Начало » Публикации » Пътеписи

На издебване в Кормисош

Двата благородни елена поемаха жадно с козината си слънчевите лъчи по южния родопски склон. Януари бе щедър на сняг тази година и дълбоките бели преспи свидетелстваха за това. Като се изключат последните два слънчеви дни, студът и снеговалежите бяха натикали животните под гъстите борове, които единствени предлагаха защита от лошото време. Само по-едрите глигани рискуваха да напускат леговищата си в опити да търсят жълъди, останали от есента. Тревопасните се движеха малко, за да не хабят енергията си и да не оставят следи, по които вълците можеха да ги открият.
Последните два слънчеви дни изцяло промениха поведението на горските обитатели. Изтънялата на места снежна покривка разкриваше историята на последните събития. На едно място мишка бе излязла от дупката си. Не след дълго следата й прекъсваше – там, където я пресрещаха лисичи стъпки. По-нататък подплашена свинска сюрия бе прескочила тясната пътека, после рекичката, а оттам следите поемаха към обраслото с ниски борчета било на север.
Вървях по застланата с бяла пелена пътека. Пред мен, в следите на нашия ловен водач стъпваше Камен. Чувах учестеното му дишане, но знаех, че му трябват още десетина минути, за да преодолее първоначалната умора. Заклет спортист и перфектен стрелец, той бързо навлизаше в ловните тайни. За това свидетелстваше увеличаващият се брой на неговите трофеи.
Водачът ни Румен спря, за да огледаме огряните от слънцето склонове над областта “Мечкарника”. Вдигнах гумирания си бинокъл “Steyner” 9 х 40 и “облазих” с поглед близкия склон.
Група животни привлякоха погледа ми. Вероятно муфлони. Посочих ги на Румен и той се съгласи, че са те. Докато той търсеше трофеен мъжкар, аз извадих лазерния далекомер от чантичката, прикрепена на бойния ми колан, и отчетох разстоянието – 560 м.
За да стигнем на изстрелно разстояние от стадото, трябваше да изкачим висок хребет и оттам да превалим билото, излизайки в гръб на животните. Този голям преход се налагаше по две причини. Първо, ако тръгнехме право нагоре, надарените с отлично зрение муфлони щяха да ни забележат още преди да излезем на откритата част на билото. Там разстоянието за стрелба оставаше прекалено голямо – над 400 м. Второ, изкачвайки се на билото под тях, вятърът услужливо щеше да им занесе миризмата ни. Това налагаше да предприемем тази изискваща време и здрави подметки маневра. Решихме да започнем изкачването.
Докато доближавахме обраслото дере, на около 800 м забелязах гордата осанка на благороден елен. Дадох знак на групата и спряхме. Отново вдигнахме биноклите в опит да преценим възрастта и качествата на евентуалния трофей. Разбира се, от това разстояние трудно можеше да се направи прецизна оценка, но общото мнение бе, че животното си заслужава опит за доближаване.
Тук е моментът да отворя една скоба: реалното разстояние, на което може да бъде оценен с 90 % сигурност трофеят, е около 200-250 м – с бинокъл; и 80-100 м – с просто око. Разбира се, ако животното и преди е било наблюдавано, потвърждение може да има и от по-голяма дистанция.
В случая от това разстояние /800 м/, за себе си предположих, че наблюдавам 8-9-годишен елен, съдейки по позицията и дебелината на врата му. Главата му все още се издигаше доста над холката. Рогата отдясно имаха 3 или 4 разклонения в короната, а отляво – две. Твърде възможно бе и да греша. За да разбера това, трябваше да доближим животното. Това и направихме. След около 15 минути успяхме да скъсим дистанцията. Намирахме се върху замръзнало поточе, под което водата продължаваше да ромоли напевно.
Пръв съзря нашата цел водачът ни Румен. Еленът бе на около 220 м под нас, под клоните на голяма ела. Денивелацията дотам бе не по-малко от 170 м. Изстрелът, който Камен трябваше да направи, бе от ръка да прокара куршума на 7-милиметровия “Ремингтън” през сплетените клони на дърветата. Заемайки неудобната за стрелба позиция, той даде знак, че е готов. Точно в този момент еленът полегна и почти се скри от поглед. Като цел оставаше само вратът му. Камен пожела да изпълни рисковия изстрел, но аз бях категоричен, че е по-добре да изчакаме животното да се вдигне.
