон, взети заедно.
...
Днес посетихме блайнда, който изградихме на около 28 метра от стървилището за леопарда. Там имахме най-сигурните посещения и решихме да рискуваме, за да проверим какво става. Десетина минути малко по-късно след залеза на слънцето леопардът се появи. Чух първо изскърцването на ноктите му по дървото, а след това на фона на все още светлеещото небе видях силуета на голямата котка, която се придвижи към стръвта. Малко по-късно отново чух отново шума от изкачването му по дървото, но все още не разбирах какво става. Моят клиент бе с уред за нощно виждане и ми подаде сигнал, че леопардите всъщност са два. Това само по себе си предполагаше, че са две женски. По принцип мъжкият не търпи до себе си женска, когато се храни, да не говорим за два мъжкаря в близост един до друг. Вероятно ставаше дума за майка и дъщеря. Бяха почти еднакви на ръст. Гледахме ги доста дълго време, около 30-40 минути – нямаше да стреляме по тях. Тогава нашият професионален ловец включи фенера и на светлината му аз успях да заснема с камера как се хранят животните. Те само за момент спряха, след това продължиха да се хранят все едно ни нямаше там. После настъпи мрак. След малко пак повторихме „упражнението”. Водачът ни си запали цигара и почнахме да разговаряме тихо, после повишихме тон. Накрая се наложи да изгоним „дамите”, за да можем да излезем от блайнда. Почнахме да им шъткаме, да вдигаме шум и накрая се показахме. Чак тогава двете женски слязоха от дървото с примамката. Защо се получава така? Ако леопардът бъде притеснен, когато пристигне на бейта, той никога няма да се качи на дървото, но когато вече е горе, той се чувства в безопасност. Особено ако не е наплашен от ловци.
...
За пръв път видяхме лъвове на живо през деня. Бе малък прайд (стадо) от 4 животни. Вероятно първият бе млад мъжкар, но не успяхме да го огледаме по-подробно, тъй като с наближаването на джипа той изчезна. Останалите три бяха достатъчно възрастни лъвици и ми „дадоха” достатъчно време да ги снимам и с камерата, и с фотоапарата. Трудно е, когато човек се опитва да прави и двете неща едновременно, а накрая се оказва, че не се е получило нищо. В крайна сметка това беше първата ни среща с лъвове от началото на това сафари и бяхме много щастливи, развълнувани и обнадеждени от нея.
Вечерта имахме „уговорка” с един леопард да се видим. Той изпълни своята част от уговорката и дойде на мястото на срещата. След внимателния му оглед прозвуча изстрел, който прониза долната част на гърдите му. Не знаехме със сигурност къде точно е попаднал проектилът, но видяхме как леопардът скочи и чухме предсмъртното му ръмжене с характерно хъркане, след което настъпи тишина. Дойде най-неприятният момент от този лов – преследването на ранен леопард в пълен мрак. Този хищник е толкова отмъстителен, особено когато е ранен! Ако е преследван, той се обръща и на най-неподходящото (за преследвачите си) място се хвърля срещу нападателите си, като всеки получава „подарък” от него, както казва нашият професионален водач. За разлика от лъва, който напада само един човек, леопардът скача от човек на човек и нанася колкото може повече щети. Прословута е неговата смъртоносна „прегръдка”, при която в едно движение той сваля скалпа от черепа със зъби, накъсва гръбните мускули с предните си лапи, а със задните отваря коремната кухина и вътрешностите ти излизат на „разходка”.
След известно време успяхме да попаднем на кървава диря. Откри я моят приятел, след като чернокожите тракери не успяха. Последвахме дирята. След около 50-на метра намерихме котката мъртва. Размерите й бяха в стандарта, но всички бяхме щастливи и заредени с адреналин.
...
