Начало » Публикации » Пътеписи

Студен кладенец

“- Какво правиш, младежо? – чух познатия глас на Григор. – Хайде, стягай се за петък, ще те водя за вълци.”
Това звучеше толкова примамливо, че направо не беше за вярване. Всеки път, когато някой обещаваше лов на вълци, адреналинът ме блъсваше здраво. Знаех че това е по-скоро пожелание, отколкото обещание, но кой истински ловец не мечтае за трофей от този най-интелигентен обитател на фауната в Европа, а може би и в света. Известно е, че повечето бозайници имат отлично развити две от трите сетива. Например, глиганът има страхотен слух и обоняние, семейство котки – перфектно зрение /дори и през нощта/ и отличен слух, но едва ли претендират за някакво по-добро обоняние. А ето вълците – надарени и със слух, и със зрение, и с обоняние, на което могат да “завидят” всички останали видове.
Достойнствата на “бащата” на кучешкия род – Canis Lupos – са и в това, че той притежава и страхотна интуиция, интегрирана в подсъзнанието му от вековете. Днешното им поколение е унаследило по генетичен път опита и физическите качества на предците си. В наше време с право можем да кажем, че нашите срещи са с “каймака” на вълчия род. Бързата оценка на ситуацията от този съвършен хищник, способността му да се адаптира към всякакви условия, огромната му издръжливост, сила и ловкост го правят трудно уловим, дори и от хора, поветили живота си на лова /и като хоби, и като професия/.
Николай, директорът на стопанството “Студен кладенец”, беше осигурил бележка за хищници. Планирахме лов в три дни.
Известни методи за лова на вълци са два основни: чрез гонка, била тя с флагчета или не, и чрез варда на стървилище. Поради прикрития си начин на живот вълкът е възможно да бъде локализиран предимно по вторични белези - изпражнения, кости от убити животни, нощен вой - и рядко при пряк контакт. Обикновено при гонка той напуска района още преди ловците да са разставили пусиите си и рядко попада в засада. Ако някой от Вас, читатели, е имал късмет /защото това е чист късмет/ да види вълк поне веднъж, то нека бъде сигурен, че самият той е бил видян от вълци поне десетина пъти.
За разлика от другите животински видове, тези хищници се придвижват изключително тихо, а понякога просто се снишават и пропускат викачите и ловците, излизайки в обратна на гонката посока.
Методът, който ние щяхме да използваме, беше колкото нестандартен, толкова и специфичен за този район – лов чрез лай на кошута. Поради голямата популация на елен лопатар в района /около 850 животни/, тези животни просто бяха част от пейзажа. Идеята беше да се разположим по удобни за наблюдение точки и да наблюдаваме реакцията на кошутите. Ако отнякъде се чуеше лай на женски лопатар и след това някое от стадата под наблюдение се втурнеше в луд бяг, то вероятно вълк се задава от тази посока. Не винаги това означава, че хищникът ловува. В повечето случаи той просто се придвижва, като рядко се забелязва по откритите скалисти сипеи. Пътищата на вълците обикновено минават през обрасли дерета и гори, рядкост е преминаването през рисковото открито пространство. Причината хищникът да се прикрива така педантично е двояка: ако бъде забелязан от други животни, а е тръгнал на лов, той няма да има успех; от друга страна самият вълк не иска да е обект на лов и е доста прилежен в усилията си да остане незабелязан от хора. Често в разговори с ловци, които са срещали вълци и са носели гладкоцевно оръжие /което не може да порази животно и с цял куршум на повече от 150 метра/, съм установявал, че вълкът, сякаш познавайки възможностите на гладкоцевното оръжие, се придържа към подобна дистанция и, без да бърза, се изнася с достойнство.
Спомням си разговора с един чужденец, дошъл на лов за вълци в България. Казах на Енрике, че вълците разпознават балистиката на оръжието по-добре от самите ловци. Той се засмя и каза, че навярно не го мисля сериозно, а аз му отвърнах “-Напротив!”.
