Начало » Публикации » Пътеписи

Карпатите

Ловците в групата бяха спрели да разговарят помежду си. Тежкото дишане и изпотените лица недвусмислено показваха, че усилието и умората сега са техни спътници. Стръмните склонове на Карпатите бяха посипани с хлъзгави есенни листа и това допълнително затрудняваше движението.
Първата гонка бе пълен провал. Нито едно животно не попадна на огневата линия. Вероятно вината бе в гоначите, които не бяха синхронизирали действията си и животните избиха вдясно, още преди да доближат стрелците. От друга страна, в близките дерета моторни резачки безпощадно поваляха дърво след дърво и допълнително притесняваха горските обитатели.
Петимата стрелци се нареждаха вече за втора пусия. Високите, разредени букови дървета бяха идеалното място за среща с карпатските мечки и глигани. Дифузното осветление под тук-там опадалите листа на исполинската гора позволяваше да се наблюдават животни до около двеста метра в дълбочина. На всяка пусия бе изграден наземен щит от дъски, които скриваха хората от погледа на животните. Килимът от изсъхнали листа ориентираше стрелците за приближаващите животни. Още преди даже да бъдат видени животните, можеше да се определи вида им по шума от стъпките.
Спокойствието и тишината на височина 1200 метра в планината се наруши от изстрел, даващ старт на втората гонка. Викачите щурмуваха от 800 метра надморска височина към върха. Ние очаквахме приближаващите крясъци с готово за стрелба оръжие. Чух глиганите още отдалеч. Минута-две по-късно забелязах в далечината тъмен силует, а след него още три. Стоях безшумен, прикрит от щита пред мен. Вече виждах сюрията прасета добре в рядката гора и можех да дам сигурен изстрел на 100-120 метра. Движеха се бавно по нанагорнището и често спираха да се ослушат. Вятърът услужливо духаше в лицето ми и по този начин блокираше възможността на прасетата да ме подушат. Отлагах изстрела. Исках ловците от групата ми да получат добър шанс за стрелба. Ако кажа, че съм се настрелял по диви свине и вече нямам тръпка, ще бъде най-долната лъжа, която съм изричал. Колкото и да ловувам, желанието ми се увеличава непрекъснато. Като професионалист обаче съм длъжен да направя всичко по силите си, за да дам възможност на клиентите си да стрелят първи. Сега знаех, че прасетата отиват право към тях. Чу се първият изстрел от карабината при втори пост. Бързо презареждане и втори куршум напусна 9.3-милиметровата цев. До него „ревна” „Зауера” в калибър .375 „Холанд и Холанд” на трета пусия. Отново диалога продължи „Блазера” 9.3х62. С два изстрела завърши спора „Зауера”. Всичко утихна. Внезапно на 40-50 метра от мен (4-ти пост) се появи двугодишно прасе. Подпрях карабината и щракнах няколко снимки, докато животното ме доближаваше. Когато достигна на 15-20 метра от мен, прасето спря и ме погледна. Не исках да го стрелям от толкова близо. Просто нямаше шанс. Кратката му почивка свърши и животното продължи пътя си. Тъкмо се скриваше от погледа ми, преваляйки едно хълмче, когато забелязах аленото петно от дясната му страна. Животното бе ранено. Бързо грабнах карабината си и точно преди да се скрие, 11.7-грамовият куршум в калибър .308 „Уинчестер” го прониза перпендикулярно през гърдите. Раненото животно се скри от погледа ми. Бях сигурен в изстрела си и реших да изчакам 15 минути, преди да го потърся. Гонката бе към края си. Едно от кучетата следваше раненото прасе още от мястото, където колегата от втори щит го бе ранил с 9.3 мм куршум. Кучето ме подмина и аз го последвах. На 30 метра от мястото на изстрела прасето лежеше бездиханно. Гончето го задърпа и преди да мога да се намеся, двете животни се плъзнаха по шумата на стръмния склон и се спряха в едно дърво чак 50-60 метра по-надолу. Не след дълго викачите излезнаха по пусиите. Изкачих обратно стръмния скат заедно с колегата си от пети пост (под мен).
На трета пусия ловецът бе повалил две прасета, а на втора колегата се бе „отчел” с едно голямо женско и двугодишното, което аз доубих.