Искам да споделя впечатленията си от новата серия на „Норма” – PH (Professional Hunter). Фирмата е доказала качеството на своите продукти и е гарант за това, че когато си купуваш нещо, то наистина работи добре. Тези муниции обаче, PH, за съжаление, имат ниско качество на куршума „Уудлей софтпойнт”. Макар и 350-грейнови, при удар в голямо животно той буквално се дезинтегрира (разпада се на части), което означава, че външната част на обвивката му не е достатъчно дебела. Може би с такъв куршум може да се стрелят по-малки животни, но тогава какъв е смисълът той да тежи 350 грейна, а не, да речем, 250-270, за да бъде по-бърз. От друга страна напълно облеченият „Уудлей” се представя много добре и прониква дълбоко и по права линия. Успях да извадя няколко от отстреляните животни. Те бяха запазили формата си толкова добре, че пак биха могли да се използват.
...
Как професионалният ловец Фувио, който е от италиански произход, но живее от години в Танзания със семейството си, ловува леопарди? По принцип той е странна птица, знае много за света, природата и дивите животни. Работи като професионален ловец само един месец в годината. През останалото време е охранител на транспортни самолети, натоварени със злато. Имахме късмет с него, защото той е много забавен човек. Това, което ме изуми в него от самото начало обаче, бе начинът, по който ловува леопард.
В блайнда (укритието за ловците) Фувио пуши, след като леопардът вече е стъпил на клона, където е закачена примамката. Светва с фенер, за да огледа животното, гаси го, пуши, пак светва с фенера, мести бейтовете от едно дърво на друго и е сигурен, че леопардът отново ще ги посети. От четири бейта, които изградихме, три бяха посещавани от леопарди, и то от по два. Фувио манипулира това животно. Не го фетишизира като останалите. Това е нещо, което не притежава нито един от другите професионални ловци, с които съм работил. Естествено, той в никакъв случай не подценява леопарда и признава, че е едно от най-опасните животни. По принцип отрича употребата на прибори за нощно виждане и използва фенер, за да може да освети животното и всички да могат да го видят. Имах един такъв опасен случай при едно друго сафари. Ловецът стреля, куршумът попадна малко по-ниско, въпреки че удари добре. Леопардът скочи, падна на земята, профуча и изчезна някъде. Наложи се да претърсваме с фенери целия терен и готово за стрелба оръжие. В такъв момент опасността може да дойде не само от леопарда, ами и от човека с оръжие до теб. Ето защо само аз и Фувио взехме пушки, за да не се получи такъв инцидент. В един момент съществуваше реална опасност леопардът да е между нас. В крайна сметка клиентът ми успя да види кръвта и ние стигнахме до безжизненото тяло на леопарда.
...
Опитвам се сутрин, докато си пия чая, да не си слагам много мравки със захарта. Нещата тук от гледна точка на хигиената не са много драматични, но Африка си взима своето. Както и дава много, разбира се. Опитваме се да поддържаме хигиена все пак. Къпем се с вода, налята във варелите. Когато е топла, добре, но често е студена и тогава не е особено приятно. Душът църцори едва-едва и къпането в крайна сметка отнема много време и не дава кой знае какъв положителен резултат.
Тези дни ще сменим лагера с друг, където се очаква да видим повече доказателства за наличието на лъвове.
Днес е единственият ден до момента, когато не съм излизал на лов. Сутринта в седем отново чух лъвски рев, което означава, че животното не е на повече от километър от лагера, в северна посока от него.
...
След като пътувахме почти половин ден, стигнахме до подвижния лагер (кемп) край реката, който беше изграден заради нас. Срещу нас има един фотографски бивак. В него любителите на фотографията отсядат и заснемат африканските животни.
Районът наистина е дива джунгла. Чуват се как ръмжат хипопотамите. Гледката е невероятна. Флората е много по-различна – по-гъста растителност, лонгозни гори, много зеленина и всичко това е свързано с близката вода. Реката е пълна с хипопотами и крокодили. Видяхме много следи от биволи, антилопи и много други гадинки.
Лагерът е полеви и не ни остава време за нищо друго, освен за лов. Ставаме преди залез слънце. Режимът е много уморителен. Тук изкарахме пет дни.
Като цяло впечатленията ми са, че тази Африка, която видях в Танзания, е нещо напълно различно от Зимбабве и Намибия. Абсолютно дива джунгла, в която животните са по-спокойни от зимбабвийските и намибийските им братовчеди.
