Начало » Публикации » Пътеписи

Ловни приключения край Ню Йорк

През 1992 г., след отварянето на границите, подобно на други свои връстници и аз опитах щастието си в чужбина. На 25 години, със спестените от мен пари и с много ентусиазъм, се качих на полета на Авиокомпания “БАЛКАН” – София-Ню Йорк. Знаех, че ще ми е трудно и не си правех илюзии за “розов” живот. Още след пристигането си започнах да се устройвам и да си набавям необходимите документи на легален имигрант.
Чисто като пояснение: двата най-важни документа са шофьорската книжка и номерът на социалната осигуровка. Нашите тапии не се признават и ако искаш да караш кола в Ню Йорк, трябва наново да изкараш шофьорски курс.
Отидох в Центъра за моторни превозни средства, аналог на нашия КАТ, и попитах кога мога да се явя на изпит. Отговорът ме смая – “След десет минути.”. Сигурно съм изглеждал объркан, защото дамата от гишето поясни: “Сър, ако нямате възможност след десет минути, следващият изпит ще бъде чак след 45 минути.”. Ухилих се и казах, че съм готов да вляза веднага. След четиресет дни получих книжката по пощата /това е правило/. Докато обикалях магазините в свободното си време, попаднах в един мол /голям търговски център/, в който открих сектор със спортни стоки. Огромно беше удоволствието ми, когато между тях намерих оръжеен щанд. Попитах продавача какви документи трябва да притежавам, за да си закупя пушка, а той отвърна, че шофьорската ми книжка е напълно достатъчна. На другия ден се върнах в същия магазин и срещу 85 долара си закупих 18-зарядна, полуавтоматична карабина в калибър .22L.R. на фирмата MARLIN, mod.60.
Детската ми мечта да притежавам собствена флоберка, при това съвсем законно, се сбъдна.
Нямах търпение да пробвам оръжието. На път за вкъщи се отбих от магистралата по един черен път и спрях да огледам новата си придобивка. Грубо разкъсах картонената кутия и поех в ръце оръжието. Нададох радостен вик и въпреки че нямаше никой в колата с мен, извиках силно: “Жестоко! Жестоко!”.
Работех 4-5 дни в седмицата в зависимост от това какви поръчки имаше. “СИЪРС” даваха чековете в петък. Първата ми работа след осребряването на чека бе да посетя някой от оръжейните магазини и срещу сумата от 15 долара да си закупя 500 патрона за моето оръжие. Бях си избрал тренировъчен полигон за стрелба близо до “Джоунс Бийч” в “Лонг Айлънд” – един от кварталите на Ню Йорк.
Районът изобилстваше с блата и тръстики, образували се от оттеглилите се океански води. Това предполагаше наличието на много видове водоплаващи птици. Явно, често посещавани от местни ловци, птиците не допускаха хора близо до себе си. Бяха си изградили съвършена организация за ранно предупреждение и всичките ми опити да скъся разстоянието помежду ни завършваха с провал. След известно изучаване на навиците на патиците успях да разбера как действаше тяхната система за охрана. Основното ято се разполагаше в някое отдалечено езерце. Наоколо, на възможните за подстъп места оставаха подобно на часови-наблюдатели други патици, които стояха скрити във високите тръстики на около 150-200 метра от основното ято. Ако някой зложелател, в случая аз, се приближеше достатъчно, “разузнавачът” се вдигаше във въздуха и с крясъци осведомяваше останалите птици.
От редовните тренировки бях станал доста добър стрелец. Изправените на сто метра малки бирени бутилки /0,250 л/ се пръскаха на парчета почти от всеки изстрел, даден от мен прав от ръка. Мога да кажа, че се чувствах слят с оръжието и го усещах като продължение на тялото си. Нямаше как да е по друг начин, защото всяка седмица през цевта му минаваха поне по 500 куршума.
Силният страничен вятър и ниската начална скорост на лекото куршумче обаче затрудняваха прецизността на стрелбата на повече от стотина метра.
Малкото случаи, в които ми се отдаваше да изненадам патиците и да уцеля някоя от около 200 метра, ми показаха, че оръжието, макар и прецизно, не е ефективно на голямо разстояние, освен при попадение в главата.
С течение на времето си изработих усет къде да намирам скритите разузнавачи. Започнах все по-често да имам успехи. Районът около блатата направо “бъкаше” със зайци ..., но те стояха на пет-десет метра от магистралата и въобще не представляваха предизвикателство като цел. Само докато се придвижа от дома до работата си, всеки ден виждах поне стотина, които спокойно си пасяха от двете страни на магистралата.
Местата, на които ходех, за да ловувам и да упражнявам стрелбата си, често бяха посещавани и от други ловци. Бреговете на блатата изобилстваха от счупени пластмасови патици и изстреляни гилзи, доказателство ако не за добър лов, то поне за голям ентусиазъм.
Един уикенд реших да отида в Беър Маунтин /Мечата планина/. Там се намира и военната академия “Уест Пойнт”. Поемайки на север, пресякох реката Хъдсън и пред мен се откри една съвсем различна Америка. Природната гледка ми напомняше донякъде за нашите гори и това стопли душата ми и ме зареди с положителни емоции.
