Начало » Публикации » Пътеписи

Намибия

ПЪРВИ ДЕН
Погледнах назад към джипа. Лъчите на изгряващото слънце започваха да вкарват цвят в намибийската савана. Върнард, ловният ни водач, и Иво Доктора приведени вървяха пред мен. Стадото орикси бе нащрек, въпреки благоприятния вятър в лицата ни. Песъчливата почва приглушаваше стъпките. Ясно се очертаха дългите рога на един мъжкар. Високата трева не даваше възможност за стрелба от коляно. Върнард постави плавно двуногата пред Иво. Странично застанал на около 120-130 метра пред нас, ориксът замръзна на място, предусетил опасността. Наблюдавах мястото на попадението през бинокъла си с просветлени лещи и девет кратно увеличение. 15-грамовият куршум „Вулкан” в калибър 9,3 х 62 се вряза малко по-ниско, отколкото трябваше, но засегна долната част на белия дроб и сърцето. Двеста и двайсеткилограмовото животно направи скок напред и нагоре и изчезна от полезрението ни между бодливите храсти и дървета.
На мястото, където изстрелът свари антилопата, нямаше кървави следи. По невидима за непосветения поглед диря чернокожият тракър /следотърсач/ Алфонс поведе стрелеца за финален изстрел. Сто и петдесет метра навътре в буша ориксът лежеше прикрит във високата трева. Само върховете на рогата му издаваха неговото присъствие. Не са редки случаите, когато раненият орикс напада преследващия го ловец или хищник. Добре направихме, че изчакахме раненото животно да легне. Ако бяхме се впуснали веднага в преследване, силното животно щеше да пробяга доста голямо разстояние преди да спре. Иво се приготви за изстрел точно навреме. Антилопата внезапно се надигна и побягна. Последва нов гърмеж в размазаната маса от плът и клони. Повторно поразеният бял дроб дойде в повече на издръжливия орикс. Така нашето сафари откри лова от първия си ден в Намибия.
Ловната ни експедиция бе планувана няколко месеца предварително. Щях да водя група от четирима ловци - българи. Изискваха се визи, но посолство на Намибия у нас няма. Най-близо такова има в Берлин. Два месеца преди нашето заминаване уредих този въпрос, а буквално дни преди заминаването ни взехме разрешителни за временен износ на оръжията, с които смятахме да пътуваме. Използвам случая да благодаря за съдействието и бързото решаване на въпроса на г-н Иван Димитров от служба КОС при ДНСП.
Едно от приятните неща преди подобно пътуване е планирането на самата експедиция. Обсъждахме калибри и оптически мерници, подходящите боеприпаси и куршуми за тях. Купихме си дрехи в цвят каки. Изключително удобни и издръжливи на бодлите в буша се оказаха американските „511”. Двойно подшитите рамене, лакти и колена не допускаха тръните да проникват, а същевременно чистият памук позволяваше добра циркулация на въздуха. Обувките, на които спрях избора си – „Мендел”, модел „Пустинна лисица” - бяха доказали качествата си още по време на операция „Пустинна буря”. Те пазят краката от нараняване и ухапване от змии, без да запотяват. Умерено твърдата подметка от суров каучук позволява безшумно придвижване и равномерно разпределяне на тежестта върху ходилото. За африканския климат извън дъждовния сезон /януари-февруари / липсата на горетекс е предимство от гледна точка на по-добра циркулация на въздуха. Задължително за зимния /ловния/ сезон, който продължава от април до октомври /включително/, е да се носи средно дебело яке и лек пуловер /полар/. Сутрин температурите са около 5 градуса. След залез слънце видимостта изчезва бързо за десетина минути, а не като при нас - за около 30. Тогава отново рязко захладнява. През деня температурата е умерена до висока /20-25 градуса/, но слънцето е силно и използването на крем против изгаряне е повече от желателно. Репеланти /всякакви препарати/ против комари не са нужни, защото през зимата на практика такива няма.
Териториите в Намибия са разпределени на отделни концесии за лов. Повечето от тях са частна собственост. Границите им са очертани с километри телени огради. Условие е оградата да не пречи на свободната миграция на дивеча. Ловните територии се спазват стриктно. Имах случай, при който издебвах орикс с прекрасен трофей. Бяхме на периферията на концесията. Ловният водач ме следваше. Антилопата стигна до оградата и я премина. Спря буквално на 5 метра след това. Приготвих се да стрелям от ръка, но Върнард ме спря. Помислих, че иска да стрелям от двуногата, но той ми обясни, че животното е вече на територията на съседа му и не е етично да нарушим границите. Неговите владения свършваха до телта и той постъпваше така, както и съседът му би постъпил. Дали и нашите дружинки са толкова колегиални помежду си?...
Преди обяд температурите се покачваха рязко и животните търсеха прохлада в сенките на дърветата. Определянето на трофея ставаше трудно, както и намирането на самите животни. По това време обикновено прекъсвахме лова за закуско-обяд. В ранния следобед отивахме по местата за водопой. Там стояхме прикрити в сенките, съобразявайки се с посоката на вятъра. Виждахме приближаващите животни отдалеч и възможността за правилна преценка на трофея бе най-добра. Не смятам, че причакването на животни при водоизточници е много етично, но щом това е приет метод на лов в Намибия, приемам го и аз, докато съм там.
У нас, в България, цената на трофея зависи от тежестта или големината. В Африка цената е фиксирана за отделните видове, а въпрос на късмет и търпение от страна на ловеца е да подбере подходящ трофей. Много хора смятат, че не трябва да се стреля по първите животни, които професионалните водачи Ви посочат, защото те не са най-добрите трофеи. Аз не съм съгласен. Късметът си е късмет. Вашите водачи са 360 дни на терена и имат поглед върху наличностите на дивеча. Много често някои от най-добрите трофеи се взимат в началото на лова, докато животните в района още не са наплашени от интензивното движение и човешко присъствие.
... Стояхме на висока кула, издигната в близост до голям водоем, и наблюдавахме движението на дивеча. Самотен мъжки орикс излезе на 90 м от нас на откритото. Приближаваше бавно. Долових вълнението на Ицо - другият ловец, с който ловувах днес. Предварително бях инструктирал всички къде трябва да уцелят животните, за да няма изгубени ранени. Всички в групата бяха ловци с опит, но моят инструктаж не бе излишен. Сърцето и белият дроб на африканските животни са изнесени доста по-напред, отколкото на европейските. На практика попадения зад оста на предния крак водят до раняване с неизвестен край. Категорично не препоръчвам изстрели във врата, защото толеранса за грешка е много малък. Тук е моментът да поясня, че ранено животно се заплаща 100%. Нито ловецът, нито концесионерът имат полза от ненамерено животно. Първият губи трофея, а вторият - месото, за което взима толкова пари, колкото и за изстрела.
Казах на Ицо да изчака антилопата да се завърти странично към нас. Опитът ме е научил, че при такава позиция на целта има най-голям шанс за успешен изстрел. Това е така, първо, защото има по-голяма площ от всички други позиции, и второ, вътрешните органи са най-слабо защитени от тежки кости и стави. Стрелецът използваше вездесъщия за Африка калибър .375 „Холанд и Холанд”, „Магнум” - болтова карабина, и прецизна оптика „Найтфорс” 3.5-15х50. Стегнатият гърмеж запрати 19.4-грамовия куршум „Кегелшпиц” на „Динамит Нобел” с 840м/сек. право в сърцето на едрата антилопа. Ориксът пробяга 20 метра и се свлече на земята. Прибрахме животното и отново зачакахме.