Първият ловен ден беше петък следобед. Гришата тръгна с единия ловен водач, а аз – с Николай. При пристигането на мястото щяхме да се разделим, за да имаме възможност за наблюдение на по-голям периметър. Тъкмо наближихме мястото, където аз щях да остана, и се чу лай на кошута. Предупреждението ни свари на гол и каменист скат, и единственото, което можехме да направим, бе да заемем нисък профил и да се прикрием, доколкото можем. Обаче, “доколкото можем” не е достатъчно за лов на това животно. След дълго чакане и взиране единствените хищници, които се показаха в окулярите на нашите бинокли, бяха две крастави лисици. Опашките им приличаха на тези на плъх или на нутрия. Разстоянието до лисиците беше около 250 метра, засечено с лазерния ми далекомер. Имах възможност за изстрел, но не исках да се издавам. Пазех позицията си за по-сериозен дивеч. Около нас преминаваха и пасяха няколко стада кошути, най-близкото от които беше на 50 метра. На 160 метра вдясно по склона се появи елен лопатар, който още носеше красивите си рога, макар че месец април бе към края си. Едва ли щеше да се гордее с тях повече от една седмица, когато, падайки от главата му, те щяха да дадат възможност на нов, по-голям чифт да заеме мястото им.
Мрачен хоризонт затули колебливото слънце и преди да се опомним ни “запука” такъв дъжд, че завидяхме на Ной. Добра идея беше да взема непромокаеми леки дрехи, които ме спасиха от мокрия “компрес”, който ми предстоеше. Ники нямаше подходящо облекло и след около половин час предложи да приключваме за днес, и да “доплуваме” до хижата. В момента, в който си тръгнахме, вятърът издуха облаците и дъждът спря. Все пак се прибрахме. Като за първи ден имахме няколко часа варда.
Сготвихме си вечеря и въпреки че бяхме уморени от пътя София – Кърджали и от прехода до пусиите и обратно, останахме до късно на масата. Тук е моментът да споделя, че освен директор на стопанството, Ники е и главен готвач, на чиито умения мнозина биха завидяли. Въпреки че постех преди Великден, не можах да се стърпя да не пробвам неговия “северняшки шаран”. Не съм любител на рибните ястия, но “огребах” чинията, че и за още попитах. После дойде ред на дискусии за поведението на вълците, за етиката в лова и за още куп други интересни теми. В компанията на професионалисти, от които можеш да научиш куп любопитни и полезни неща, на мен просто не ми се ставаше от масата.
Въпреки че не пих алкохол, а и съм ранобуден по природа, сутринта на следващия ден едва отворих очи в шест часа. Набързо закусихме и използвахме времето да начертаем план за действие. Този ден бяхме на различни места и само трима души излязохме на лов. Аз бях оставен от опитния професионален водач Васил Дончев на едно било, така че в радиус от 250-350 метра да мога да наблюдавам едно вървище на животни. Имах пряка видимост и на съседния склон, където необезпокоявани пасяха три стада от по седем-десет елени лопатари. Времето беше слънчево и аз се възползвах да взема първа слънчева баня за сезона. Знаех, че голото ми тяло се забелязва като “бял чаршаф”, и затова насякох малко храсти за прикритие. Устроих си удобно леговище и оттам наблюдавах периметъра си дискретно. В небето се появи огромен белоглав лешояд. Доколкото съм запознат, “Студен кладенец” е едно от малкото места, където този вид се е запазил в естествената си среда. Докато го наблюдавах, периферното ми зрение регистрира движение вляво от мен, ниско долу. Без да правя резки движения аз се сниших, извадих от страничния джоб на панталона си камуфлажна маска за глава и я нахлузих. /Бръсна главата си веднъж седмично и това я прави доста светлоотразяващ обект. Именно заради това, за да избегна “слънцегреенето” на скалпа си, постоянно нося в себе си такава дегизировка./
Взех карабината от скута си и лекичко се показах над укритието си. Животното не ме беше забелязало. Оказа се едър лисугер с хубава козина. Потърсих пипнешком далекомера си. Разстоянието, което той отчете – 170 метра, - напълно ме устройваше за изстрел. Обрах няколко пъти спусъка и “записах” в безкрайния си списък на моите псевдожертви още един лисугер. Без да подозира нищо за моето присъствие оранжевият “приятел” се повъртя още малко, опита се да хване един гущер, който му се изплъзна, и след това със спокойно темпо изчезна между скалите.