Макар и гонките за целия ден да бяха само две, когато приключихме втората, слънцето вече залязваше. Прибрахме се до колите по тъмно. Групата бе толкова преуморена, че никой не пожела да излезе по чакала за трофейни глигани, мечки и вълци. Легнахме рано и когато на другата сутрин ловният рог на организатора изсвири, бяхме добре отпочинали и готови за предизвикателствата на новия ден. Той се оказа наистина изпълнен с ловни успехи. На първата пусия, въпреки добрия синхрон на гоначите, дивите свине избиха ниско. Стадо кошути премина през няколко поста, но по тях не стреляхме. Малко преди края на гонката, в горния край на спринт премина едър мечок. Аз бях последен пост и разстоянието помежду ни не надвишаваше 80 метра. За момент прихванах черния силует в оптиката си, без намерение да стрелям. Забелязах, че животното щадеше едната си лапа - явно я бе ударило някъде. Темпото, с което премина, не ми даде много време да му се порадвам и той бързо се скри от поглед.
Макар и без даден изстрел, първата гонка показваше, че районът изобилства от животни.
Втората пусия заехме похвално безшумно. Викачите щурмуваха гората толкова интензивно, че звучаха като приближаваща лавина. Още далеч преди да доближат пусиите, животните се бяха вдигнали и без да бързат, предпазливо се изкачваха към билото. Там, разбира се, ги очакваше „наказателната” ни рота с готови за стрелба оръжия. Късметлията този път бях аз. Без да чуя характерното чупене на клонки или шумене на листа, пред мен сякаш се телепортира голяма женска свиня. Успях да щракна един кадър с фотоснайпера си, преди да насоча и истинския снайпер. Когато се огледах по-обстойно, видях още и два приплода. Единият от тях бе на около 30 метра от мен, скрит зад дебело дърво. Това беше „моят човек”. Изчаквах да се подаде, но прасето упорито си се криеше. За момент любопитството му надделя и то погледна иззад дървото. Когато натиснах спусъка, видях как кръстчето на оптиката все още сочеше средата на врата. Останах много учуден, че приплодът побягна без какъвто и да е признак, че е уцелено. Гъстата растителност не ми даде възможност да стрелям и чак когато преваляше билото, успях в движение да пусна един „салют” отзад-напред.
Явно стрелбата ми раздвижи прасетата, защото буквално секунди след това започнаха да се чуват гърмежи от всички останали пусии. Квичене на свиня, уцелена в задната част на гръбнака, ме осведоми, че освен изстрели, има и попадения. Гонката приключи и всички участници се събрахме край горска чешма в едно дере. Гоначите вече бяха извлекли убитите животни - две големи женски и два приплода. Единият от тях беше моят, уцелен във врата и задника. Вторият изстрел бе стигнал до гърдите. Дребното животно е изминало около 40 метра от мястото на второто попадение.
Благодарихме за усилията на гоначите, докато хапвахме заедно на крак.
Този път имахме достатъчно време да се прехвърлим в един по-отдалечен район и да причакаме един мечок, за когото имахме сведение, че се навърта наоколо. Качихме се на моя високопроходим пикап и след по-малко от час бяхме на мястото. Настанихме се удобно с водача и ловеца, който имаше желание да се сдобие с мечтания трофей, и зачакахме.
Докато чакахме залеза, извадих портативния „Джи-Пи-Ес” (сателитен навигатор) и погледнах точните часове на залеза на слънцето и цикъла на луната. Благодарение на тях неведнъж със завидна точност до няколко минути съм предсказвал появата на животни. Този път очаквах животното да се появи в 18.20 часа. Споделих с колегите си информацията. Единия от тях - стрелецът - бе ловувал и преди с мен на варда, затова прие безусловно информацията за достоверна. Другият, румънският водач, остави доброто си възпитание да спре евентуалният му коментар на моето претенциозно изявление. Оскъдната светлина си играеше с въображението ми, карайки ме да виждам всеки храст и тъмно петно като движещо се животно. Само с помощта на компактния си бинокъл успявах да различа предметите на 50-100 метра разстояние.
В 18.25 часа, само пет минути по-късно от моята прогноза, забелязах движение откъм тъмната ивица на гората. Посочих животното на професионалния румънски ловец. Той даде разрешение за стрелба, като предупреди ловеца да изчака по-удобна позиция. Най-добрият вариант е, разбира се, животното да е странично разположено, а то стоеше тъкмо така. С вдигането на карабината мечокът усети нещо и на бегом се отдалечи. На 104 метра спря, обърна се фронтално и се изправи на задни крака. Дори и с бинокъла ми бе трудно да го различа добре в тъмнината. Изстрелът дойде неочаквано. Опитният стрелец използва краткото спиране на животното и изпрати безпогрешно 19.4-грамовия куршум в калибър .375 „Холанд и Холанд” в сърцето му. Реакцията бе моментално сгромолясване. Чак сега светнах с прожектора си. Очите на потърпевшия звяр блестяха, въпреки че живота от тях си отиваше. Мечокът надигна глава и я отпусна, може би за последен път. Превъзбуден от ситуацията, казах на ловеца пак да стреля, за по-голяма сигурност. (Както се оказа впоследствие, ненужно.) Вторият куршум попадна под дясното око.