Половин час по-късно голям брадавичест глиган /уатхог/ доближи водоема. Оценката на зъбите му бе за златен медал. Подканих колегата си да заеме позиция за стрелба. Тогава Ицо направи жест, който само приятел ловец би разбрал и оценил - преотстъпи ми правото на изстрел. Успях да удържа порива си да стрелям веднага и направих две-три снимки с фотоснайпера, след което погледнах на уатхога през „Сваровски” снайпера с шесткратно увеличение. Разстоянието не надвишаваше 80 метра. Късата цев на карабината ми изтрещя и глиганът падна на място. Макар и много агресивни, уартхозите не са толкова устойчиви на изстрел, колкото нашите глигани. Мъжките достигат до 80-90 кг. Бивните им са дълги и дебели. Така се случи, че това бе прасето с най-дълги зъби от всички, които паднаха през това сафари. Това е още един пример, че човек трябва да приема това, което му праща Диана като дар, а не да се вманиачава по сантиметри, килограми и точки.
Доволни си тръгнахме от водоема. Докато пътувахме към лагера, в сянката на дърво с периферното си зрение забелязах величествено куду. Тази антилопа достига средно до 350 кг. Характерни за вида са дългите спираловидни рога. Скромното ми мнение е, че това е най-величественият трофей на африканска антилопа. Женските нямат рога. Когато мъжкарите достигнат зряла възраст, върховете на рогата им се извиват навън. Това е белег дали са годни за отстрел. Кудуто, доближавайки препятствие, високо до два метра, го преодолява със скок, почти без усилие. Макар и по-едри от ориксите, куду са по-лесно раними животни. Някои професионални ловци, с които разговарях, ми признаха, че когато ловуват за месо, използват 6.5 грама куршум в калибър .243Win. с доказан успех. Със същия калибър отстрелват и орикси, но не рискуват с попадения в белия дроб и сърцето като при кудуто, а само в мозъка.
Сега потупах шофьора по рамото и прошепнах: „Куду на 120 метра от пътя.”
Джипът се върна назад. Огледахме животното с бинокли, за да се убедим, че трофея е добър. Ицо се прицели, очаквайки по-изгодна позиция за стрелба. Антилопата се завъртя, но само за да утежни положението. Отдалечаваше се бавно към гъстото. За момент спря и извърна глава назад. Стрелецът предприе рисков изстрел, ъгъла на който бяхме обсъждали, но се надявах да не се наложи на никой от ловците, които водех. Куршумът на „Холанд”-а все пак намери вярното място. Плъзна се под реброто, закачи белия дроб и се вряза в сърцето. Последва зрелищен скок. Животното се изви във въздуха на почти три метра над земята, приземи се и побягна. Успокоих стрелеца, че вероятно това е сърдечно попадение и предложих да изчакаме „една цигара време”.
Отново станах свидетел на невероятните умения на чернокожите тракъри. Нямаше кървави дири, а слабо видимите следи бяха стотици. Сред тях една бе на раненото животно. Точно нея следваха тракърите. След двеста метра намерихме вече мъртвото куду. За групата, която аз придружавах, първият ловен ден приключи с придобиването на четири прекрасни трофея. Когато се прибрахме в лагера, разбрах, че другите двама ловци са имали относително слаб ден. Само Краси отстрелял малка антилопа щайнбок. Реших другия ден да посветя времето си на Краси и Деси, за да „дам жега” на чернокожите им водачи. Наблюденията ми върху работата на професионалните ловци показаха, че белите имаха по-добра стратегия на издебване и селекция на животните, правеха изстрела възможен и действаха бързо, докато чернокожите бяха по-латентни, но като следотърсачи пък бяха нива отгоре. Неслучайно най-добрите екипи в ловната история на Африка са били от бял ловец и чернокож тракър.
ВТОРИ ДЕН
Както всеки ден от началото до края на сафарито ставахме в 5.15 ч. Лека закуска от 5.30 до 5.45 ч. и тръгване малко преди изгрев на обход с джиповете. Колите бяха стари „Тойоти”, пригодени с високи седалки на открито. Оттам прекрасно се наблюдаваше саваната. Едва слънцето се бе показало и сред стадо антилопи видях подходящ за отстрел орикс. Рогата в основата му бяха износени до бяло - сигурен белег, че животното е възрастно. Още с тръгването от София бях изнесъл кратка, но както се оказа впоследствие, полезна лекция на тема къде са виталните точки на различните животни.
Краси е стрелец с голям опит и бързо схвана основните неща. Станах свидетел на най-добре пласирания изстрел на сафарито до момента. Единадесетграмовият куршум .300Win.Mag. на неговия „Маузер” остави орикса на място. По-късно карабината му заслужено понесе прякора „Месарката”. Рогата на антилопата бяха дебели, но не много дълги – 78 см.
Продължихме обхода. При следващата възможност за стрелба беше ред на Деси.
Виждахме много и различни животни, но нашите водачи не сметнаха, че трофеите им са достойни. Към 10 ч. стадо редхардебист пресече пътя ни. Дадох сигнал за спиране. Едно от животните, според чернокожия водач Алфонс, ставаше. Времето за преценка бе кратко, а и редхартебистът се движеше. Самият аз не бях убеден, че това е правилен избор, но не възразих. Този вид антилопа е с кафеникаво-червена козина и издължена конска муцуна. Мъжките екземпляри достигат средно до 160-180 кг. Рога имат и двата пола. От около 130 м Деси стреля по отдалечаващото се животно. Изстрелът бе сложен и за много опитен стрелец. От такъв ъгъл единственото правилно попадение бе някъде в гръбначния стълб. Животното реагира, уцелено неизвестно къде /не в гръбначния стълб/ и се шмугна в трънливите храсти. Хайде пак тракърите на работа, но както вече се сещате - не и преди да се изпуши една цигара!
Разпръснахме се във ветрило и затърсихме следи, като естествено първи попаднаха на дирята чернокожите. След няколко минути намерихме първите капки кръв. Сега и за мен бе по-лесно да следвам. Вървях успоредно на дирята на около 4-5 метра вляво. Гледах напред, докато тракърът вдясно от мен бе забил поглед в земята. Не можех да се сравнявам със сякаш вродените му качества на следотърсач. Това, с което можех да бъда полезен, бе да се оглеждам в дълбочина за раненото животно и да го видя преди то да ни е забелязало. Така и стана. Видях редхартебиста на 40 метра пред себе си. Искаше ми се Деси да бе по-близо до мен, за да може той да даде изстрела на милосърдието. Антилопата бе с буквално откъснат заден крак под коляното, но се движеше по-бързо от нас. Реших, че по-добре е да сваля животното сега, отколкото да отиде цял ден в преследване. Освободих почти 5000-те джаула енергия от цевта си и редхартебистът падна.
Когато стигнахме до животното, установихме, че това е женски екземпляр. Грешката бе на водачите, но и женските са носители на трофеи.
Следващата среща бе с голямо мъжко куду. Там поне грешка не можеше да стане, защото само мъжките имат рога. За съжаление, животното бе застанало зад един храст и ни гледаше фронтално. Бързият .300 „магнум” с лек куршум нямаше да се провре през клоните. Подадох 9.3-милиметровата си карабина на Краси. Очаквах да стреля във видимата част на врата, но той натисна спусъка, когато кръстчето на оптиката спря на гърдите. Чух как след сблъсъка с дебел сух клон куршумът се отклони и избръмча във въздуха. Красивото куду дори не каза „Довиждане!”. Бушът погълна голямото животно и нямаше възможност за повторение.
