Начало » Публикации » Пътеписи

Най-опасните в Зимбабве

Лъвският рев ме изтръгна от съня ми. Погледнах фосфоресциращите стрелки на часовника си. Показваха три и петнайсет през нощта. Прохладният вятър нахлуваше през прозореца, лишен от стъкло. Паянтовата врата на бунгалото ми също пропускаше нощния хлад. Сламената стена със сигурност не би спряла лъв, който е решил да ми направи официална визита с „чисти” намерения. Тези мисли, подкрепени от усилващия се лъвски рев, ме накараха да наглася по-удобно .375-калибровата карабина, оставена до леглото ми. Почудих се къде се намирам. Мозъкът ми още спеше. След няколко секунди осъзнах, че съм насред хълмистата савана на Зимбабве.
Три часа път с джип ни деляха от последното (относително) цивилизовано място, през което преминахме. Ловният кемп (лагер) се състоеше от шест постройки -три бунгала, открита дневна-трапезария, кухня и бунгало за персонала – и се издигаше високо над брега на едно широко речно корито. Казвам корито, защото вода в огромния басейн Макуиши има само три месеца в годината.
От терасата на дневната се виждаше на километри. По пясъка на речното корито, буквално на метри от кемпа, имаше следи от различни животни, дори и от слонове. Обикновено на стотина метра от терасата пасяха или се шляеха небрежно антилопи бушбък, куду и сейбъл, брадавичести свине, бабуини, а привечер се чуваха гласовете на хиени, слонове и лъвове.
Тук връзка с мобилен оператор няма. Сутрин в 6.30 и вечер в 18.30 правим радиовръзка със съседен кемп, откъдето препредават съобщението в офиса на фирмата, която е концесионер на района.
Прехвърлих наум животните, които срещнахме вчера
...
Голямата тъмна камара в гората наистина се оказа слон. Тънките бели бивни и малкото слонче в близост показваха, че това е женска. По-късно попаднахме на стадо кафърски биволи, но въпреки че вятърът бе благоприятен, острото им зрение ги предупреди за нашето присъствие. С рев водачката им даде заповед за бягство. Под копитата им се вдигна се прашен облак, който ги скри от погледите ни.
...
Реших, че няма смисъл да се излежавам и започнах да се обличам. Обикновено когато ловувам нося втори колан, на който в отделни калъфки поставям: куиклоудър с патрони за револвера, лазерен далекомер, комбиниран инструмент с клещи, трион, отвертки и др., късо въженце, запалка, револвер .357 „Магнум”, нож, фенер, резервни патрони за карабината. В Африка обаче, поради големите горещини, единственото, с което се „закичвам”, е средно голям нож и компактно фенерче. В джоба на ризата си имам сателитен навигатор. Нося високи обувки без мембрана, светли дълги панталони, риза с дълъг ръкав и шапка с периферия, която доста добре ме проветрява и в същото време предпазва от слънцето.
Сега в откритата просторна дневна вече ме чакаше нашият професионален ловец Лъвмо Мак. Баща му е бил първият чернокож П.Л. (професионален ловец) в Зимбабве. Докато пиехме кафето си дойде и моят клиент. Той бе дал заявка за слон, бивол, лъв и леопард. Според ситуацията щяхме да ловуваме и други животни. Идеята бе първо да отстреляме бивол или антилопа, за да може да използваме месото им за застървяване на големите котки.
В 05:45 потеглихме с „Ленд Роувър”-а. Предпочетох да седна на откритата седалка в каросерията, за да мога да снимам. Още при развиделяване забелязах първите слонове. В Зимбабве на терена, на който ловуваме, изобилства с хълмове. Това позволява да наблюдаваме животните от разстояние и да изготвяме планове как да ги доближим. На няколко пъти се доближаваме до стадата хранещи се гиганти, но никой от тях не бе с достатъчно големи бивни. Това, което ни заинтересува, е слон с поне 40-паундови бивни, тоест, около трийсет килограма двата. Сега, докато търсехме слонове, стигнахме до територия, изобилстваща от биволи. За това освен многобройните следи говореше и миризмата, която лекият ветрец услужливо ни довяваше. След стадото преди нас бяха тръгнали и няколко лъва.
