Начало » Публикации » Пътеписи

Великденска разходка из Витоша

Притиснати от липсата на време през седмицата, аз и моят приятел Светльо – Томпсъна решихме в неделя да направим една разходка сред природата. Няколкото часа, които щяхме да прекараме заедно, бяхме решили да посветим на спорове и теоретични разсъждения по любимата ни тема – балистиката. За да съчетаем приятното с още по-приятно избрахме следобеда на Цветница /Връбница/ да прекараме в слабо посещаваните райони на планината Витоша. На половин час път от центъра на София зарязахме автомобилите и поехме по отдавна забравена горска пътечка.
Подвоумих се дали да взема фотоапарата си, но накрая го преметнах на врата и поехме нагоре към топящите се снегове.
Обещах на Томпсъна, че вероятно ще мога да му покажа ако не животни, то поне техни следи. Още на първата задържала се снежна пряспа открихме стъпки от лисица. Начинът, по който бяха поставени следите показваше, че вероятно е мишкувала в опит да се изхрани след зимния сезон. Времето, което ни подари денят, бе слънчево и ясно – първият подобен ден от близо две седмици насам. Все пак бе Цветница! Показах на Томпсъна и екскременти от вълк на повече от месец. Обяснявах му, че заешката козина, която се забелязва когато фекалия бъде разчупен, ни информира доста убедително какво е хапвал хищникът.
След петнадесетина минути попаднахме на двудневна следа от диво прасе, отпечатана в калта на пътя. Светльо, който е перфектно запознат с оръжията и балистиката, поглъщаше жадно траперската материя и моите обяснения, за да навакса празнините в знанията си.
При надморска височина 1800 метра снегът още не се бе разтопил. Това предполагаше, че повечето животински видове ще се концентрират малко под снежната граница. Това се определя от два фактора:
1. Относителното спокойствие, което дава труднодостъпната планинска зона във високите места
и
2. наличието на хранителна база под прясно разтопения сняг.
Огладнелите животни, които се опитват да поемат хранителни запаси и минерални соли е много вероятно да бъдат срещнати точно в този сезон и в този пояс. Именно за това – за да можем да издебнем и при късмет да снимаме животни – преустановихме разговорите и продължихме тихо да напредваме към 2000 метра надморска височина.
Нашите усилия скоро бяха възнаградени, защото на 50-60 метра от нас се вдигна стадо от шест сърни. Те пробягаха трийсетина метра и спряха, за да ни оглеждат с любопитство. Продължихме нагоре и животните побягнаха повторно, но този път без да спират. Без да познавам релефа на местността много добре, бях сигурен какъв път за отстъпление са избрали – нагоре и през рядката горичка /типично сърнешко поведение/.
Поседнахме да починем на едно билце. Под нас се разкриваше просторна гледка. Смогът над София ме натъжаваше, но ясното синьо небе над нас и приятно припичащото пролетно слънце компенсираха настроението ми. Време бе да се отправим назад към колите.
За по-пряко на връщане минавахме през гората, а не по пътеката. Шум от счупени клони и бързо отдалечаващи се стъпки ме постави нащрек. Интуитивно бях извадил револвера си и заех отбранителна позиция. Районът предлагаше оптималния бонитет за мечки, а в този сезон те понякога са способни да атакуват дори и човек. Начинът, по който се чупеха клоните и отдалечаващият се в три посоки звук ме наведоха на предположението, че вероятно сме обезпокоили диви свине. Притичах двайсетина метра по посока на шума и рязко се заковах на място.
Веднага забелязах женската свиня, която спря на петдесетина метра от мен. Огледах се. Повечето женски, които са били бременни, вече трябваше да са родили.
Предположението ми се оказа вярно. Лек шум разкри тичащите право срещу мен 15 малки диви прасенца. На не повече от две седмици живот, те бяха изпъстрени с жълти и светлокафяви ивици. Изучавах малките “затворници” без да помръдвам, а те ме доближаваха и на около пет метра от мен се разделиха. Едната група продължаваше към мястото, където бях аз, и чак когато се приближиха на около два метра, осъзнаха, че аз стоя изправен срещу тях. Бързо се пръснаха встрани, но аз вече правех плонж към едно от прасенцата, все още стискайки револвера в дясната си ръка. Омекотих падането с рамото си, части от секундата преди лявата ми ръка да сграбчи малкото телце. Безпомощното животинче нададе квик и се опита да се изкопчи, но аз го задържах енергично и удобно, без да го стискам много силно.
Майката отговори на жалното му квичене и заплашително направи няколко стъпки към мен. Впоследствие явно реши, че не бива да рискува живота на останалите си деца, а и своя собствен, и се стопи в гората. Прибрах оръжието и помолих Светльо, който ме бе настигнал, да ме снима.
Мислех да взема малкото животинче у дома и да го отглеждам, но едва ли щях да се справя с това по-добре от собствената му майка. А колко щяха да му се радват моите деца! Но не бях сигурен, че в тази крехка възраст прасенцето ще оцелее, гледано от човек. Прасетата не могат да броят. Правени са експерименти, при които е установено, че майките усещат липсата на малките си едва когато броят им падне под три.
Сърчицето на току-що прогледналото мъниче биеше силно и бързо. Не исках да го стресирам повече. Подуших го. Миришеше на чисто. Галех го по главичката и му говорех успокояващо, и то спря да квичи. Пуснах го на земята. Бързината и дължината на скоковете, с които изчезна, ме учудиха. Разбрах, че това, че съм го хванал е било чист късмет, а не физическо състояние. Никога нямаше да мога да го настигна при такъв спринт.
Вълнението ми бе върховно. Не съм се усещал така и при най-емоционалния лов. Опитах се да сравня усещането с придобиването на ценен трофей, но и с това бе несравнимо. Адреналинът направо ме разтресе. Бях щастлив, че не само че успях да уловя диво животно с голи ръце, но и че му подарих живота и свободата.

РОБЕРТ АТАНАСОВ