Прибрахме се за обяд в кемпа /лагера/, а там ни чакаше Барбара - нашата домакиня /майка на Алекс и Върнард/ с интересни новини. Докато сме ловували, един леопард убил някакво животно на 150 км от нас. Това беше идеална възможност. Едно е да поддържаш стървилище с надеждата да бъде посетено, а доста по-благоприятно е да попаднеш на прясно убийство от хищника. Шансовете ни бяха добри, а и имах онова предчувствие, че няма да бием път нахалост. Единственото неприятно нещо бе, че още от сутринта не се чувствах добре здравословно. Лютеше ми на очите, бях отпаднал, мускулите ме боляха и имах висока температура. Цялостното ми състояние обаче не можеше да наклони везните, когато от другата страна тежеше срещата с един от „Великата петорка”. Леглото и уютните завивки просто нямаха шанс.

Лов на леопард
ПРАВИЛА ЗА ОТСТРЕЛ НА ЛЕОПАРД
1. Ловецът трябва да има разрешително и да е придружаван от професионален ловец.
2. Разрешителното е поименно и не се преотстъпва.
3. Стреля се само по свободни животни, полово зрели.
4. Заловено в капан животно, както и такова, затворено в оградена площ по-малка от хиляда хектара, не се стреля.
5. Не се разрешава примамването на хищника с живо животно.
6. Не се ловува леопард и лъв, ако в близост до един километър има леопард или лъв в клетка.
7. Не е разрешено използването на коне и кучета в лова на гепард.
8. Не е разрешена стрелбата от автомобил.
9. Не е разрешен отстрелът на женска с малко.
10. Леопарди се ловуват само в райони, където има естествен баланс на хищници и тревопасни.
СЛЕД ОТСТРЕЛА
1. Задължително се правят снимки от двете страни на животното. Отбелязва се тегло, възраст, особености.
2. Прави се снимка на ловеца и водача заедно с животното.
3. До 48 часа е необходимо да се уведоми Отдела за ловни разрешителни в Уиндхук – столицата на Намибия.

МЕТОДЪТ НА УМПИС ЗА ЛОВ НА ЛЕОПАРД
Умпис е професионален ловец и има собствена ловна ферма. Скалистият терен наоколо и множеството пещери предлагат идеалната обстановка за убежище на леопарди. В своя ловен стаж ловецът собственоръчно е отстрелял над трийсет пантери, а със свои клиенти – още 40. Към тази бройка трябва да се прибавят и два пъти по толкова гепарди, стотици чакали и антилопи. Четвърто поколение натурализиран намибиец от немски произход, Умпис е въвел своите трима сина в тайните на лова. Четиринайсетгодишният му син вече е добил два трофея на леопард, а седемгодишният е започнал наскоро да ловува антилопи. Семейството преживява от продажбата на месо от антилопи и от ловни услуги.
Когато в даден район се появи леопард, той оставя следи в почвата, както и полуизядена плячка. За да се привлече животното и да бъде отстреляно, се изготвят стървилища /байтове/. Обикновено за целта служат вътрешности и части от животни, а понякога и цял труп. Щом леопардът започне да посещава байта, захранката трябва да се подновява и наблюдава. Изгражда се укритие – обикновено наземно, наречено „блайнд”. То е съставено от здраво скеле /дървено или метално/, мрежа /или по-добре брезент/, който затъмнява вътрешността на укритието. От външната страна се облицова със снопи трева и храсти за камуфлаж. Според височината на столовете и ръста на стрелеца се поставя подпорна греда за упор на оръжието.
Оръжието
Обикновено това е ловна карабина с оптически прицел. Използват се калибри с най-голямо разнообразие. Самият Умпис ловува с .243Win., но всеки по-голям диаметър бърз куршум би бил идеален. За разлика от повечето африкански животни, тук се гони не толкова пробивност, колкото скорост. Леопардът е сравнително малко животно /40-70 кг/. Той е с чувствителна нервна система и дори когато не е уцелен много точно, високоскоростният куршум предизвиква силен шок и временно го парализира. С това не искам да кажа, че е достатъчно да уцелите където и да е това „коте”, за да умре то моментално. Напротив, изстрелът трябва да е прецизен, защото едно от най-опасните животни е раненият леопард.
Препоръчителни калибри и куршуми в случая са: .243Win. със 100-грейнов /6,5 г/ куршум, .270Win. със 140-грейнов куршум, .308Win., 30-06, 6,5 х 68, 7Rem.Mag. със 140-грейнов куршум, .300Win.Mag. със 150-165-грейнов куршум, 9,3 x 62 и 9,3 x 74R с 15-грамов куршум и, разбира се, вездесъщият .375 H&H с максимално лек и експанзивен куршум /около 250 грейна – 17,5 г/.
Оптическият прицел е добре да бъде с голяма предна леща, за да вкарва повече светлина – 42-56 мм. Увеличението на варио-оптиките не трябва да надвишава четири до шест пъти, защото байтовете се разполагат близо до блайнда и не е необходимо да се приближава много целта. Друг фактор е и слабата светлопроводимост на голямото увеличение.
Вие, уважаеми читатели, сами може да забележите, ако имате варио-оптики, че колкото повече усилвате увеличението нощем, толкова по-лоша видимост имате. И обратно. Ако оптиката е снабдена с подсветка на скалата, това е предимство, което в някои случаи ще бъде изключително полезно.
След като се влезе в блайнда /поне два часа преди залез слънце/, оръжието се поставя на опорна греда и от някоя друга греда в конструкцията се пуска въженце, на което с клуп се привързва задната част на оптиката. Оръжието трябва да стои насочено към байта, а не да се изкарва или насочва, когато дойде животното. Дори и най-малкият отблясък или движение ще накара подозрителната котка със силно развит инстинкт да се „изпари” в рамките на една секунда. Добре е затова да се носят и маски за лице, както и задължително да се махат колиета, часовници, пръстени, очила и други блестящи предмети, които могат да Ви обозначат.
Изстрелът по леопарда е единствен. Той или умира или изчезва. Затова след изстрел се запазва пълно мълчание. Ако животното е ранено, по шума може да се определят посоката и мястото на неговото оттегляне. Ако се запази тишина след изстрела, леопардът не може да Ви локализира. Използвайте това предимство.
Природата е създала този хищник почти съвършен. Казвам почти, защото като всяко живо същество и той си има своите „недостатъци”. Първо, той не може да брои. Какво имам предвид? Когато отивате към вече готовия блайнд, вярвайте, че с построяването му Вашето животно вече се е информирало за човешката дейност в района. Много вероятно е то да се намира недалеч от мястото, така че и да не Ви вижда, то Ви чува. Затова използвайте повече хора, когато строите блайнда, за да може в него да останат един или двама души, а останалите шумно да се оттеглят с превозното средство поне на два километра. Така подозрителното животно ще се заблуди, че човеците са били там и са си отишли. Но както споменахме, понеже не може да брои, няма как да узнае, че не всички са си тръгнали. Изненада!
А втората изненада е за Вас – леопардът има слабо развито обоняние! Ха! Не вярвате, нали? И аз не вярвах, въпреки че бях изчел доста литература по въпроса, но когато видях див леопард на 12 метра от себе си, при положение, че вятърът не бе много благоприятен за нас, повярвах. И все пак, добре е да се спазва правилото „Вятърът да е в лицето, а не в дупето!”.