Отбих от асфалта по черен път и спрях лекия си автомобил “Хонда” на едно уширение. Взех малокалибрената пушка от багажника и тръгнах през гората. Погледът ми бе привлечен от движение. На около 80-90 метра пред мен се вдигнаха шест белоопашати елена. За пръв път виждах тези животни. Изучавах ги с поглед, докато гората ги погълна. Първоначално мислех да стрелям по някой от тях, но после реших, че по-добре е първо да огледам обстановката. Тогава все още не бях ловец. Нямах достатъчно познания и в областта на оръжията. Чисто интуитивно смятах, че вероятно .22L.R. не е достатъчно мощен боеприпас за белоопашат елен.
Същият ден успях да издебна още две стада от по три и пет животни. В първия случай единият мъжкар беше на не повече от петнайсет метра и виждах окото му над мерника си в продължение на половин минута. Отново реших да не стрелям, защото нямах опит в дране и обработка на дивеч. Върнах се при колата и прибрах оръжието. Излязох на асфалта и продължих до място за къмпинг. В покрайнините на Ню Йорк има доста такива места. Обикновено те се изграждат на брега на някой водоем или езеро. За да не се пали огън произволно, навсякъде са иззидани малки огнища със скарички. Грубо сковани, но добре поддържани маси и пейки дават възможност на всеки да си спретне един хубав пикник.
Когато пристигнах в другия край на брега, там имаше едно семейство, което тъкмо събираше отпадъците от пикника си. Не носех дървени въглища, защото си бях направил сандвичи, но поседнах на масата. Гледах гладката водна повърхност пред себе си и си мислех за България и за баща ми, с когото често ходехме за пъстърва по родопските язовири.
Лек шум ме извади от вглъбеното ми състояние. Обърнах се към гората. На десетина метра стояха три кошути. Помислих, че не са ме видели, но колата ми беше до тях, а нея не можеше да пропуснат. Стоях на открито и разбрах, че животните бяха много добре осведомени за моето присъствие, но просто не се страхуваха. Преминавайки покрай мен, трите кошути отидоха и пиха вода от езерото. След това без да бързат поеха обратно към гората. В момента на най-голяма близост аз станах от масата, бавно протегнах ръка и докоснах задницата на последното животно, което леко ускори ход. Бях щастлив! Усетих това невероятно единение с природата, което изстрелът по елените никога нямаше да ми даде.
...
Един ден в началото на май при мен от България пристигна баща ми. След прегръдки и множество въпроси и в двете посоки, съставихме програма. Решихме да отидем на водопада при езерото Онтарио, или както е по-известен – Ниагара. Не искам да навлизам в много подробности, но не мога да не споделя, че Ниагарският водопад е място, за което трябва не да четеш, а лично да видиш. Никой филм и ничий разказ /да прощава Алеко!/ не може да ти даде това, което собствените ти очи, уши и нос могат да ти доставят като информация.
По пътя обратно карах по-бавно и успявах да разлеждам: множество малки езерца, слабо населени райони, високи иглолистни дървета. Спокойствието на ранната утрин през май.
Кошута и теле бяха излезли до магистралата и вероятно уплашени от нещо търсеха близостта на хората. Тази мисъл ме накара още да намаля скоростта и въпреки че не видях нищо, спрях. Причината за уплахата на двете животни трябваше да е някъде там...
На стотина метра от стелещата се мъгла видях промъкващият се силует на койот. За незапознатите искам да обясня, че койотът е висок колкото вълк, но е по-лек. Огледах се набързо. В този ранен час движението бе слабо – минаваше по една кола на пет минути. Според закона на щата Ню Йорк оръжието трябва да се транспортира в багажника, незаредено. Койотът дебнеше кошутата и телето. Имах шанс – бях спрял преди той да ме види и чуе. Паркираната кола явно не привличаше вниманието му.
Внимавайки да не вдигам шум, отворих шофьорската врата и пълзейки, прикрит от колата, отворих багажника, извадих малокалибрения полуавтоматичен “МЕРЛИН” и започнах да го зареждам. Оръжието побираше 18 патрона, но аз не възнамерявах да го пълня с толкова. Сложих, без да изпускам от поглед койота, три патрона на “Уинчестър”, модел SUPER X с кух връх. Хищникът явно започна да проявява признаци на притеснение. Вече не се промъкваше към притиснатите до магистралната мрежа майка с теленце, а започна да се озърта и да души с високо вдигнат нос за потенциалната опасност. А “потенциалната опасност” тежеше 2,6 грама и вече летеше към мястото между ребрата му, под което тупти сърцето, със скорост 420 м/сек.
В момента на попадението койотът подскочи нагоре, сигнализирайки по този начин, че е ударен точно. Вторият изстрел попадна в белия дроб, а третия – вероятно в задния бут. Животното вече се носеше обратно през поляната към гората, напълно забравило за намерението си да закуси телешко “а’лангле”. Аз нямах и намерение да презаредя, защото това щеше да ми отнеме повече време от времето, с което разполагах, преди хищникът да се скрие от погледа ми.
Гледах към койота. Движението му се забави. Спря. Седна и легна.Дочувах шума на приближаващ се автомобил.Не исках да скандализирам някого, въпреки че койотите не са забранени за лов. Бързо прибрах пушката в багажника и влязох в колата. Баща ми, запален по оръжията, също бе обхванат от ловната треска, въпреки че в случая само наблюдаваше. Потеглих. Усетих здраво тупване по рамото и срещнах усмивката на тате с моята.

РОБЕРТ АТАНАСОВ