Начало » Публикации » Африка и по света

Вбесени лъвици, слонски пътеки и мухата цеце

Със седем сафарита зад гърба си мога да твърдя, че Африка няма да ми омръзне скоро. Независимо къде ловувам, мисълта ми винаги ще се пренася към „черния” континент, защото детската ми мечта да съм в саваните и да срещам екзотични животни не може да се засити.
Всяка моя ловна експедиция започва със сериозно проучване и подготовка. Дори и само фактът, че повечето африкански държави нямат дори посолства у нас, не е без значение за организацията на една толкова отговорна задача. Информирам се задълбочено какъв е политическият климат в страната чрез Интернет, приятели, контрагенти, познати и дори в разговори с Външно министерство. Макар и да не нося юридическа отговорност моралният ми ангажимент към ловците, които водя със себе си, ме заставя да проверя всеки слух и незначителна подробност. Периодично опреснявам информацията си за необходимостта от имунизации и наличие на опасни болести в районите, които предстои да посетя. Консултирам ловците за избора им на оръжие и екипировка и лично подготвям и прострелвам оръжията им, за да съм сигурен, че дават възможност на собственика им да покаже най-доброто от себе си като стрелец. Но да не се отплесвам в подробности - нека изживеем заедно поредното ми приключение в саваните на Зимбабве.

Лъвиците
Лежах по гръб в тясното пространство, оградено от нарязани снопи слонска трева и клонки от храсти, и наблюдавах как последните емисии светлина изтичат като пясъчен часовник. Шансовете ми да снимам се стопиха напълно. Сигурен бях, че лъвовете ще се върнат на стървилището, но явно това щеше да стане по тъмно. Жалко! Имахме само един уред за нощно наблюдение и с него, естествено, щеше да оперира ловецът. За мен оставаше възможността да се наслаждавам на звуците, с които саваната пулсира нощем.
Хрущенето на счупени кости ме изтръгна от унеса ми. Стървилището, което отстоеше на четиридесет и пет метра от укритието ни, вече имаше посетители. Тънката преграда от трева не пречеше на звука да достига до нас свободно. За съжаление, същото важеше и в обратната посока. Дори и тих шепот можеше да издаде присъствието ни. За разлика от леопарда, който и при най-малкото съмнение за опасност би побягнал, лъвовете по-скоро биха проверили кой ги безпокои. Доста често такива проверки преминават в нападения.
Доближих се внимателно до ловеца, който вече наблюдаваше през уреда за нощно виждане хищниците. Без да разменяме реплики, той ми отстъпи място, за да погледна и аз. Едната лъвица (вероятно по-младата) се бе покачила върху клона на дървото, където бяхме завързали с дебела стоманена тел два конски бута. Другата лъвица бе стъпила на задните си лапи, а с предните бе сграбчила в прегръдка бута и сякаш танцуваше блус с мръвката, докато ядеше. Изправена на задните си крака тя захапваше месото на височина около 2.2 метра. Внушителна гледка! Легнах отново на мястото си и се отпуснах, за да не издавам никакви шумове. Осланях се единствено на слуха си.