Разстоянието между блайнда и байта не бива да надвишава 50 метра. Вярвайте ми, че когато падне мрак, и 20 метра ще Ви изглеждат кошмарно тъмни и далеч.
Относно положението на стръвта също има изисквания. Независимо дали стръвта е заложена от Вас, или сте попаднали на „kill” /убито от самия леопард животно/ - перфектният вариант!, то тя трябва да бъде издигната на такава височина, че котката да не може да я яде легнала. Тук идва и едно много важно предупреждение – никога не стреляйте по легнал хищник! Положението на вътрешните органи се променя значително, сърцето е на един сантиметър от земята, което в повечето случаи означава – скрито!
По отношение на стръвта има два варианта за нейното поставяне:
Първи начин – поставя се на клон, така че да не могат чакали, хиени и други хищници да я достигнат. Леопардът може да се катери по дърветата. Предварително се изсичат клоните около стръвта, така че от блайнда да се вижда примамката на фона на небето.
Втори начин – ако сме попаднали на пресен „kill”, то значи хищникът е наблизо. Жертвата се вдига толкова високо, че леопардът да може да я достига с предните си лапи, стъпил със задните на земята. Трева, храсти и други препятствия се отстраняват от пътя на куршума. След това земята и човешките дири по нея се замитат старателно със сухи клони и се посипва с отрязана трева.
Места, където се пласира изстрелът
Оптималното положение на което и да е животно е страничното, с цялата площ на тялото към Вас. Тогава куршумът трябва да се насочи точно над предния крак, в средата на гръдния кош. Там попадението обещава да засегне и горната част на сърцето и двата бели дроба.
В случая, ако леопардът е с муцуната към Вас /фронтално/, за да постигнете добър резултат, трябва да го уцелите точно под „герданчето”. Всеки леопард има нещо като колие и попадението точно под него означава да ударите гръбначния стълб – там, където шията се съединява с гърдите.
Разбира се, и други попадения биха извадили „героя от строя”, но тук се спирам на най-надеждните от гледна точка на толеранс при изстрела.
Срещата
Сто и петдесетте километра черен път изминахме за около два и половина часа. Умпис, собственикът на концесията, ни чакаше и се качихме в неговия пикап. Запътихме към мястото, където се предполагаше, че ще се завърне леопарда. Блайндът бе вече завършен. Влезнахме вътре, а отвън ни затвориха с платнището. Нахвърляха снопи суха трева и храсти. Пикапът си тръгна и оттук натам ние запазихме стерилна тишина. Трупът на мравояда бе едва на 14 метра от блайнда, в който се стаявахме професионалният ловец, Краси (стрелецът) и аз. Оръжието - болтова карабина „Маузер” в калибър .300Win.Mag. - бе заредено и насочено. За да се избегне всякакво движение, задният край (окулярът) на оптиката бе привързан към тавана на металната конструкция. Разбира се, без да се ограничава движението на оръжието. Умпис ни предупреди, че след първия изстрел трябва да се запази тишина, дори да не се презарежда оръжието. Дългогодишният му опит го бе научил, че след изстрел леопардът е или мъртъв или изчезнал. В негово присъствие над 70 големи котки бяха предали Богу духа си. При 30 от тях лично той е дръпнал спусъка.
„Тук е!”, едва доловимо прошепна професионалният ловец. Пет минути преди това слънцето залезе, но видимостта бе отлична. Дифузното осветление даваше възможност да се различават дори отделните тревички. Тъкмо едно тънко стръкче, клатещо се в обратна на вятъра посока, издаде присъствието на леопарда. Секунда по- късно красивият хищник, с уверената стъпка на господар на саваната, излезе от прикритие. Краси, без да се бави, произведе изстрел. Пъстрата пантера падна като отсечена. Видях разрива на отлично пласирания куршум, но нещо не бе както трябва. В разрез с нашите уговорки прошепнах: „Зареди пак и стреляй!”. За щастие ловецът ме послуша и презареди. Изненадващо леопардът се надигна и побягна. Последва бърз втори изстрел, който намери животното между стомаха и белият дроб. Тишина. В близките храсти се чу хъркането на умиращо животно. Десет минути по-късно доближихме предпазливо трупа. Хвърлихме няколко камъка по него, за да проверим за реакция. Такава нямаше. Успокоен, сведох готовата си за стрелба карабина с къса цев.
Чак тогава Умпис се обърна към мен и ме попита: ”Роберт, как, по дяволите, разбра, че е жив след първия изстрел?”. Отговорих му: „Когато падна, беше със затворени очи. Никое животно не умира със затворени очи.”
Едрият мъж се усмихна: ”Знаеш ли, ловувам повече от трийсет години, но за пръв път виждам леопард да бъде уцелен два пъти!”
Когато се прибрахме в главния лагер на нашата ловна експедиция, ни беше организирано тържествено посрещане. Горящ коридор и шпалир от всички присъстващи водеше до импровизиран трон, окичен с палмови листа. А на трона ни чакаше... чисто нова еднолитрова бутилка шотландска ракия. Краси съвсем заслужено бе героят на деня.

Кървав изгрев над саваната - Втора част

ТРЕТИ ДЕН
Сутринта мислех да остана в леглото, за да се преборя с болестта си. В крайна сметка се облякох набързо в изцапаните с кръвта на леопарда дрехи и тръгнах с Ицо и Иво. Не исках да пропускам страхотните впечатления, които трупах с всеки изминал ден.
От джипа забелязахме куду, но животното бе младо, а трофеят – не достатъчно дълъг. Вдигнахме две стада орикси. В първото имаше великолепен мъжкар, който за съжаление пресече границата на съседната ферма. Стоеше на някакви си 80 метра от нас и сякаш знаеше, че няма да му сторим нищо. Правилата във фермите се спазват строго. Щом някое животно премине границата, оградена с тел на четири нива, то вече е при съседите. Местните дори не си помислят да нарушават тези правила – изключително толерантни и честни хора!
Разбира се, бракониерство има, но не от съседи, а от необвързани с тази дейност хора – обикновено местни чернокожи, които го правят, за да преживеят, както и организирани групи, които „работят” в индустриални количества.
За щастие, забелязах в далечината между трънливите дървета и храсти още една група орикси. Всички от нашата група вече се бяха сдобили с трофеи от тези антилопи. Само аз изчаквах, за да дам възможност първо на другите ловци. Единият орикс изглеждаше като гигант в сравнение с останалите. Размерите на тялото и рогата му ме накараха да предприема издебване заедно с водача ми, който също изглеждаше впечатлен. Огледахме трофея с бинокли – струваше си. Ориксът се придвижи, а ние го следвахме, като старателно се прикривахме в сянката на буша и внимавахме да не се закачим в тръните. Успях да го доближа на около 180-190 метра. По-нататък бе рисковано да пълзим, защото оставаше открито пространство и сигурно щеше да ме забележи. Надигнах се бавно, прицелих се внимателно и плавното натискане на спусъка отприщи енергията на куршума. С гърма ехото донесе до слуха ми и звука на засегната плът. Ориксът се строполи на място, скривайки се във високата трева. Презаредих и затичах към него, защото знаех, че тези животни са изключително здрави – бе възможно този да се надигне, въпреки сигурното попадение. Докато наближавах, завъртях вариатора на оптиката си от максималното 6 на 1,5-кратно увеличение. Много често раненият орикс напада преследвача си. Исках да бъда готов за изстрел отблизо. Когато пристигнах, животът още не бе напуснал великолепната антилопа. Белият й дроб бе засегнат от силно експанзивния куршум „Вулкан” в калибър 9,3 х 62. Нямаше нужда от дублиране. Последни къчове и космите на козината му настръхнаха – сигурен белег, че животното е умряло. Натоварихме го и продължихме лова. Бе едва 6,30 ч.