Опитът дотук ми е показал, че над 80 % от животните, по които е стреляно докато лежат, биват само ранявани. Свикахме набързо “ловен съвет”. Румен предложи да завие като вълк и по този начин да накара елена да стане, за да се ослуша. Този вариант криеше риска да се издадем, но и без друго едва ли щяхме да имаме възможност да стреляме повторно.
Пристъпихме към изпълнение. Чу се “вълчият” вой, еленът стана без суматоха и предостави на показ предната част на гърдите си. Изстрелът не закъсня. Резултатът обаче не стана ясен веднага. Не се виждаше реакция от попадението. Едрото животно побягна, увличайки след себе си още един елен, който до момента не бяхме забелязали. Вторият имаше видимо по-малки рога, а като възраст можеше да се определи за 4-5-годишен. С нотка на съмнение попитах Камен по кой от двата е гърмял. “По първия, разбира се!”, дойде успокояващият отговор. “А уцели ли?”. Отговорът дойде с усмивка: “Роби, ти знаеш, че не пропускам.”.
Наистина и този път не беше пропуснал. След 20-минутно изкачване на почти отвесния заснежен склон, целите потънали в пот стояхме до трупа на елена. От мястото, където беше прострелян точно в сърцето, краката му го бяха отвели само на десет метра. Отново измерих разстоянието отгоре надолу, тъй като отдолу гъстите сплетени клони ми пречеха. Приборът отчете 204 м до короните на дърветата, от чието подножие стреля Камен. Труден изстрел, но добре изпълнен.
Прибрахме се в ловната резиденция, някога приютявала бившия държавен глава Тодор Живков. Там ни посрещна директорът Ботьо. Завърза се спор около възрастта на отстреляния елен. Преди да видим най-сигурния белег за стареене – кътниците, предположенията за възраст варираха от 6 до 9 години. След срязването на около 10 см от ъгълчето на устата на животното, се установи, че възрастта му е 12 години. Всички останахме учудени, защото поведението и стойката му говореха за значително по-младо животно. Фактът, че рогата му бяха започнали да “връщат” /деградират/, ни беше убягнал от поглед. Този елен беше дал вече своя дан във възпроизводството на поколенията. Оттук натам дните му отиваха към залез.
Същата вечер решихме да посетим едно чакало, на което имаше възможност да дойдат както диви прасета, така и хищници, защото в близост имаше стървилище. След около два часа очакване пристигна една лисица. Интересното бе, че вместо с мършата, тя предпочете да си набави калории с ябълки. Изстрелът, направен от Камен, я свари с ябълка в устата. 7-милиметровият магнум не й остави и секунда живот.
Когато се прибрахме в резиденцията, там ни очакваше наш приятел, който също се казваше Румен. Любимото му ловно оръжие бе “Меркел” – щуцер в калибър 9,3 х 74R, снабден с прекрасна оптика “Сваровски”, от 1,5 до 6-кратно варио увеличение и обектив 42 мм.
С това оръжие, от друго чакало, разположено на територията на стопанство “Кормисош”, той успя да отстреля глиган с великолепен трофей от 23-сантиметрови дълги зъби.
Духът на доброто настроение тази вечер бе гост на нашата трапеза. Въпреки добрата раздумка, която ни споходи, проявихме самодисциплина и легнахме в приличен час.
На втората сутрин продължихме лова на ход. Този път наш водач бе Райчо “Зоркото око”. Този човек имаше удивителната способност пръв и от голямо разстояние да забелязва дивеча. С негова помощ видяхме два млади елена, а по-късно и лопатар с пет кошути. Животното бе трофейно зряло и ние решихме да си пробваме късмета. Отново предприехме изкачване по обрасли дерета, но когато се доближихме на 130 м от стадото, животните ни усетиха и бавно се изнесоха, без да ни дадат възможност за стрелба.