Явно отблясъкът от нощната оптика се е отразил в лицето на ловеца и острото зрение на лъвиците е прихванало движението в блайнда (укритието ни). С тих шепот ловецът ме предупреди: „Идват!”. Изострените ми сетива и без друго бяха доловили промяната в обстановката. Хрущенето на костите бе спряло и вече чувах тупкането на лапите по сухата почва към нас. След няколко секунди усетих острата миризма на голямата котка. Тя спря на около два-три метра от нас и започна силно да души въздуха. Имах чувството, че ми диша в ухото. Явно не можеше да хване добре миризмата ни и започна да обикаля около блайнда, като скъсяваше разстоянието помежду ни. Разделяха ни само няколко стръка трева и тънки клонки, които щяха да се разтворят без съпротива, ако сто и двадесеткилограмовата лъвица поискаше да ни погостува. Оръжието на ловеца бе насочено напред към стървилището и за да се избегне излишно движение в блайнда, бе привързано с ластик към дървена подпора. Това привързване се прави и с цел да се стабилизира оръжието в случай (както често става) ако ловецът е развълнуван и започне да трепери преди изстрела. Нямаше начин карабината да бъде освободена безшумно и бързо, и насочена към опасността зад гърба ни. Дори и най-малък шум би провокирал нападение, тъй като личното пространство на кръвожадното животно вече бе нарушено. Явно със задачата да пази гърба ни се бях заел аз. Не съм разбрал кога бях заел позиция на коляно, а тежкият нитроекспрес в калибър .470 лежеше на рамото ми, готов за стрелба. Реално време за прицелване нямаше да има. По-скоро очаквах по слух да определя посоката на проникване на звяра. Сблъсъкът на тялото с цевите ми щеше да е сигнал, че няма място за отлагане на изстрела. Надявах се това да не стане, защото, първо, нямахме лиценз за лъвица, а само за лъв, и, второ, защото едва ли при такава ситуация изстрелът щеше да е перфектен и да остави лъвицата на място, без да й даде възможност да опита човешко филе алангле.
Явно ловецът до мен бе човек с железни нерви, защото не прояви никакви признаци на безпокойство през цялото време на обсадата. Много хора на негово място биха изпаднали в паника. Тази ситуация сякаш продължи безкрайно, но всъщност не повече от 20 минути. Накрая лъвицата се върна към стървилището, където посестримата й продължаваше да се тъпче лакомо.
Счупени дебели клони ми подсказаха, че отново имаме близко присъствие на големи животни. Този път това беше слон. Вдясно от нас на около 35-40 метра, гигантът бе подушил лъвиците и изтръби с хобота си сигнал за опасност. Слонът не би ни нападнал целенасочено, но ако преминеше през блайнда с петтонното си туловище, едва ли щеше да има някакво значение. За щастие, той си избра друга пътека, която го отдалечи от нас. След няколко минути отляво на блайнда премина друг слон, но и той не се задържа, притеснен от миризмата на лъвовете. След около три часа лъвиците си тръгнаха и ние можехме да напуснем блайнда.
Мислех си, че такова преживяване е доста напрегнато и едва ли в скоро време ще мога да изпитам подобни емоции и близък контакт с царицата на животните. Колко съм се заблуждавал! Само седмица по-късно отново лежах, само че в друг блайнд, на около 15 километра от първия. Бяхме в територията на голям прайд лъвове, вероятно 5-6, съдейки по следите. Очаквахме от концентрацията на женски да бъде привлечен някой самец. В продължение на седмица бяхме направили около десет стървилища с месото на различните животни, които бяхме убили. За да привлечем хищниците към застървените места, използвахме вътрешностите на убитите животни, привързвахме ги с тел и ги закачахме да се влачат зад джипа. Тези „влачки” тръгваха от бейтовете (стървилищата) и продължаваха километри. Идеята бе, ако някой хищник пресече прясно оставената следа, да може да я последва и да открие бейта. Всяка сутрин проверявахме и десетте бейта и ако някой бе наяден, търсехме следи по земята от лапи, по дърветата - от нокти, и по останалото недоядено месо - от косми, за да можем да определим какво и колко голямо животно е посетило нашата „шведска маса”. В случая бутовете бяха наядени от женски лъвици, защото космите, оставени по месото, бяха къси и светли. Възможно бе, ако с тях е имало мъжкар, той да е стоял отстрани и да не се е включил в пира, защото нямаше оставени косми от грива, но по земята се отличаваха едни много големи дири от лъв.