Неочаквано се появи стадо редхардебист. Иво даде изстрел с моята карабина. Понеже двигателят на джипа тресеше много, не бяхме сигурни, че е уцелил. Почакахме десет минути – време, през което животното, ако е ранено, се пълни с кръв и умира – и тръгнахме да го търсим. Нашият водач Върнард се „пусна” по следата. Нямаше кръв, но това е обичайно явление. На 60-70 метра от изстрела намерихме редхардебиста, предал Богу дух. Това не бе единствената възможност за изява на Иво.
По-късно забелязахме голямо мъжко куду, съпровождано от няколко женски и малки, на 30-40 метра от нас в гъстия буш. Веднага спряхме джипа, без да гасим двигателя, за да не подплашим стадото. Животните бавно започнаха да навлизат навътре в храстите – скоро щяхме да ги изгубим. Чу се познатото изплющяване на карабината ми, която бях отстъпил на Иво. Мъжкото куду направи скок и изчезна, последвано от стадото. Изчакахме класическото „една цигара” време и тръгнахме по следата. Ситуацията затрудни нашите професионални водачи и преценихме, че ще трябва да се върнем и да вземем някой от черните „тракъри” /следотърсачи/. След около два часа търсене разбрахме, че куршумът въобще не е стигнал животното – беше се отклонил в дебелите клони на храстите. Парчето олово бе срязало три клона по пътя си, като всеки път бе сменяло траекторията си. В такава ситуация много по-полезни биха били 19-грамовите бавни куршуми - ТIG, отколкото бързите 15-грамови на „Норма”.
Вторият орикс на Ицо
Ицо вече се бе сдобил с прекрасен екземпляр на тази едра и, както ще разберете по-нататък, изключително здрава и издръжлива антилопа. Когато по време на сутрешния обход ловецът забеляза от джипа страхотен мъжки екземпляр, той веднага реши, че всъщност това е трофеят, който ще го радва повече.
Предприехме издебване и въпреки че вятърът бе благоприятен, ориксът се скри в един храст. Застанал с гръб /разбирай задник/ към ловеца, той нямаше и най-малко намерение да се извърти настрани, преди съвсем да се скрие в трънливия и непроходим буш. Бе момент за бързо решение и то последва под формата на 19,4-грамов куршум „Кегелшпиц” в калибър .375 H&H Magnum, изстрелян със скорост 840 м/сек. към животното. Чу се плясък от попадението в плътта. Вместо животното да рухне, то, без дори да залитне, „отцепи” напред в умерен бяг. Последвахме посоката и чак на петдесетина метра намерихме първата кръв от задните мускули.
Орикс антилопата е с мощна мускулатура, огромен гръден кош и остри, прави рога. На тегло зрял мъжкар достига около 220-240 кг /горе-долу колкото голям благороден елен/. За разлика от елена обаче, при този изстрел ориксът не падна и след като на места бе доста трудно да следваме дирята му, решихме да се върнем за следотърсач.
Следотърсачите са местните чернокожи. Както споменах и преди, не смятам, че те са добри стратези и стрелци, но опре ли до търсене на ранено животно – нямат равни!
След около половин час джипът се върна с 55-60-годишен, дребен на ръст чернокож. Той пое по следата, напредвайки със завидно темпо. Направи ми впечатление, че почти не следва кръвта, а се движи по следата, която безпогрешно определяше между стотиците други. Опитах да разбера как открива коя е точната следа. За съжаление, той говореше само африканас и нямаше как да се разберем. Явно обаче се досети от какво се интересувам и отчупи една пръчка. С нея ми показваше точно какво да гледам. Не след дълго схванах по какви признаци се отличаваше раненото животно от другите. Кръвта, която намирахме тук-таме, само допълваше картината. На няколко места раненият орикс бе спирал за по-дълго. Кръвта там беше много и светла на цвят с мехурчета – сигурен признак, че куршумът е наранил поне периферно белия дроб. Животното щеше да умре, но кога и къде – никой не знаеше. Трябваше да го настигнем и да прекратим мъките му. Успявах да следвам дирята и сам, но много по-бавно от чернокожия си учител. На места се затруднявах и без следотърсача сигурно бих изгубил животното. На няколко места животното бе спирало и плюло кръв. Вместо да продължаваме, за да спечелим преднина, следотърсачът ни караше да седнем. Тогава той и Ицо запалваха по цигара и след като я допушваха, ставахме и продължавахме в същото темпо. Целта бе да не притесняваме животното, за да се задържи по-дълго на едно място и съпротивителните му сили да отслабнат. Тази тактика бе нова за мен, но ми се стори правилна, защото в крайна сметка даде резултат. Забелязахме орикса след около два часа преследване, легнал под един храст.
Повиках Ицо да доубие животното, но докато той приближи, раненият мъжкар скочи и побягна. Успях да видя раната, от която силно течеше кръв. Изпратен в задницата, куршумът бе продължил пътя си до гръдния кош. Явно белият дроб бе наранен, но не сериозно. Ицо пожела сам да доубие животното и продължи напред с белия си водач Върнард и с чернокожия следотърсач. Аз се върнах към джипа.
След петчасово преследване групата бе настигнала раненото животно отново. Ицо дал изстрел в гърдите – животното останало на крака. С трети изстрел в гръбнака го повалил окончателно.
Колкото и да е мощен .375 Н&H, при каквито и ъгли на попадение да бе изпращан куршумът, нито един не бе излязъл от животното. Това е доста показателен факт, с който трябва да се съобразяват всички, възнамеряващи да се оборудват за сафари. Още по-голяма бе изненадата ми от „твърдостта” на ориксите, когато един от гостите на ловната ферма, в която ловувахме, ми показа два куршума в калибър .470 NE, извадени от тялото на орикс. Те били спрели на кожата на животното, което дори не залитнало от първия 26-грамов проектил, пробил белите му дробове. Разбира се, тук става дума за не напълно облечени, а експанзивни куршуми! С островърх /боен/ или с объл връх, но с пълна мантия, някой дори по-лек калибър би преминал през животното. Познайте обаче колко трябва да се преследва така наранено животно, след като ориксът на Ицо без изминал над седем километра. Ето Ви една задача с много известни.
Независимо колко е издръжливо едно живо същество, то неминуемо изпитва болка. Едва ли някой нормален човек би изпитал удоволствие от това да причини продължително страдание на кое да е живо същество. В случая Ицо съжаляваше за прибързания си изстрел, макар напълно да бе заслужил хубавия трофей със седемкилометрово преследване, продължило пет часа.
Аз също съжалявах животното за страданието, което бе понесло от разкъсаните си вътрешности. Неслучайно, както вече споменах, още преди началото на нашето сафари събрах участниците в него и въпреки че всички са интелигентни и добре осведомени ловци, по-подробно ги запознах със зоните на поразяване, подходящите калибри, както и с нужните търпение и самоконтрол във всяка една ситуация. Изяснихме, че ще има ранени животни от 20 до 30 процента, а за едно убито животно ще отиват между три и четири патрона. Сигурен съм, че отначало не ми повярваха, но в крайна сметка се оказах прав. Ловният инстинкт е дълбоко заложен в човешката природа. Убиването на животни /иначе казано – лов/ е тласнало човека към усъвършенстване на оръжията и е стимулирало прогреса на човечеството въобще. В днешно време малцина се препитават от лов. Повечето хора упражняват тази древна професия като хоби. Така се предава инстинктът на ловеца – този инстинкт, който е изкачил човека на върха на хранителната верига. Този инстинкт е важен за поколенията. Убиването на животни обаче трябва да става по максимално безболезнен за тях начин. Ето защо е важно при подготовката си младият ловец да изучи физиологията на видове, които ловува.
