Начало » Публикации » Пътеписи

Матадор

Понякога събитията в лова се развиват толкова бързо, че човек няма време да ги осмисли и действа инстинктивно. Тези инстинкти, подарени ни от нашите предци и доразвити от нас самите, са верните ни приятели в моменти на върховни изпитания. Не всеки индивид е надарен с подобни рефлекси и интуиция, че да реагира правилно при реална опасност. Някои хора обаче са родени воини и ловци. Ето на какъв кратък, но интересен случай станах свидетел.

С група ловци участвахме в добре организирана гонка на диви свине. Слуката ни споходи и викачите вдигнаха голяма сюрия прасета, които попаднаха на един от постовете. Ловецът повали две прасета, но по-важното бе, че разби сюрията. Тя се пръсна и мина през почти всички пусии. Дотук - идеалният сценарий.
Групата ни бе оборудвана с радиостанции, тъй като в района нямаше връзка за мобилните телефони (не вярвайте на това какво покритие показват по рекламните брошури мобилните оператори!).
Гонката бе приключила и участниците се събрахме при джиповете. Почти всички бяха отстреляли диви свине. Ловците разпалено обясняваха каква слука са имали и в каква ситуация са изпадали. Липсваха само някои от гоначите и няколко кучета.
В този момент радиостанцията изпука и развълнуваният глас на един от гоначите ни съобщи, че три от гончетата са задържали прасе. Без да се бавим малка група ловци веднага се качихме на един джип и потеглихме към указаното място. Бързо пристигнахме и по лая на кучетата се ориентирахме къде се води битката.
Сцената, която заварихме, бе доста напрегната. В близост до една насочваща ограда три гончета бяха наобиколили млад глиган и настървено го атакуваха. От своя страна глиганът яростно се защитаваше и вече бе успял да понакълца някои от своите мъчители. Едно от кучетата имаше десетина пробойни от бойните глиги на осемдесеткилограмовото прасе. Ситуацията не позволяваше да се даде изстрел по глигана поради близко разположените кучета. Единственият начин бе някой да се опита да убие глигана с нож. В такива моменти ми се е искало да разполагаме с рогатина или копие, та да има възможност ловецът да не е в пряк контакт с разяреното животно. За съжаление, не разполагахме с такива инструменти.
Единият от ловците извади ловния си нож (добро оръжие с удобна дръжка и масивно острие) и се насочи към глигана. В момента, в който наближи на около два метра, раненото животно го атакува. Ловецът подобно на танцьор елегантно избегна със странична стъпка устремения звяр и със светкавично движение заби ножа до дръжката във врата му. Усетил острието, глиганът се опита да намушка с бивните си своя противник. Матадорът се вкопчи в гривата му със свободната си ръка и натисна с коляно гръбнака му, влагайки цялата си сила. Глиганът му отвърна, борейки се за живота си. Двубоят бе „на кантар”, но бе абсолютно невъзможно да се използва огнестрелно оръжие, за да не се нарани човека.
При първата отдала се възможност нашият матадор изтегли острието от врата на глигана и отново нанесе удар. Със силен натиск, използвайки тежестта на цялото си тяло и проникващото стоманено лезвие, човекът повали животното. Макар и все още жив, силите видимо напуснаха глигана.
Наблюдавах кратката битка между човек и звяр и си мислех: ето как нашите предци са си извоювали място под слънцето и са се установили като доминиращ вид, позволявайки ни днес да сме на върха на хранителната верига. Едва ли мнозина в съвременното общество се замислят за това. А и кому е нужно, след като във всеки супермаркет продават месо и за да се сдобиеш с мръвка, не е нужно да рискуваш живота си и да цапаш ръцете си с кръв. Дали и ако нашите прародители не се бяха изправяли със силата на своята воля срещу враждебната среда, днес ние щяхме да съществуваме като вид?

Роберт АТАНАСОВ