Изградихме блайнд, като използвахме отново няколко пръта, завързани с лико, снопи слонска трева и храсти. По посока към стървилището оставихме две малки амбразури, колкото да може да се наблюдава и стреля. През местността наскоро бе преминал пожар и ни се наложи да донесем трева от няколко километра. Въпреки че бе изграден от естествени за терена материали, блайндът събуждаше съмнение заради оголения от пожарите хабитат. Може би заради това първата вечер в новото укритие не ни донесе посещение. Когато рано на следващия ден отново се върнахме, разбрахме, че след като сме напуснали укритието, лъвският прайд е посетил стръвта. В пет часа (един час преди залез) отново бяхме в същия блайнд. Към седем, когато навън се стелеше непрогледен мрак, на 50 метра от нас по посока на стървилището се чу лъвски рев. Голяма женска лъвица призоваваше прайда за вечеря. След минута пристигнаха още две по-млади женски. Отново се чу страховитото хрущене на кости, показващо силната захапка на тези животни. Без каквато и да е видима причина едната лъвица напусна вечерята и с голямо заобикаляне се насочи към нас. Вятърът бе благоприятен, защото ни носеше тежката миризма на загниващо месо и това изключваше възможността лъвиците да усетят миризмата ни. Опитното животно обаче ни излезе в гръб. Застана на десетина метра и задуши въздуха жадно. Същото нещо вече го бях преживявал. Това, което последва, обаче, щях да изпитам за пръв път. Чувствителният на близко разстояние нос на голямата котка долови молекулите на човешката миризма. Тя започна предупредително да ръмжи. След това ни доближи още и ръмженето й прерасна в яростен рев. Аз лежах по гръб, прегърнал тежкия нитроекспрес, готов скъпо да продам кожата си. Бях в подобна ситуация както предишния път, но с повече кръвожадни твари около себе си, и при това този път те бяха наясно с нашето присъствие. В един момент си дадох сметка, че пулсът ми се е ускорил и дишането ми е станало насечено от опитите да сдържам дъха си. Започнах да медитирам по един от методите на Масутацо Ояма и това даде добър резултат. Макар и ревовете зад мен да ескалираха, вече дишах нормално и бях готов за срещата. Другите две лъвици гледаха към нас. Вероятно с рева си старата искаше да изплаши нещото в гъсталака (в случая нас) и то да побегне към по-младите. Това е един от класическите методи на лов, използван от лъвовете. Петнайсетте минути на напрежение ме изпълниха с адреналин. Изведнъж лъвицата престана и сякаш нищо не е било, отиде към другите две. Наближаваше девет часа, но мъжки лъв не се присъедини към прайда. Лъвиците продължаваха да се хранят. Решихме да си ходим. Светнахме с прожектор към стървилището и реакцията бе моментално разбягване на лъвиците. Със светнат прожектор и заредена двуцевна карабина излязох напред заедно с ловеца. Първо видях очите на една, а след това и на останалите лъвици. Вече не стояха на откритото, но не се бяха отдалечили на повече от 50 метра от нас. Тръгнахме към тях и ги доближихме на около 35 метра, но те не възнамеряваха да си ходят. По радиостанцията бяхме повикали джипа и сега той пристигна. Под зорките погледи на лъвиците натоварихме оборудването си и потеглихме. Към лагера. Днешния ден бяхме изминали по офроуд маршрути около 200 километра. Бяхме станали в 4.30 часа сутринта и се прибрахме към 23.00 часа. Пеша в планински терен прекосихме поне 10 километра. Бяхме ловували интензивно поне 17-18 часа. Почти не ядох, но изпих 4 литра течности. Един средностатистически ден на двадесетдневното ни сафари в Зимбабве.

Слоновете
Най-големият от „Великите пет” (слон, носорог, лъв, леопард, бивол) е слонът. Той е символ на Африка. Първите бели професионални ловци са били привлечени именно от слоновата кост. Използвана в изработката на пиана и рояли, както за бижута и украса, тя се добива само от бивните на големите животни. Структурата на останалите кости, участваща в скелета на гигантите, е различна по състав и не се цени. Известни са много подвидове африкански слон, както и няколко подвида индоазиатски. Обект на лов са предимно африканските, които не се опитомяват лесно както братовчедите си от Изтока. Африканският слон е по-едър и носи по-големи бивни от индоазиатския. Изключение прави слонът-джудже. Той тежи 1500-2500 килограма и е висок едва 180 см, а бивните му тежат средно 5 кг всеки и са с бледорозов цвят. Той се среща в джунглите на Камерун и някои други екваториални райони на африканския континент. За сравнение, слоновете от саваната са доста по-едри. Теглото на възрастен екземпляр варира между 4 и 7 тона, а на височина достигат до 3.5 метра. В планинските райони поради тежкия терен животните са с по-изчистено тегло, докато в равнината, където хранителната база и теренът са по-щадящи, се срещат най-големите екземпляри.