Ориксът е особено животно. Той се среща в саваната, но и в пустинята. Може да повишава вътрешната си температура до 45 градуса. Това той прави, за да избегне изпотяване и съответно да поддържа воден баланс в организма си. Когато външната температура е по-висока от 45 градуса, той продължава да повишава телесната температура, но прокарва кръвта в синусите си, които играят ролята на охладителни камери, преди тя да достигне мозъка. Така високата температура не уврежда този жизненоважен орган.
Характерно за пустинните орикси от Калахари е, че са с по-дълги рога. Това се дължи на липсата на твърди скали, в които те да ги търкат. Женските обикновено са с по-дълги, но тънки рога, а мъжките – с по-масивни. Когато пътят им е препречен от препятствие, например ограда, паднало дърво и др., те предпочитат да се промушат под него, а не да го прескочат. Наблюдавах десетки пъти как тези 220-250-килограмови животни с дълги 80-90 см рога се промушват като плъхове под препятствия, високи не повече от 35-40 см. Оставах с усещането, че животното се смалява пред очите ми и после пак заема същата форма и размер.
Рогата на орикса определят възрастта му. Ако долната част до пънчетата е по-светла, до бяло, става дума за старо животно. Мъжките имат по-дебели и по-къси рога от женските.
За разлика от орикса, по-голямата и тежаща около 350 кг антилопа куду с лекота може да прескочи препятствие, високо около 180-200 см. Подплашена женска пред мен скочи на един метър над ограда 170 см. Бях силно впечатлен от този скок с височина 2,70 м!
ЧЕТВЪРТИ ДЕН
Днес щях да придружавам Краси и Деси. Наш водач бе Алекс – шефът на концесията. Придвижихме се на около 80 км към друга ферма. Там дивечът бе по-обилен, имаше и други видове животни. Още с влизането видяхме семейство жирафи, черно и синьо гну в големи конфигурации, зебри, еланди и какво ли още не...
Блесбокът е антилопа с размерите на елен лопатар, със силно извити спираловидни рога в светъл цвят. Червеникавата й козина я обозначава доста точно на фона на светлата трева. Желание да се сдобият с такъв трофей имаха и двамата ловци, които придружавах. Възможност за изстрел пръв получи Краси, който я оползотвори максимално добре. С единствен изстрел от около 120 м, със своя „Маузер” в кал. .300Win.Mag. той изпрати 165-грейновия /10,7 г/ куршум на точното място и блесбокът сякаш пропадна.
Когато стигнахме на мястото, където я забелязахме последно, видяхме, че антилопата е простреляна в областта бял дроб-сърце. Куршумът не бе излязъл.
Беше ред на Деси да стреля. Той и Алекс предприеха издебване, но то не доведе до очаквания резултат. На 80 метра пред ловците изненадващо се появи красива мъжка импала. Деси стреля, но куршумът надхвърли животното и се прибрахме към колата без трофей.
По пътя към лагера, както се прибирахме за обяд, Алекс изведнъж извика: „Стреляй! Стреляй!”, докато прикриваше с длан очите си. Не разбрах по какво да стрелям и се огледах в близките 50-100 метра, където притичаха стадо зебри. Погледнах трескаво към Алекс и го видях да сочи на 5-6 метра отляво към двуметрова намибийска плюеща кобра. Тя се насочваше към открития ни джип. Стрелях с карабината, но засегнах периферно силно отровната змия. С втория изстрел свърших задачата си по-добре. За съжаление спътниците ми не пожелаха да се возят в една кола с все още гърчещата се гадина и аз се задоволих само със снимка.
През следващите дни ловът продължи с променливи темпове. Слуката ту ни връхлиташе, ту ни изоставяше, но нямаше ден, без да паднат две-три животни. За по-голямо разнообразие на впечатленията и видовете дивеч сменяхме непрекъснато фермите (концесиите).
Уотърбокът (воден козел), ме учуди с големината си, когато го видях за пръв път. На живо изглежда доста по-величествен и красив, отколкото на снимка. Тази антилопа е с маса около 270-290кг. Рогата са извити напред. Вратът е покрит от ефектна грива. Пристигнах до поваленото животно, скоро след изстрела на Краси. Той ми разказа как от около 140м е ударил големия козел във врата, но без да засегне гръбначният стълб. Животното пада от шока, но няколко секунди по-късно отново е на крака и побягва. През това време ловецът скъсява разстоянието по между им тичайки. При повторна възможност за изстрел, антилопата е поразена в гръбнака. Аз и Десислав, през това време изчаквахме до един водоем други животни. Чухме гърмежа на Краси и минута по-късно видяхме чакал на 90 метра. Не очаквахме нещо специално и Деси стреля с .308 калибровата карабина. Чакала падна на място, изви за последно и се спомина. Козината му бе поразена от краста и Деси великодушно го подари на Краси. Даже му позволи да задържи трофея в знак на симпатия, но Краси деликатно се отказа от мършата.
На следващия ден издебнахме стадо спрингбок. Няколко пъти се опитвахме да ги доближим, но те основателно притиснени за здравето си, упорито ни избягваха. Най-накрая отдалечавайки се от тях, подло ги заблудихме и възползвайки се от тяхната непредпазливост Краси покоси с перфектен изстрел от 160 метра един мъжкар в седмата му година с масивни рога. Другите животни от стадото пробягаха стотина метра и спряха да ни позяпат. Това даде достатъчно основание на Десислав да се пробва от 140 метра, дали пък няма и той да се сдобие с добро трофейче. Факт е, че се сдоби, макар и за целта да използва два патрона. С първия неделикатно осакати животното, а с втория прекрати мъките, на които го беше обрекъл. Краси получи похвали за добрата стрелба и трофея, а Деси само за трофея. В следващия половин час, Краси доказа, че никой не е безгрешен. Обикаляхме голяма открита площ. Около нас на 300 до 500 метра спокойно пасяха или се излежаваха различни антилопи. За съжаление повечето видове вече имахме в колекцията си. Търсехме планински зебри или както са известни Хартман зебра. Характерни за вида са големите магарешки уши, райетата са по-гъсти и продължават до копитата, а корема е бял. При другия вид зебра-равнинната или Бършел зебрата ушите са по-малки (конски тип), райетата са разредени и помежду им има кафяви участъци и покриват корема, но свършват при коленните стави.
И така, знаейки, че в района се подвизават няколко стада правехме обход или по-правилно да се каже джипход. По правило най-добрият трофей в стадото е жребецът-водач. Обикновено той се позиционира в началото и се грижи за безопасността на по-младите и слаби животни. Силен къч от жребеца е в състояние да прекърши гръбнака на лъв. След жирафа най-устойчивото на куршум животно е зебрата, следвана от орикса. Разбира се тук не визирам великата петорка, а плейннс гейм. При смърт на жребеца за мястото му настават битки между претендентите, които водят до сериозни осакатявания и дори летален изход. Много често стадото се разпада и става лесна плячка на хищниците. Именно заради това, по водача не бива да се стреля. Не се стреля и по женски, водещи малки. Оптимални за отстрел са самотни застаряващи жребци. Избор от стадото се прави от последните животни, които са сравнително самостоятелни. Йерархията в стадото е много силна. Всеки има своята функция. Едни са часови, други (обикновено възрастни женски) картографи помнещи маршрутите, трети са войните, защитаващи територията и малките, следват майките и т.н..