Разчитайки следите, стигнахме до извода, че пред нас се движи прайд /стадо/ от няколко женски с малки и един голям лъв. И те като нас бяха тръгнали на лов. Разликата бе, че ние имахме доброто желание да се сдобием с трофей от тях. Големите котки пък едва ли биха пропуснали да похапнат такава бавна и лесна храна като човека.

„Нияти” на езика шона, разпространен в Зимбабве, означава „черната смърт”. Това е к а ф ъ р с к и я т б и в о л.
Вече вървяхме от няколко часа и следите ставаха все по-пресни. Явно настигахме стадото биволи. Промушвахме се през клони на дървета и храсти, изкачвахме стръмни дерета и прескачахме паднали стволове. Жегата напираше отвсякъде, а и ние се движехме в добро темпо, което ни караше да се потим постоянно. Отвреме навреме изкачвахме някое било и ветрецът ни разхлаждаше. Не беше необходимо да проверяваме посоката му с торбичка пепел /която П.Л. винаги носи със себе си/, защото усещахме по цялото си тяло и най-леките му пориви.
Групата ни се движеше в следния ред: първи - тракъра, следван от Мак, нашия П.Л., трети - българският ловец Л., след това - аз , и последен - рейнджърът от Департамента по опазване на дивеча Ричард. Този строй се наложи и през следващите дни като правилен и функционален. Идеята на това подреждане бе следната. Тракърът следва дирята. Ако забележи някакви животни, П.Л. ги оглежда внимателно с бинокъла. Ловецът Л. заема позиция за стрелба. Аз снимам, било то с камера или фотоапарат. Рейнджърът ни придружава навсякъде. Неговата функция е да съблюдава за спазването на правилата. Въоръжен е с „АК-47”. Самият той е ловец и е изключително добронамерен, а много често и полезен. Помага за неща, които не влизат в задълженията му. Явно П.Л.-ът го „кътка” и са приятели. Понякога към групата се присъединяват допълнително тракъри, които са и носачи и дерачи. Аз ги наричам полезни хора. Всички, освен мен и Л., са чернокожи. Забелязва се явна йерархия помежду им - П.Л. е на върха на пирамидата, следван от рейнджъра Ричард, после от главния тракър и т.н..
Докато се промъквахме през гъстия буш, внезапно тракърът вдигна длан (знак да спрем) и указа посоката с пръст. По принцип се движим без излишен шум, но сега тишината направо натежа. Някъде на около 80 метра пред нас видях черните очертания на няколко кафърски бивола. Гъстата растителност не ни позволяваше да огледаме добре цялото стадо. Вероятно това бяха само „постовите”, дебнещи с острото си зрение за неканени гости. Големите „баровци”, чиито трофеи ни интересуваха, обикновено се намират във вътрешността на стадото, добре пазени. Решихме да заобиколим по вятъра и да огледаме по-добре „менюто”. Планът ни се оказа успешен и след около петнайсет минути обход наблюдавахме стадото от другата му страна. Успяхме да ги доближим до четиресет метра.
Л. зае позиция за стрелба и зачака Мак да му посочи целта. Острото зрение на един от „часовите” обаче прихвана раздвижването и с рев осведоми своите за изненадата, която им готвеше ловната ни група. С тропот, който би заглушил и рок концерт, стадото се понесе в бяг. Чак сега разбрахме колко много животни имаше пред нас. Очакванията ми, че сме издебнали десетина бивола, се оказаха десетократно занижени. Биволите, изтеглящи се по отсрещния баир, наброяваха поне сто, ако не и повече. Очаквах, че след такова бягство повече няма да си правим труда да ги гоним. Грешах. Отново тръгнахме след тях. Жегата продължаваше да ни притиска, но тръпката на преследването не ни позволяваше да усетим нито жажда, нито умора, нито пек. След по-малко от час отново доближихме стадото. Те отново ни усетиха - точно когато Л. се приготви да стреля - и побягнаха, като се разделиха на две групи. Следвахме тези, които се спускаха. Без да можем да ги доближим отново, стигнахме коритото на пресъхнала река. Оттук щяхме да продължим към джипа, за да сменим района.