Направихме снимки и натоварихме животното в пикапа. Бързахме да се приберем, защото в утрешния ден рано сутринта ни очакваха още приключения.
Още от вечерта бяхме събрали багажа си и на другия ден отпътувахме в отдалечен район. Щяхме да пренощуваме там. На първата пусия в близост до селото се вдигнаха сюрия прасета, но преди да стигнат до първия стрелец избиха ниско и се разминаха с изненадата, която им бяхме подготвили. За сметка на това, стадо кошути и две сърни преминаха като на парад, без да стреляме по тях. Един лисугер притича, прикривайки се в храсталаците, но нито те, нито бързината му го отърваха от изстрела ми. Животното падна, но тежко ранено се опита да се скрие в гъстака. Гръмнах му, както се отдалечаваше. Вторият куршум го разпори открай докрай и като излизаше, пръсна черепа. Страхотен начин да се съсипе с един куршум и кожата и черепа. Тогава, въпреки двата изстрела, на 20-тина метра пред мен изскочи черен средноголям мечок и търти да бяга. Опитах се на бегом да пресека пътя му и да го върна в пусията, където някой от другите ловци да стреля по него. Тук е моментът да поясня, че средностатистически мечката тича със скорост 40-45 км/час и може да поддържа тази скорост поне един километър. Един от най-бързите атлети на планетата, Бен Джонсън, (облечен само по шорти), развива максимална скорост 38 км/час и може да я поддържа 100 метра. Сами разбирате, че нямах големи шансове да надбягам мечока, така че той си замина по живо, по здраво. Десетина минути по-късно от същото място излезнаха вкупом, предпазливо оглеждайки се, още четири мечки. Най-отпред се мъдреше нерешително голяма женска - явно майката. Вече знаех накъде са се запътили и използвайки изненадата им, успях да им пресека пътя. Планът ми сполучи и животните се върнаха в гонката. Чух ги как тръгнаха към горните постове. Очаквах всеки момент да прозвучи изстрел, но вместо това след още 10-тина минути мечките отново избиха при мен. Този път скоростта, с която се движеха, обезсмисли нов опит да ги върна обратно. Отклонявайки се от предишния маршрут, те се натъкнаха на колегата, който за тяхно щастие вече си бе отстрелял мечок. И така, обезпокоявани само от видеокамерата на организатора, те преминаха на десетина метра от ловеца през голото поле.
В групата ни имаше един ловец българин, който за първи път излизаше на лов. До момента не бе стрелял никога по животно. Но, както се казва, късметът е с начинаещите. При следващата гонка заехме пусии един до друг в пресечено, обрасло дере. През цялото време нищо интересно не се случи. Вече чувах как гоначите наближават постовете на стрелците, когато от храстите на 40 метра пред мен се подаде най-желаното от всички животни - вълк. За съжаление, тъй като бяхме на платен лов, срещу трофей на вълк цифрите бяха 1450 Евро!!! - неприемливи за скромния ми бюджет. Запазих тишина и не помръдвах. Бавно насочих фотоснайпера и натиснах спусъка. Само за да разбера, че господин Мърфи ми прави поредното „ приятелско” посещение. Батериите бяха се изтощили и нямаше „ЩРАК!”. Само за да ми се подиграе още повече моят „приятел” мистър Мърфи, вълкът спря на 15 метра от мен.
Полюбувах му се, докато стоеше пред мен, без той да подозира, че ако вложех малко старание, можех и да го наплюя в окото. В този момент младият ловец от България ме извади от тези мои подли помисли. Карабината му в калибър .300 „Уинчестер Магнум” прониза през сърцето вълка. Изходната рана бе като портфейлът на корумпиран катаджия - огромна. Животното не помръдна. Естествено, имаше снимки. Вечерта същият ловец „изпраска” и един трофеен глиган - скромно начало на ловната кариера, а?
Доволни от организацията на лова, на следващия ден напуснахме студената красота на Карпатите. Нашият ловен поход завърши с отстрела на: един мечок - 388 точки по CIC, вълк, две лисици, осем диви прасета и един трофеен глиган.
Използвам възможността да благодаря на „Ловно бюро – Табаков” и приятната компания, с която ни удостоиха лично Табаков-младши и Табаков-старши. Благодаря и на Иван Димитров от ДНСП служба „КОС”, който винаги своевременно и професионално отговаря на молбите ми.

Роберт Атанасов