Бивните на съвременните слонове са между 15 и 30 килограма на страна. Рядко се срещат такива с тегло на единия бивник над 50 килограма. В зората на промишления лов за слонова кост (края на 19-ти и началото на 20-ти век) професионалните ловци даже не са си правели труда да стрелят по слонове с бивни, тежащи по-малко от 25 килограма на страна. Към днешна дата всеки ловец, добил такъв трофей, би бил безкрайно щастлив. Бързам да поясня, че това не означава като цяло, че слоновете са намалели като популация, точно обратното. Ако вземем за пример Зимбабве, там популацията на слонове даже се е увеличила драстично. Предполага се, че това е благодарение на платения отстрел. Ловци с финансови възможности от цял свят са готови да дадат десетки хиляди долари за сафари, в центъра на което естествено стои слонът. Тези финансови средства постъпват в местните общини (консулати) и в департамента по опазване на дивеча. С тях се финансират програми за подобряване живота на местното население, а в много от случаите месото на слоновете се разпределя сред местните и по този начин непосредствено се задоволяват потребностите им. Това изгражда отношение на уважение към ловната индустрия и строгите правила, въведени от Департамента по опазване на дивеча, и ограничава бракониерството на слонове. Не че бракониерството по принцип не съществува в Африка, напротив. Въпреки строгите закони (които допускат разстрел на място на бракониери), огромни територии са с изчерпани запаси на дивеч. Единствено националните паркове и частните ловни концесии изобилстват от дивеч. Какво излиза? Ловците всъщност са най-добрите пазители на дивеча. Да го кажем и по-брутално: дивечът е стока, която се продава. Ако има увеличено потребление и интерес към съответния вид, то и неговото количество ще нарасне, защото парите мотивират опазването и реинтрудоцирането му в природата. Давам най-прост пример за това: ако пилетата бройлери се купуват, производителите им ще се грижат от тях да има достатъчно, но ако интересът намалее и цената им падне, естествено е, че желанието да се отглеждат ще намалее. Оттам ще намалее и количеството на произвежданата стока. Макар слонът да не е пиле бройлер, икономическият принцип е същият. Процесът за възстановяване на популациите е по-бавен, но при добро наблюдение, контрол и планиране работи перфектно.
Свръхпопулацията на слоновете в Зимбабве е факт. Тези гигантски животни нанасят големи щети на стопаните и на местообитанието на другите диви животни. При движението и храненето си те чупят дърветата по пътя си и унищожават посеви. Виждал съм как мъжки слон счупи пред мен дърво с диаметър 40 сантиметра, без да се затрудни особено. След като повали дървото, слонът изяжда част от кората и листата.
Районът, в който ловувахме, бе с диаметър около 40 километра. Където и да отивахме, виждахме повалени съхнещи дървета. Буквално всяко трето дърво бе скършено на 50-60 сантиметра от земята. Ето защо почти всеки концесионер в края на сезона е задължен от Департамента по лова да проведе кълинг (избиване) на определена бройка слонове. Слоновата кост и месото остават в полза на общината, където е проведена чистката.
Естествено, една от задачите на нашата ловна експедиция бе ловът на трофеен мъжки слон. Както казах и преди, слонове имаше много, но трофейните екземпляри бяха рядкост. Няколко пъти попадахме на стада, но нищо впечатляващо в бивните им не ни караше да ги проучим по-отблизо.
Докато обикаляхме с джипа, погледът ми бе привлечен от реещ се в далечината лешояд. Когато лешоядът лети в кръг, това обикновено означава, че е намерил някаква мърша. Тъй като най-добрата възможност да откриеш хищник е да го изненадаш, докато хапва от убито от него животно, помолих колата да спре. С помощта на бинокъла си се опитах да определя къде точно е концентрирано вниманието на лешояда. Докато претърсвах склоновете на хълмистата савана, вниманието ми се насочи към голям мъжки слон. Дори от километър и половина си личеше, че бивните му са добри. Посочих го на нашите тракъри (следотърсачи) и те се съгласиха, че си струва да го огледаме по-от близо.