Голяма бе насладата ни, когато след изморителното ходене и горещината се добрахме до нашия превоз. Там, в хладилната чанта ни чакаха изпотени от студа бирички. Хапнахме набързо, седнали на земята, и отново потеглихме. Обикаляхме огромни територии. Виждахме множество животни, но не такива, по които да стреляме. На различни места имаше групи от два до седем слона. Край нас пробягваха сейбъл антилопи и уотърбък. Брадавичести глигани тичаха успоредно с джипа, после рязко свиваха между храстите и ги губех от поглед.
Малко преди залез слънчевите лъчи заблестяха по кожата на една планинска зебра бърчълс. Разстоянието до животното бе около 300 метра. Тъй като зебрите са любимата храна на лъвовете, решихме да опитаме късмета си. Трябваше ни животно за застървяване.
Л. слезе от джипа, защото, макар и удобен за опора, в Зимбабве е забранено да се стреля от автомобил. П.Л. постави двуногата, висока човешки бой, и ловецът се прицели. Последва изстрел. Чух как куршумът на .300 Win.Mag. изплющя в жребеца. Той побягна, но след двайсетина метра се олюля и се свлече на земята. После се надигна и пак побягна. Намерихме го издъхнал на 150 метра по дерето, паднал в сухо речно корито. По пътя му дотам нямаше кръв, която да следваме. Куршумът не беше излязъл. Щеше да падне яко носене. Чак през нощта към 22:00 ч. успяхме да тръгнем за кемпа.
По пътя за връщане от високата трева на пет-шест метра от нас изскочи лъвица и пробяга стотина метра заедно с колата. После сви и тревата я погълна. Бях много уморен и заспах без дори да вечерям...
...
Вторият ни ден започна преди изгрев с чаша разтворимо кафе. Метнахме се в „Ленд Роувър”-а и потеглихме, за да заложим бейтове (стървилища) за лъв и леопард. По пътя влачехме завързани за автомобила вътрешности. По този начин ако съответният хищник пресече следата, щеше да я последва до стървилището. Там (обикновено на някое голямо дърво) окачваме месото. Замитахме следите си и на следващата проверка знаехме каква е била картинката през изтеклите 24 часа.

„Джири” на езика шона или у а т х о г – това е б р а д а в и ч е с т и я т г л и- г а н.
Докато поставяхме бейта, забелязахме на около двеста и петдесет метра самотен брадавичест глиган. При оглед с бинокъла той се оказа с внушителни бивни. Ловецът легна по корем и зае позиция. Разстоянието до прасето бе около 200 м. Куршумът намери вярното място и глиганът рухна на място. Заслизахме надолу по склона към падналото животно. Последните тръпки живот си отиваха от него. За да спести мъката му, ловецът даде финален изстрел.
За да се насладим максимално на сафарито, взехме принципно решение да не се прибираме по обяд. Носехме си суха храна. Така или иначе аз нямах необходимост да обядвам. Сигурно това се дължеше на горещините. Макар дневно да изминавахме петнайсет-двайсет километра пеша в пресечен терен, гладът бе последното, за което се сещах.
Радвах се, че моят спътник, макар да бе прехвърлил петдесет години, ходеше в добро темпо и без да се оплаква. По всичко личеше, че физическото натоварване не го притеснява. Това ни позволяваше да покриваме големи територии пеша и да срещаме повече животни, между които да избираме трофеите.