През две дерета, на около 600 м по права линия в полезрението ни “попаднаха” една дузина муфлони. Тръгнахме предпазливо в опит да скъсим дистанцията помежду ни поне под 300 м изстрелно разстояние. Чак след като изминахме стотина метра, прикривайки се зад оскъдната растителност, забелязахме “постовия”. “Постови” обикновено е най-старата женска. Всяко по-голямо стадо има наблюдател, който предпазва останалите от изненади. Старата черна муфлонка се бе скрила в сянката на един храст и не я бяхме забелязали. Тя на свой ред предупреди с врещене останалите за приближаващата опасност и стадото огласи канарите с тропот на копита. Бяхме пропиляли шанса да ги доближим, но това, което ми направи впечатление, беше посоката на отстъпление. Също като при лопатарите. Предложих на колегите си да мина в обход отдалеч и да се опитам да издебна животните. Ако не успеех, то поне имаше шанс да ги раздвижа по посока на вятъра, т.е. към Камен и Райчо.
След сериозен обход, уморен от катеренето, разбрах, че наистина съм успял да доближа първото стадо с лопатари. Животните ме бяха усетили, обаче и сега последната кошута се скриваше зад билото, откъдето бяха дошли преди малко. Безсмислено бе да се опитвам да ги настигна, но се изкачих с идеята поне да видя в каква посока ще поемат.
Това мое действие ми позволи да стана свидетел на много интересен горски спектакъл. Лопатарите се отдалечаваха, слизайки по обратната страна на билото. Съборените камъни и шумът, който вдигнаха, извадиха от състоянието на безгрижие и ленивост голям глиган. Наблюдавах как самецът се спускаше направо към мястото, където бях оставил своите спътници. Точно преди да прекоси реката, животното за момент спря. Секунда след това то летеше нагоре към следващото било. Тъкмо си мислех, че моите колеги не са го забелязали, когато чух мощния, стегнат звук от изстрела на .375-калибровия “Зауер” на Камен. Няколко секунди по-късно прозвуча още един. Видях как между дърветата черната грамада се търкаля надолу, обратно към реката. Лопатарите спряха за момент и се заослушваха. Подвоумиха се накъде да продължат, но явно ехото от изстрелите ги обърка и те продължиха пътя си, появявайки се отляво на Камен. Може би осъзнаха грешката си, но доста късно. Вече бяха в обхвата на бързомереца Aimpoint. Отново прозвуча познатия ми стегнат гърмеж. Лопатарът се изправи на задните си крака, залитна и се свлече надолу по склона, поразен, както по-късно се разбра, точно в сърцето.
Преминаваше пладне, когато се събрахме отново. Решихме да се приберем и да отпочинем. Нямаше какво повече да се иска от този ловен ден. Преди да тръгнем, прегледах поражението, което бяха нанесли куршумите в калибър .375H&H Magnum. Както и друг път съм констатирал, поразяването не бе така фрапантно и обилно, както от по-малките и бързи калибри. За сравнение, месото на елена, през което бе преминал куршумът в кал. 7 мм Rem.Mag., се бе превърнало в каша, негодна за употреба. Раневият канал можеше спокойно да се нарече вътрешна експлозия. При попаденията на .375H&H тежкият куршум бе свършил своята работа сигурно, без да се заиграва в подробности и без да причинява излишни хематоми.
Вечерта излязохме отново на чакало в очакване на хищници, но с компанията си ни удостоиха единствено две кошути с теле и няколко врабчета. Използвах нищо неподозиращите животни, за да задавам въпроси за ъгъла на стрелба, изпитвайки по този начин Камен. Понеже той се оказа “отличник”, тази игра скоро ни доскуча и ние се прибрахме по стаите си в резиденцията.
Третия ден от престоя си в Кормисош посветихме на муфлоните. Безуспешните опити да ги доближим на два пъти ни накара още повече да желаем срещата с тях. Явно дивите овце въобще не бяха глупави, както питомните им роднини. Бяхме с нов водач и в нов район. Вървяхме през “Хамбар дере” и се възхищавахме на красивата гледка. Неслучайно точно тук е бил заснет филмът “Време разделно” – в отдалеченото и изоставено селище, за чийто живот някога напомняха единствено полуразрушените постройки.
На много места по високите била, опасли “Хамбар дере”, виждахме сърни и кошути. Стремяхме се да не подплашим, защото те от своя страна биха уплашили и предупредили останалите горски обитатели за нашето присъствие. По пътя си срещнахме местния служител на ловното стопанство, който захранваше чакалата и хранилките в района – Дечо. Той ни уведоми, че напоследък засичал в един по-отдалечен район стадо муфлони.