Стадото, което се появи изневиделица, препускаше в тръс и наброяваше двайсетина глави. Направи ми впечатление, че последната едра женска куцаше. Такива животни се вадят. Показах животното на възрастния собственик и той се съгласи, че животното е за селекция. Дадох сигнал на Краси за стрелба. Зебрите се движеха успоредно с нас на стотина метра. Откритият джип спря и ловецът откри огън. По-правилно е да се каже –засипа с куршуми куцащата женска. Някой от гърмежите явно хвана декиш, защото движението на животното се влоши. С бясна газ изнервения старец- собственик на концесията пришпори джипа след стадото. Имах чувството, че ще се разлетим от колата. При все това ентусиазма не ме напускаше и аз правех жалки опити да снимам с видеокамера и едновременно да се задържа, като физическо присъствие в открития джип. Най-накрая на зебрата й дожаля за нас и спря, за да ни даде възможност, да я гръмнем по живо по здраво от двайсетина метра. Оказа се, че само два курщума са я засегнали. Киселият старец сумтеше през цялото време, като чели не той, а ние го бяхме возили наказателно. Даже не поздрави стрелеца. Не позволихме неговото (неизвестно от какво) кисело настроение да ни зарази и след като натоварихме зебрата, продължихме лова пътьом. За наше щастие пътя ни пресякоха стадо от пет от най-големите антилопи в Африка- еланд. Мъжкият еланд достига до 800-900 кг. на тегло. В холката е висок около 180см. Тежащата почти тон антилопа прескача с лекота препятствия до 2.5 метра на височина. И двата пола имат прави, усукани рога. При мъжкарите са масивни. Отпечатъка на копитото им е заоблен. По това време още не знаех, че ще ми се наложи да запомня не само стъпката на еланда, а конкретно на един щях да различавам през следващите два дни. Ето какво се случи при срещата ни със стадото. За момент животните спряха на открито и ни дадоха възможност да определим кое е подходящо за изваждане, според възрастта и големината на рогата. Бързо определихме животното. Краси се облегна удобно и произведе изстрел по отдалечения на 60-70 метра мъжкар. Макар и голям еланда е сравнително меко създание. Очаквах да рухне на място. При изстрела огромната антилопа бавно тръгна напред. Краси, като опитен ловец вече бе презаредил и стреля повторно. Еланда побягна, а невротичният старец се развика: „Не стреляй! Какво правиш? Какви са тези тъпотии? Ай-ай-ай!” и се хвана за главата сякаш имаше работа с бавноразвиващи се. Всички в колата се стъписахме, а стрелеца пропусна идеална възможност да пусне трети куршум. След като направи театралното шоу невротикът ни каза, че отива да остави зебрата, а ние да си търсим раненият еланд! Чак по-късно разбрах ,че цялото вайкане е било за месото. Търговци изкупуват от фермерите дивечовото месо по десетина намибийски долара. Равностойност на 1.20 евро. Когато месото е повредено от куршуми, се приспадат съответните килограми. Поехме по следата с безценната помощ от стана на нашият чернокож тракър. За пореден път щях да се уча и възхищавам от неговото умение. На петдесетия метър намерихме първата кръв. За съжаление най- лошите ми подозрения щяха да се окажат правилни. По цвета на кръвта съдех за поразяване в стомаха. Споделих мнението си с П.Л. (професионален ловец) Върнард и тракъра Алфонс. Те също смятаха, че нараняването е в областта на стомаха. Попитах Краси дали е сигурен в прицелването си. Беше сигурен. Оставаше възможността или всички да грешим, или някой храст да е отклонил проектила.
Вървяхме разгърнати, за да покрием по голям периметър. За момент пред мен на около 120 метра видях раненото животно. Прицелих се и имах възможност да дам сигурен изстрел, но предпочетох да повикам Краси да го доубие. Докато пристигне, еланда побягна. Съжалявах, че пропуснах възможността за стрелба, но от друга страна право на ловеца е да довърши започнатото. Лошо беше, че кракът на Краси започна да го боли от дългият преход. Преди няколко месеца той претърпя операция на коляното. Въпреки това, прояви завидна воля и мъжество. Не се оплакваше и продължи накуцвайки да следва нашето темпо, без да изостава. Изминахме около два километра по следата. Наблюдавах тракъра. Последната му грижа бе да търси капките кръв. Вървеше успоредно на дирята като се взираше за следите, но там където липсваха и следи и кръв, продължаваше да напредва уверено с бърз ход. Установих, че в същност той си представяше от къде е минало животното и явно успяваше в тези свои предположения, защото отново намирахме познатите ни вече отпечатъци, съпроводени с капки кръв. Пресякохме широка просека и решихме да вземем джипа за да ни е под ръка. За всеки случай аз маркирах мястото на преносимия си сателитен навигатор (GPS). След около час джипа ни взе и ние се върнахме в лагера за да се подкрепим. Бърз обяд и отново бяхме по следите на ранения еланд. Донякъде използвахме джипа, но се наложи да го оставим, защото дървета и храсти затрудняваха придвижването с него. Флората в тази част на Намибия е съставена от два вида: торнбуш и торнтри, което в превод ще рече трънливи храсти и трънливи дървета. Повярвайте ми- всяко едно клонче смята, че му дължиш определено време и внимание. Доста са закачливи в буквалния смисъл. Навлизайки в гъстия буш, ме споходи мисълта, че мястото, където оставихме джипа ще бъде трудно откриваемо. Отново маркирах точката на своя (GPS). Вървяхме часове наред. Сигурен съм, че малцина родни ловци биха си дали този труд. Ето това е етично отношение към лова и раненото животно. Всеки може да сбърка с изстрела, но когато положи максимум усилия да намери раненото животно, грешката е оправдана.
Изведнъж на около сто-сто и двадесет метра пред нас забелязахме силует на еланд. П.Л. посочи и каза:”Ето еланда.” Краси прикладва Маузерът си и стреля. Силуетът се олюля, но не падна. Ловецът повтори изстрела. Този път голямото животно рухна. Приближихме се и за голямо разочарование на всички ни разбрахме, че това е друг еланд, при това женски. „Хайде на женските, че не останаха!”-пуснах гадна шегичка аз. Грешката не беше на стрелеца. П.Л. се подведе от обстоятелството, че вървяхме по кървавата диря. Застаналото в сянката на храстите животно, бе трудно за дефиниция. На стотина метра в гъстото чухме шумолене на бягащо животно. Ето къде се стаявал раненият еланд! Какво да се прави, стават грешки!