Сега отново бяхме по следите на биволите. След около два часа настигнахме ариергарда им. Заобиколихме ги през едно дере, като мислехме, че в тази позиция вятърът ще духа от тях към нас. Оказа се, че стадото е огромно и сме се появили изненадващо за животните /а и за нас/ точно в средата му. Естествената им реакция бе да побягнат, след като техните наблюдателни постове ги предупредиха с рев за присъствието ни. Нямаше време да определим по кое животно ще се стреля и затова изчакахме да се успокоят. След малко ги последвахме пак. Тъкмо изкачвахме поредния хълм и забелязахме два бивола, отделени от стадото. Такива животни наричат „изгонени ергени” или дага бойс /„кални момчета”/. Групата ни остана да чака на място, а Мак и ловецът предприеха издебване, за да скъсят разстоянието. Сърдечната област на по-големия от двата бивола беше прикрита зад тънко дръвче. Веднага щом животното се откри, прозвуча изстрел и плясък на 19.4 г TUG куршум в плът. Биволът се сепна и с поразени бели дробове препусна нагоре по отсрещния открит склон. Разстоянието бе 130-150 метра. Л. се затича след него, за да получи по-добра позиция за повторна стрелба. Вече бе презаредил. В патронника на карабината му бе постъпил нов патрон, този път с пълна обшивка. Изстрелът попадна в задницата на отдалечаващото се животно и си проби път чак до белите дробове. Третият куршум навлезе близо до гръбнака и също остана в него. Биволът залитна, но остана на крака. С още един скок превали билото на хълма и го изгубихме от поглед. С готови за стрелба пушки го последвахме предпазливо. На двадесет метра от другата страна на хълма животното бе издъхнало, вирнало и четирите си крака във въздуха. Едвам успяхме да обърнем 800-килограмовата грамада и да го нагласим за снимки. След цялото това ходене имахме право на по една студена бира, която получихме отново в колата.

Бейтове
За да е успешно примамването на хищник, е необходимо да бъдат поставени на колкото може повече места стървилища. Добре е месото да е от различни животни, защото и хищниците, както и хората, обичат разнообразно меню. По предназначение бейтовете се различават както по вкусовите предпочитания, така и по височината на залагане, а и по особеностите на терена. Първо се оглеждат пътеките за оставени следи. Ако такива има, например лъвски, се избира подходящо дърво. Стръвта се повдига на височина метър и половина. При леопард височината е добре да бъде поне на два и половина-три метра, за да не могат лъвовете да я достигнат. Както е известно, леопардът е добър катерач. Даже с плячка в устата, превъзхождаща три пъти собственото му тегло, той е в състояние да се катери по право десетметрово дърво. Това той прави често, за да не бъде обезпокояван на земята от хиени и лъвове. Хиените се застървяват направо на земята. Всички бейтове се покриват с клони, в противен случай лешоядите приключват с мършата за няколко часа.
Както се досещате, в тези първи дни от нашето сафари ние се стремяхме всячески да „угодим” на вкуса на лъвовете и леопардите. На импровизираната „шведска маса”, която се бяхме заели да подсигурим на осем различни места в радиус от 25 километра, имаше зебра, бивол, глиган, куду, бабуин, а впоследствие и слон.

„Зооу” на езика шона е с л о н ъ т - най-големият представител на фауната в Африка, а и в целия свят. Седемтонните животни изглеждат сравнително малки от разстояние. Учудващо лесно се маскират в редки храсти. Няколко пъти за малко да налетим с джипа на притаилите се гиганти. Женските могат да бъдат доста агресивни, когато са майки. Понякога нападат и без да са провокирани. Слоновете живеят на семейства. Най-търсени от ловците са „ергените”. Те формират стада от млади и възрастни екземпляри. Поради това, че са най-преследвани, те са доста по-предпазливи и трудно проследявани.
Точно едно такова стадо бе нападнало бананова плантация на петнайсет километра от нашия лагер. Отидохме да проверим на място как стоят нещата. Семейството, отглеждащо бананите, ни посрещна с тревога. Всяка вечер стадото мародерстващи гиганти опустошавало градините на бедните хорица. Зачестилите набези застрашаваха не само поминъка, но и живота на семейството. Когато се опитвали да прогонят нашествениците, последните заплашително тръгвали срещу тях. В такива моменти хората се скривали в сламените си колиби (и м б и) с надеждата, че грамадните чудовища ще ги отминат. Край една от имбите пълзеше малко дете. Помислих си какъв ли ужас са изпитали родителите му, когато слоновете са ги навестявали. Водачът на стадото (според думите на селяните) бил огромен мъжкар с дълги и дебели бивни, които орели земята. Това, разбира се, звучеше пресилено, но ние бихме се зарадвали и на половината от описанието. Бяхме екипирани за преследване и без да губим време се пуснахме по следите.
Слонският отпечатък е сравнително лесно проследим, но ако почвата е камениста, нещата се усложняват. На пръв поглед изглежда невъзможно да настигнеш слон пеша. В пресечен терен скоростта, която можеше да поддържа нашата група, бе три и половина-четири километра в час, следвайки дирите и вторичните следи (счупени клони и екскременти). При нормално ходене животните /без да бързат/ изминават 8-10 км/ч. Този математически модел обаче не действа често, защото големите слонове непрекъснато спират, за да се хранят.