Самият аз смятах да изчезна също. Явно днес нямах слука. Облякох останалите си дрехи, събрах нещата си в малката раничка, сложих бързоприкачащия се ремък на карабината си и поех по обиколен маршрут към ловната хижа. По пътя се движех тенденциозно шумно и дори от време на време
търкулвах по някой камък в деретата, та ако има някой прикрил се хищник той да се покаже, бягайки през голите участъци.
Случвало ми се е няколко пъти, случи ми се и сега. Тъкмо се насочвах към голям объл камък, за да го изпратя по дерето надолу, усещането, че наблизо има змия ме закова на място. Не виждах влечугото, но знаех че е наблизо. При повторен оглед я забелязах на една крачка пред мен, навита на руло, без да помръдва. Пепелянката не ме мразеше, тя просто щеше да ме ухапе, ако я бях настъпил. С ръка на револвера отстъпих пет метра, за да се предпазя от евентуален рикошет на куршума в камъните. Без да се целя прецизно стрелях и прекъснах змията на петнайсетина сантиметра зад главата с помощта с десетграмовия хидрашоков куршум. Имам адавистична неприязън към змиите, и въпреки че някои от вас, читатели, ще ме упрекнат, аз не смятам, че съм постъпил неправилно, лишавайки пътеката от една “рогоноска”.
Днес, в последния ден на нашия лов решихме да посетим древния ритуален комплекс “Перперикон”. Не знаех много за това място, но Гришата като любител-историк ни изнесе една лекция. Перперикон е бил населяван от оракули, предсказали доста събития, които впоследствие са се случили. Самият Филип Македонски е посетил мястото, като там за първи път той разбира, че ще има син – Александър Велики, който ще го надмине по величие и мощ. Най-ранните сведения иартифакти датират от 10 век преди Христа.Впоследствие мястото е превърнато в средновековна крепост, но повече подробности ще разберем тепърва от археолозите, които не са приключили разкопките. Наш гид из Перперикон беше Наим-младо момче, което миналото лято участвало в археологическата експедиция. То присъствало на откриването на голям сандък, обкован с бронз. Какво е имало в сандъка така и не се разбрало, защото от София пристигнали два автобуса с тежковъоръжени полицаи, които набързо го отнесли в неизвестна посока. Когато стигнахме до мястото, където е било открито вероятното съкровище, заварихме иманяри-любители, както те сами се нарекоха, които безобидно си ровичкаха тук-таме. Не упреквам хората за тяхното желание да се обогатят, а държавата затова че не е взела мерки да съхрани обекта с цената на месечната заплата на един полицай, който да обикаля и да го пази.
Отново плисна дъжд и ние поехме към ловната хижа, за да съберем багажа си. По пътя си мислех за древното светилище, което посетихме. Явно то наистина имаше силно енергийно поле, защото всички се чувствахме ободрени, тонизирани и в добро настроение и здраве. Даже лекото, главоболие, което ме спохождаше през деня, изчезна.
Още от вратата ни посрещнаха двама от ловните надзиратели. Мехмед ме осведоми, че в близост до хижата има прясно убита кошута. Отидохме да огледаме трупа. Животното беше повалено на не повече от стотина метра с типичното вълче захапване за гърлото. В този период женските вълчици вече са родили малките си и като моногамно животно мъжкият ловува, за да изхрани семейството. Не знам дали ви е известно, че след като се съберат в двойки, тези уникални животни остават верни едно на друго до края на дните си.
От трупа на кошутата липсваше предната лява плешка, изрязана като с нож. Нямаше следи месото да е изядено на място. Вероятно преди сам да се нахрани мъжкарят е изпълнил дълга си към семейството.
“- Точно както миналата седмица – подхвърли Мехмед. – Беше убил кошута на 200 метра от другата страна и пак липсваше едната плешка на животното. На вечерта се върна и дояде трупа.”
Поинтересувах се дали някой се е доближавал или пипал кошутата, докато ме е нямало. За щастие, трупът не беше пипан или разместван. Самият аз се доближих на пет метра от него и то от посоката, от която не се очакваше да дойде звярът.