Залеза на слънчевият диск отново ни подари прекрасните небесни цветове. Саваната придоби особено обаяние. Очакваха ни още много приключения на следващия ден, а сега бе време да се приберем към колата. Както споменах намирахме се в нова концесия и нашите водачи не познаваха добре района. Гневното старче бе останало в лагера и сега си пиеше бърбъна пред камината. Видях, че чернокожият ни тракър и П.Л. обсъждат нещо леко притеснени. Отидох при тях и ги попитах с какво мога да бъда полезен. Отговориха ми, че знаят посоката, където сме оставили джипа, но за да го открием ще ни трябва доста време. В общи линии трябвало да се движим по пътя, за да се ориентираме, а не напряко през саваната. Това ни обричаше на няколко часово търсене. Усмихнах се, при мисълта, че знам точното място, на което оставихме колата. Погледнах за момент сателитният навигатор и предложих на Алфонс да дойде за компания, докато другите ни изчакат тук. На тръгване, разбира се маркирах и сегашното местоположение. Така щях да знам от къде да вземем групата. Вървях направо през буша, следван от чернокожия тракър. След около двадесетина минути му казах: „Колата е на 160 метра пред нас.” Алфонс невярващо се усмихна. След минута вече двигателя работеше, а тракъра клатеше глава и повтаряше:”Това наистина работи! Наистина работи!” Аз от своя страна бях щастлив, че съм бил полезен и че съм имал уникалната възможност, да бъда водач на професионален тракър, пък макар и с помощта на техниката.
Прибрахме останалите и поехме към кемпа (лагера). На пътя се очерта силует на уатхог (брадавичест глиган) с големи бивни. Посочих го на Краси. Без да чака одобрението на П.Л. той стреля по животното, в момента, в който то побягна. Имаше удар, но къде? Със сигурност утрешният ден ни обещаваше доста изява като следотърсачи. Маркирах мястото на GPS-а. Когато се прибрахме имахме сериозен разговор. П.Л. основателно направи забележка на Краси, че без негово одобрение не трябва да се стреля по нищо. Ловецът прие критиката.
Станахме преди изгрев. Едно кафе по-късно водех групата към мястото, където ранихме уартхога. Намерихме го на 20 метра от пътя, където го видяхме за последно. Чакалите бяха пирували с него. Трофеят се оказа доста добър. Натоварихме прасето и не без помощта на навигатора (GPS), отново бяхме на следата оставена предишният ден от ранения еланд. Отново часове търсене. Кръвта намаляваше и на моменти изчезваше. Проследяването се оказа трудно дори и за Алфонс. Често спирахме, изгубили дирята. Разпръсквахме се и всеки по отделно оглеждаше сантиметър по сантиметър земята. Когато някой откриеше следата, извиквахме тракъра и той поемаше. Както казват шопите:”Работата се закучи!”
Стигнахме до широк макадамен път. Тук и Алфонс се оказа безпомощен. В този момент Краси се обърна отчаян и потърси прикритие от слънцето под единственото дърво в близост до пътя. Еланда си беше там! Умрял от раните си пот дървото. Обща въздишка на облекчение се изтръгна спонтанно от нас. Животното бе уцелено с първият изстрел в корема, а с втория под гръбнака- в рибицата.
Оставихме Краси при еланда, защото коляното му започваше отново да го предава. И отидохме за джипа. На връщане в далечината забелязах самотна планинска зебра. Както споменах по-рано, идеални за отстрел са самотните мъжкари. П.Л.-Алекс погледна през бинокъла и вдигна палец, в знак, че трофеят е добър. Разстоянието беше 244 метра. Плавно натиснах спусъка. 9.3милиметровата ми карабина изтрещя стегнато. Чу се глухо тупване на куршум в плът. Жребецът побягна олюлявайки се. Изчаках 5 минути и предпазливо, и безшумно се плъзнах към целта. Когато пристигнах зебрата лежеше умряла на 20 метра от мястото, където куршумът я бе ударил. Оказа се 19 годишен екземпляр- пределна възраст за тези животни. За мен това бе последният трофей с който исках да се сдобия на това сафари. Нямах пропуснат изстрел и ранено животно до момента. В същност това бе и най-далечният успешен изстрел през това сафари.
Денят бе успешен и по нататък. Деси, Иво и Краси успяха да ударят по една импала. Най-добър трофей имаше тази на Деси. Много интересно реагира на изстрела на Краси импала, която той порази в белия дроб с .300 Уинчестер Магнум. Животното побягна сякаш не е засегнато, след 100 метра се блъсна в един термитник и докато стигнем до него, се бе пренесло в безкрайните ловни полета. Куршумът не бе излязъл от сравнително малката антилопа.
През този ден придружавах Деси, с който търсехме куду. Отидохме в нова ферма, където терена беше доста скалист. Движехме се с джипа и оглеждахме от високо качените седалки околността. Срещахме много животни, но ситуация за стрелба не възникваше. В дясно от пътя забелязахме малко стадо куду, предвождано от мъжкар с величествени рога. Спряхме и Деси стреля по 300 килограмовата антилопа с .308 калибровата си карабина, докато животното се движеше на 120 метра от нас. Видях с бинокъла перфектното попадение в областта над предния крак. Със забавено темпо животното измина още стотина метра и легна. Изчакахме десетина минути и тръгнахме към него. За моя изненада куршумът бе направил изход. Това бе единственият случай на излязъл проектил от животно с такива размери. При това от най-слабият от наличните калибри. Обяснението е лесно. Ниската скорост не е позволила на тежкият за калибъра (11.7гр.) куршум, да експандира и да се завърти в тялото. По пътя си е срещал по-слабо съпротивление. Проникването е станало по права линия. Дисекцията потвърди това. Куршумът бе перфорирал двете страни на белия дроб, като засяга и сърцето.
До тук всичко вървеше добре. Сега обаче започна низ от дребни неприятности, които се увеличаваха до ниво, което щеше дори да застраши живота ни. Докато джипа се приближи до убитото куду, спука гума. Шофьорът, неопитен младок, не знаеше как да накара крикът да проработи. С общи усилия поправихме крика и сменихме спуканата гума. На излизане от храстите с колата, един трън ме закачи, скъса ризата и нарани ухото ми. Щастие бе че носех очила. По- нататък стреляхме по бягащи бабуини на около 250 метра от нас. Не уцелих, въпреки че бях сигурен в изстрела си. Погледнах карабината си и видях, че окачването на оптиката се е сцепило и съответно не можех да разчитам прострелката да се е запазила. Изкачвахме много стръмно нанагорнище, когато Деси каза:”Е сега си е.. майката!” Миг след това джипа загасна и тръгна на заден ход към отвесната пропаст. Рихард-чернокожият П.Л. пръв се прехвърли през шприглите на каросерията, последван от Деси. Аз заех позиция за скок, но щях да се приземя върху тях ида ги нараня, затова изчаках и скочих по-далеч. Деси се подхлъзна по сипея и краката му се отзоваха между гумите на тежащия поне 3 тона джип. Рихард му подаде ръка, а аз вече го теглех за ризата. Нямаше да успеем навреме да спасим краката на Деси, но за щастие спирачките сработиха и гумите спряха на сантиметри от коленете му. Колата се задържа на ръба на стръмна урва, в която всички щяхме да полетим. Може би ако не бяхме скочили и с това да олекотим джипа, неопитният шофьор нямаше да може да спре на ръба. След тази поредица от събития бях сигурен, че Господ ми казва:”Стига толкова лов на това сафари, моето момче!”
На другия ден пътувахме за столицата Уиндхук. От там щяхме да излетим ден по-късно. Равносметката бе 46 отстреляни животни от петима ловци. Между тях имаше 16 златни медала. Най-много трофеи придоби Краси-22 броя. За тях той бе направил 36 изстрела. След него в класацията се нареждаше Деси с 8 животни (ако броим и орикса, който рани в началото). Ицо отстреля седем. Иво пет. А аз четири. Всички бяхме доволни и изпълнили програмите си за отстрел. Още от сега планираме следващото сафари за догодина през лятото.

Роберт Атанасов