Имахме слука дотолкова, че всеки ден трябваше да отстрелваме животно за лагерната тенджера. Лично аз повече наблюдавах, отколкото стрелях. Ловът се въртеше около набавянето на месо за храна и бейтове. Отстреляхме глиган и синьо гну.
Попаднахме на голям мъжки хипопотам, който изскочи от малко речно корито и побягна. Имахме разрешение за отстрел на още един хипопотам. Клиентът ми стреля. Куршумът попадна някъде в областта на белия дроб, но хипопотамът побягна. Продължихме преследването и след около триста метра го видяхме – тежко ранен, но все още стоящ на краката си. Ловецът стреля още два пъти и животното падна. Чак тогава разбрахме, че сме ударили рекорден за този район мъжкар. Когато отворихме огромната му паст, видяхме, че наистина сме имали късмет с невероятен трофей
С месото му направихме пет бейта за лъвове, които, за съжаление, първите дни не бяха посещавани. Както обикаляхме, намерихме бейт, направен от бивол от предишната група ловци, който беше посещаван от лъв. Попитахме групата дали може да използваме стървилището и те ни отвърнаха, че нямат нищо против. Бяха видели лъва – огромен мъжки екземпляр. За съжаление, и там нямахме никаква слука.
Затова пък клиентът ми отстрелях голям крокодил – 3.85 м. С един-единствен изстрел ловецът успя да продупчи черепа му точно между очите. Той поиска да стреля втори път, но в този момент нашият масай се втурна към крокодила, за да го хване за опашката и да го измъкне на брега. И двамата имаха право, но проблемът беше, че не се разбраха кой какво ще прави. Обикновено на други места, на които съм ловувал, ловецът продължава да стреля по крокодила, докато той спре да мърда. Факт е, че тези праисторически животни, дори уцелени в мозъка, могат да продължат да се движат. Този също имаше някакви спазми, които го поддържаха да се движи във водата. Хванахме го и го изтеглихме на брега. Докато се снимахме с него, той продължи да се надига и да движи крайниците си.
Една вечер видяхме три слона – всичките мъжкари. Явно ергенско парти! Спипахме ги на стотина метра от палатките ни и те промениха посоката си. Единият от тях обаче явно беше раняван и опашката му беше отрязана. Обърна се и се насочи към нас. Джипът беше спрял. Аз бях извадил фотоапара и вече бях направил няколко снимки, но усещайки опасността, рязко посегнах към „експреса” и го насочих срещу слона. Последното, което исках, бе да ни нападне африкански слон от десет метра. Явно разбрал заплахата, слонът се обърна рязко и потъна в гората. Привечер, обаче опасността направо ни налетя. Докато си четях в палатката, при душовете се появи същият голям слон. Явно беше преминал през тоалетните, които категорично подсказваха за наличието на хора, и беше продължил навътре в лагера. За щастие, единият ловец се появи и го видя, дойде, грабна моя „експрес” и неговия .375 „Холанд и Холанд” „Блазер” и подхвърляйки ми пушката в движение, насочи оръжието си срещу слона. Аз изскочих бос, буквално по „бели гащи”, с „експреса” в ръка и двамата тръгнахме към гиганта, който обаче благоразумно отново се скри. Разстоянието, на което го бях видял, беше пределът, на който щях да го допусна. След още една крачка щях да стрелям по него и да го поваля, независимо че нямахме нито лиценз, нито намерение да стреляме слон.
По-късно вечерта пристигна лъвица. Бяхме усмърдели целия район на мърша заради животните, които довличахме в лагера за стръв за бейтовете. Привличахме много хиени. Лъвицата беше на не повече от 20 метра от палатките ни. Персоналът в лагера я видя, разкрещя се, но тя си стоеше спокойно. Един от готвачите дотича до нашата меса и ни повика на помощ: „ Буана (Шефе) онази лъвица ни гледа много страшно.” Чак когато отидохме до нея въоръжени и настръхнали с, тя се оттегли лениво. Това беше поредната ни среща с лъв.