Взех решение, че независимо от работата, която имах в София и обещанието, че ще се върна в неделя, ще остана на варда цяла нощ.
Първото, което трябваше да направя, бе да подбера позиция за стрелба. Избрах една просека, която имаше пряка видимост до убитата кошута. Отстраних клоните, от които куршумът можеше да се отклони, без да нарушавам драстично завареното положение. Паркирах колата си, която смятах да използвам като чакало така, че между мен и целта оставаше едно дере с течаща река. Измерих разстоянието до целта с лазерния си далекомер, който отчете 77 метра. Като дистанция – страхотно! На това разстояние бях сигурен, че мога да пласирам куршума директно в окото на хищника. Притесняваше ме само фактът, че гъсталака, в който се намираше стръвта, и сега бе слабо осветен, та какво остава за нощен изстрел. Вариантът да се премести кошутата на по-подходящо място не влизаше в сметките, защото това автоматично щеше да алармира вълка за присъствието и намеренията ми. Поради гъстия шубрак използването на изкуствено осветление /фар/ не можеше да се приложи, защото отразената от клоните светлина нямаше да ми позволи да видя какво има зад тях. Тук въобще не споменавам факта, че използването на на прожектори и фарове е забранено от закона, защото бях готов на всичко, за да отърва стопанството от този хищник. Само за една година популацията на лопатари е намаляла с около трийсет процента заради три двойки вълци. Не оспорвам това, че ако вълците изчезнат ще се появят чакали, и положението ще стане “от трън, та на глог”. Задължително, обаче, трябва да се намали броят им до едно семейство. Така хем вредата от тях ще намалее, хем няма да бъде допуснато присъствието на чакали.
Оставаше ми само да се надявам, че пълната луна и чистото звездно небе ще улеснят мисията си. Точно тук ... поклон – в играта влиза “Мистър Мърфи”. Дъждът се усили и подобно наводна стена размаза очертанията на стръвта. В 20,45 часа вече не виждах нищо, дори с помощта на бинокъла. В 21,20 дъждът спря, но луната и звездите бяха закрити от гъсти облаци. Въпреки това успях да забележа някаква промяна в обстановката около стръвта. Не може да се говори за очертание на обект, а по-скоро за вероятност едно по-тъмно петно на фона на фона на едно по-малко тъмно петно да е някоя от частите на вълк. Тъй като петното беше по-високо от всичко друго и се движеше, предположих, че това е главата на животното. Пет минути по-късно бях сигурен, че е глава, и то на хищник, но можеше и да е лисица. Небето не даваше обещания да се изчисти от облаците и това означаваше че ако въобще стрелям, то ще е при тези условия. Прикладвах .308-калибровата си карабина, заредена с 9,7 грама куршум, и плавно натиснах спусъка, без да изпускам от кръстчето на оптиката целта си. Последвалият изстрел ме оглуши за момент. Останах на мястото си и се заслушах в нощта. Почти веднага Гришата отвори прозореца на своята стая и подаде глава навън. Хижата, както вече споменах, бе на стотина метра от стръвта и на трийсетина метра от мен. След около пет минути се събрахме тихо във фоайето на “военен съвет”. Казаха ми, че три минути след изстрела от мястото на примамката са чули изскимтяване като на куче – сигурен показател, че животното е вълк и е уцелено. Скимтенето се бе повторило и потретило. Преливах от радост, че съм уцелил. Представях си как свирепият звяр лежи до кошутата, която е убил, и предава Богу дух. Отидохме да проверим.
На мястото все още си лежеше само кошутата. Огледахме периметъра. Нищо! Почти не мигнах цялата нощ. На сутринта едва дочаках да се зазори и вече оглеждах на дневна светлина за евентуални следи. Дъждът, който продължи да вали цялата нощ, беше заличил всичко. Взирайки се като часовникар, все пак успях да открия няколко парчета кръв и плът, които не водеха своя произход от кошутата. Николай също намери доказателства, че има уцелено животно. Така или иначе, повален вълк нямаше. Знаех, че се срещам със сериозен противник, когото е трудно да победя. Разделихме се със служителите в “Студен кладенец” с обещания, че другия път ще довършим започнатото.

РОБЕРТ АТАНАСОВ