След 40 минути ходене в добро темпо стигнахме мястото. Пръв вървеше Дечо. По едно време той закова на място, а след това бавно отстъпи назад. Бяха там. Виждаха се с просто око. Извадих лазерния далекомер и засякох разстоянието до целта – 287 м. После се осмелих да се подам и да огледам стадото по-подробно. Имаше три мъжкаря, два от които трофейно зрели, около 6-годишни. Рогата им вероятно надвишаваха 70-те сантиметра и малко им оставаше, за да стигнат до очите. Единият от овните бе с тъмна, почти черна козина, а другият бе с трицветна окраска: бяло, кафяво и черно.
Камен се опря удобно и плавно започна да обира спусъка. 7-милиметровият “Зауер” изтрещя и трицветният муфлон залитна. Ловецът презареди бързо и поведе животното за втори изстрел. Точно в момента на натискане на спусъка, обезпокоен от гърмежа, зад шарения си събрат притича черният мъжкар. Десетграмовият куршум “Орикс” проби гръдния кош на шарения, пръсна сърцето и излизайки от другата страна, прониза черния муфлон високо зад белия дроб. Наблюдавах изстрела и докато другите следяха падането на първото животно, аз съсредоточих вниманието си върху второто, кое пое надолу към дерето.
Открихме шарения муфлон да лежи в снежна пряспа, на 70 метра под мястото на изстрела. Това разстояние той бе изминал, премятайки се вече мъртъв. Свалихме животното до реката, където започнахме да го дерем. Щяхме да вземем трофея, а по-късно Дечо щеше да се върне за месото с коня си.
Мира не ми даваше мисълта, че другото животно също може да е ранено. Тръгнах по дерето и скоро видях кървавите следи. По цвета на кръвта заключих, че става дума за мускулна рана. Реших да последвам животното и да разбера дали е тежко ранено или има вероятност да оцелее. Казах на другите да ме чакат направо при къщата, където се срещнахме с нашия водач. Тръгнах по кървавата диря. В един момент тя се изкачваше по почти отвесен склон. Заобиколих склона и излязох на билото. Тук пътят бе по-полегат. Видях къде раненото животно беше спирало да почива; на мястото бе изтекла доста кръв. Прецених, че муфлонът едва ли ще оцелее с тази рана и предприех преследване. На помощ ми дойде и Дечо. Двамата с него в усилено темпо вървяхме по кървавата следва, която ту се усилваше, ту почти изчезваше. Преминавахме по отвесни козирки и лавиноопасни терени, промушвахме се под паднали вървета и прескачахме други такива. Едно бе сигурно – и двамата бяхме мокри от пот. В този момент се радвах на дрехите ми със специална мембрана, която позволяваше на потта да се изпарява навън и не допускаше студения зимен вятър до мокрото ми тяло.
Носех пушката си с къса цев в калибър .243Win.. Знаех, че мога да разчитам на оръжието, дори и на пределна дистанция. Всеки път когато излизахме на открито пространство, очаквах да видя на съседния скат раненото животно и да прекратя мъките му.
На едно място муфлонът се бе опитал да ни заблуди, пресичайки друга следа и тръгвайки по нея, но после с голям завой отново продължаваше посоката си.
Вече два километра преследвахме в лудо темпо раненото животно, а то не се виждаше. Спрях на едно място, където и то бе спирало. Взех си въздух и тогава поглеждайки надолу, го видях. Свалих карабината от гръб. Прикладвах бързо и прихванах предната плешка. След изстрела животното се претърколи странично няколко пъти и като по чудо спря на отвесния склон. Слязох до него. С 80-метровия изстрел от ръка бях поразил сърцето. Добре че Дечо дойде с мен. Разделихме си шоколада, който случайно носех в джоба на якето си и се заехме с дрането. Трупа на овена пуснахме в реката, за да не го наядат лисици, докато Дечо се върне с коня си. Взехме трофея и поехме по дългия обратен път към топлата хижа. Копнеех за един горещ душ и топла супа с мек хляб.

Роберт Атанасов