Ежедневно виждахме стотици, дори хиляди импали. Жирафи. Хипопотами.
В деня, в който си тръгвахме към базовия лагер на пътя ни (Пясъчно речно корита) изскочи голяма черна кобра. Казах на водача ни да спре. Той учудено отвърна, че нямаме гладкоцевна пушка със сачми. Аз пак настоях и той спря. Слязох от колата и от 5 метра прострелях пълзящата по близкото дърво твар. Куршумът я удари в средата на тялото, но не счупи гръбнака. Плюещата черна кобра отвори качулката си в знак, че напада. Не се притеснявах, защото носех слънчеви очила. Кобрата може да уцели окото на човек от 5 метра разстояние със секрета, който изплюва. Последиците са твърде неприятни. Вторият ми изстрел буквално пулверизира главата й.
Напуснахме този прекрасен речен лагер. Прибирахме се към основната ни база. В утрешния ден щяхме да се връщаме обратно в Дар Ес Саллам, от там в Дубай, от там Атина и София. Трябваше да се приготвяме за утрешното отпътуване. Не се бях бръснал отдавна. Сигурно щях да изхабя две самобръсначки. Чувствах се в перфектна физическа форма, макар че храната не бе това, което аз харесвах или ми се иска да бъде.
По обратния път към базовия лагер имах желанието, а и усещането, че ще видим стар кафърски бивол. Вярвате или не, но буквално на километър преди да се приберем от дългото 120 км пътуване през буша, видяхме самотен кафърски бивол – много стар, с много силно „изпечени” от времето и излъскани от слънцето рога, поне 13-14-годишно животно. Поне така го определи нашият водач. Такъв бивол не се лъже лесно. Наричат кафърския бивол „черната смърт” на Африка. За да го отстреляш, се изискват много качества. Ние, естествено, се възползвахме от възможността. Видяхме го на около 120 метра от нас. Биволът веднага реагира и побягна. Започнахме преследване с джипа с 50-60 км/ч през неравния терен на саваната. Не след дълго го достигнахме. Беше на около 15 метра. Шофьорът рязко наби спирачки и джипът спря. Прахолякът, който вдигнахме ни застигна. Ловецът зае готовност за стрелба. Биволът се оттегли може би на около 80 метра, когато прозвуча изстрелът. Бях готов и дублирах с моя „експрес”. И двата куршума бяха в животното. То ни подсказа с лека реакция, че е засегнато, но продължи към едно дере, където наистина щеше да се изгуби от погледите ни. За момент, преди да се скрие в храстите, биволът се обърна - явно ни предизвика. Подвоуми се дали да ни атакува. Джипът вече беше спрял и клиентът ми незабавно стреля. Изстрелът изплющя в едрото туловище. Половин секунда по-късно в бивола попадна и моят втори куршум 500-грейнов в калибър .470 нитроекспрес. Животното отново побягна, без да даде индикации, че е тежко ранено. Последвахме го внимателно в посоката, в която се бе отдалечило. Внимавахме да не ни издаде вятъра. Изведнъж чухме ревът на смъртно ранения „дага бой”, което означаваше, че освен че умира, той все още е готов да отвърне на удара. Видяхме го през храстите. Ловецът стреля още веднъж. Когато го наближихме, биволът вече си отиваше, но за всеки случай той пусна още един изстрел „купа де грасия” (изстрел на милосърдието), както го наричат испанските ни колеги. На практика с клиента ми направихме две дублета – стреля той, стрелям аз, стреля той, стрелям аз. Всъщност „експресът” си каза тежката дума само за по-бързото сваляне на животното, което в никакъв случай не бе решаващо за изхода от срещата. Сигурен съм, че попаденията на ловеца биха били напълно достатъчни.
Малко преди да си тръгнем от походния лагер, отидохме да разгледаме за последно бейтовете. Това бе последният ни ловен ден тук. Утре, живи и здрави, се качваме на малката „Чесна”, която ще ни откара в Дар ес Салам, и оттам обратно по пътя за вкъщи.