Начало » Публикации » Пътеписи

Как изпитах яростта на глигана

Няма по-опасно животно от ранения глиган. Убедих се в това през моя 16-годишен опит на ловец. Още в началото на ловната си кариера повалих няколко диви прасета в опасни ситуации, но не толкова от правилната ми методика, а благодарение на късмета на начинаещия.
С мой приятел пътувахме към Родопите и виждахме на фаровете на джипа много животни, които ходеха по пътя заради дълбокия сняг - зайци, сърни, лисици. Вече предчувствахме успеха за съботния излет. Два дни по-рано обаче си бях навяхнал сериозно крака. Отидох при познат доктор в "Пирогов", който ме беше лекувал при предишен инцидент с мотор. Той ми каза: "Няма да ти гипсирам крака, защото ти имам доверие. Но трябва да лежиш, да не се натоварваш." А аз сложих по-стегнати обувки и на другия ден бях на лов с патерица и пушка. Докато правех обход с джипа, закъсахме в дълбока преспа. Случайно забелязах следи от голям глиган в пресния сняг. Следотърсачите обходиха района и установиха, че глиганът е някъде в горичката точно срещу нас. Направихме класическото заграждане. От едната страна тръгнаха викачите (рукачи - на родопски диалект) с няколко кучета, а от другата страна на пусия се бяхме наредили петима стрелци в дъга по силно наклонения терен. След 40 минути чухме говора на викачите и спокойния лай на кучетата, които не бяха открили нищо. Двама викачи излязоха от гората и запалиха цигари точно пред мене. Подразних се, защото бих толкова път от София дотук, а тези хора отрязваха всяка възможност глиганът да излезе пред мене. Помолих да проверят малко по-нагоре в гората. Макар и млад, бях прочел доста книжки и знаех, че глиганите застават недалече от ръба на гората, за да следят какво става и в откритата местност. Един от викачите се върна назад с куче и веднага откри следата. Животното излетя от скривалището си - легло ниско в шумата - и се шмугна зад храстите. Така застана на пусия номер две - на 5 м пред моя колега. Той обаче гръмна и с двете цеви едновременно. Резултатът при такава стрелба винаги е плачевен. Цевите издържаха, но ловецът получи силен ритник от отката на пушката, а сачмите не бяха прицелени правилно и се бяха разхвърляли навсякъде. Глиганът получи само леко ожулване по задника и по муцуната, без да има сериозно нараняване. Животното изхвръкна от храсталака, като се затича между пусия 2 и моята 3. Така ми даде идеална възможност. От около 40 метра успях да го прострелям с карабина калибър .308 централно в гърдите. Куршумът от 165 грейна премина през аортата на сърцето и излезе през десния хълбок. За съжаление, този изстрел не повали глигана и той се насочи право към мен. Движеше се насреща ми мощен като парен локомотив, насъбрал ярост и злоба. Козината му се тресеше. Още помня този момент. Бях гледал във филми как професионални ловци свалят нападащи животни буквално в краката си. Искаше ми се да преживея подобно вълнение. Е, преживях го. Презаредих карабината си. Вторият изстрел дадох от хълбок на 20 метра и за свой срам стрелях доста ниско по вертикала. Куршумът ровна пред краката на животното. Дадох си сметката, че ако не го поваля със следващия изстрел, това ще е последният изстрел в живота ми. Срещу мене летеше 200-килограмов глиган с 25-сантиметрови глиги, остри като бръснач. През оптиката на оръжието виждах само козината на глигана и не знаех къде стрелям. За части от секундата презаредих и без да използвам оптическия мерник (с фиксирано 6 кратно увеличение), който само ми пречеше, произведох третия изстрел интуитивно. Куршумът мина малко под гръбнака на животното и макар че не го стопира, го отклони встрани от мен на около 2 метра. С четвъртия последен патрон отново прострелях глигана - този път ниско в гръдния кош, счупвайки и крака. Животното се убеди, че аз съм виновникът за неговото страдание и ме атакува. Отскочих, въпреки навяхването на крака си, и паднах на снега. С рамо опитах да предпазя главата си от острите глиги. Исках да отложа удара, за да си дам възможност да презаредя оръжието. Падайки успях да дръпна затвора на карабината, да взема патрон от кобурчето и да го пъхна в цевната кутия. Явно практиката при стрелбата се отплаща добре. Когато затворът щракна, очаквах да получа удара. За щастие това не се случи. Вместо върху мен, глиганът се бе озовал на площадката, която си бях утъпкал в снега за пусията. Миризмата ми се беше натрупала и го беше привлякла там. Задницата на раненото животно беше паднала. То бе заслепено от ярост и не виждаше, че бях само на 2-3 метра по-надолу. В крайна сметка глиганът рухна преди да стрелям за пети път. Той беше достоен противник. Спечелих трофей в много рискована ситуация и получих урок никога да не предизвиквам животните. Защото не реагирах достатъчно адекватно в ситуацията, за която мечтаех - да бъда нападнат от голямо животно. Оттогава съм преживял много нападения на животни, но никога не съм ги провокирал. Просто съм спасявал кожата си. Натрупах опит и успявам да прочета по очите на животното и по движенията му каква е опасността и как да реагирам по най-добрия начин.

РОБЕРТ АТАНАСОВ