В близост до този слон имаше и други мъжкари, прикрити в сенките на дърветата. Явно бяхме попаднали на „ергенско парти”. Извадих от джоба си шишенце талк и пръснах малко от пудрата, за да проверя посоката на вятъра. За съжаление, той бе по посока на животните. Слонът е почти сляп и на разстояние от 20 метра трудно може да види човек, но за сметка на това няма животно с по-добро обоняние от него. Някои експерти твърдят, че е достатъчна една молекула човешка миризма да достигне до хобота му и вече той е наясно с присъствието на най-опасния си враг - човекът.
Големият изследовател на слоновете и професионален ловец Антонио Санчес-Арино казва в книгата си, че слонът е в състояние да долови отделни миризми от 1500-2000 метра. В този смисъл нямахме друг избор, освен да направим голямо заобикаляне от няколко километра и да излезем в гръб на стадото.
Оставихме колата и тихо, но в бързо темпо поехме по планинските пътеки, проправени от слоновете. През цялото време на нашето сафари бяхме притеснявани от мухите цеце. Явно сега бяхме навлезли в район с по-голяма концентрация, защото набезите им станаха нетърпими. Бях предвидливо облечен с дълъг панталон, риза с дълъг ръкав от дебел памук и ръкавици от телешки бокс, но вратът и ушите ми оставаха незащитени. Когато удариш някоя от тези досадни гадини, тя не умира и дори не се зашеметява, а само временно отлита, за да се върне отново секунда по-късно. За да бъдат смачкани, цеце трябва да се притиснат силно между пръстите или към нещо твърдо. Научих се как да им хвърлям сянка с едната ръка, докато с другата ги хващах и смачквах в грубата си ръкавица. Ако трябва да бъда откровен, в тази наша война победители излязоха „цецките”. Рекапитулацията бе отчайваща: имах 16 ухапвания по врата и ушите, които се подуха, и не приличах на себе си, докато бях унищожил едва 5 „цецки”.
През това време бяхме доближили мястото, където забелязахме слоновете, но не можехме да ги видим къде са. Бяхме изминали на собствен ход поне десетина километра, съдейки по джипиеса, който винаги носех със себе си. Вече се придвижвахме изключително бавно и предпазливо, защото когато пожелаят, тези гиганти могат да бъдат много тихи и незабележими.
Силен трясък от счупено дърво ни ориентира. Озърнахме се. На 30 метра от нас - два мъжкаря. От другата ни страна имаше още три големи слона. Бяхме застанали между стадото. Снишихме се и заоглеждахме какво предлага ситуацията. Като големина на тялото и бивните животните показваха сходни данни, но при по-внимателен оглед един от мъжкарите изпъкваше. Вероятно това бе този, който бе привлякъл вниманието ми още от самото начало. С жестове се разбрахме, че това е изборът ни за трофей.
Подадох нитроекспреса на ловеца, тъй като разстоянието до слона не бе повече от 25-30 метра. Тежкият 500-грейнов куршум с мек връх бе най-доброто решение за подобна ситуация. Слонът се придвижваше бавно и вече се отдалечаваше, предлагайки изстрел зад ребро. Гърмежът накара останалите животни да се евакуират моментално. Удареният със седем хиляди джаула енергия и нокаут коефициент 74 слон залитна и задницата му се свлече. Разтърсен от шока на попадението, за момент остана така, след което събра сили и се изправи. Не знаех дали сърцето е поразено, но със сигурност белите дробове бяха пред колапс. С такова нараняване животното можеше да измине стотици метри и затова казах на ловеца да стреля пак. След втория изстрел гигантът се свлече. За всеки случай получи и две контроли в главата.
Когато по-късно оценявахме извадения трофей, професионалният ловец Йоен призна, че не се е и надявал да попаднем на такъв екземпляр със симетрични и тежки бивни. Един цял ден ни отне да подготвим необходимите за препариране кожи и бивни.

Роберт АТАНАСОВ