След около два-три часа се натъкнахме на стадото, което, за съжаление, ни усети. Чу се тромпетният звук, с който постовият предупреди останалите за опасността и гигантите се понесоха в бяг. Трябваха ни още два часа, за да ги доближим отново. Този път бяхме много по-предпазливи. Слоновете не виждат добре, но притежават най-чувствителното обоняние от всички млекопитаещи. Поради тази причина основният ни приоритет бе ги да издебнем срещу вятъра. Растителността не бе много гъста, но водачът, който имаше най-достойни за възхищение бивни, не бе удобно изложен за изстрел в мозъка.
Ловецът се промъкна на по-удобна позиция и от около шейсет метра изпрати куршума с плътна мантия към точката зад скулата, преди ушния канал.
Чух изстрела и в същия момент видях как куршума вдигна облаче прах зад слона. В първия момент помислих, че стрелецът е пропуснал целта, но животното рухна на колене. Доста бързо прозвуча и втори изстрел – в областта на сърцето. Стадото хукна. За да не поемат уплашените слонове към нас и да ни смачкат, рейнджърът Ричард даде откос с неговият „Калашников” във въздуха. На място остана да лежи само водачът. Дори и отдалеч големината на бивните му впечатляваше.
Приближихме поваленото животно и ловецът даде последен изстрел в сърцето. Слонът се отпусна и конвулсивното потръпване на крака му показа, че краят му е настъпил. Проверих пораженията, предизвикани от облечените куршуми. И трите бяха продължили пътя си. .375 „Холанд и Холанд” не бяха останали нито в черепа, нито в огромното, седемтонно тяло. Сравнен с кафърския бивол, слонът е с доста по-малко съпротивление на плътта. Макар и осем-девет пъти по-малък и по-лек, биволът е значително по-устойчив на болка и шок.
Следващият ден изцяло бе посветен на изнасянето на месото и бивните. Привлечено бе месното население. Около сто човека се заеха с разфасоването на трупа.
Когато отидохме да проверим какво е останало, на мястото намерихме само изпражненията на стадото. Месото, което по принцип принадлежи на ловеца (в случая на Л.), оставихме за населението в района. Трофеят естествено бе за ловеца, а средствата от отстрела (около 80% ) – за общината. С парите, постъпили конкретно от този слон, щеше да бъде завършен строежът на училищна сграда. Както споменах в началото на пътеписа си, най-близкият град е на 180 км.
Интересен момент при отстрела на слон е, че хоботът се полага на старейшината на местното население. Това е ритуал от древни времена. Така се засвидетелства почит към първенеца на селото. Самият старейшина бе на спиритически сеанс. Нещо като помен, при който се вика духа на починалия преди една година. Насядало пред къщата на покойника цялото население пие домашна бира и очаква да някой да изпадне в транс, което в крайна сметка става, но никой не може да каже дали това е от явяването на духа или от огромното количество домашна бира. За да не ги безпокоим отидохме като делегация и връчихме подаръка си на сина на старейшината. Той бе приет с благодарност и серия странни ръкостискания, които все още се опитвам да запомня. Може би не е лоша идеята да се издаде наръчник с това сложно и продължително упражнение. Познайте какво вечерях? Естествено, вратна пържола на скара от слон.

„Шумба” на езика шона е л ъ в.
Днес, както и всеки друг от предишните дни, проверявахме бейтовете (стървилищата). Там, където преди няколко дена видяхме стадата биволи и следите на прайда лъвове, заложихме последната стръв. Истината е, че и аз и ловецът, който водех, имахме предчувствие за това място. Кръстопът, където се събират няколко дерета, е добро място за преминаване на животни. Пред нашето настояване П.Л. Мак с неохота се съгласи да поставим последния бейт именно тук. При проверката на мършата, тази сутрин с вълнение установихме, че имаме посетител. Останало на дървото косъмче от гривата показваше категорично, че лъвът е мъжкар. Разтърсихме се за следи. В близост единият тракър намери първия отпечатък на големия котарак. Сякаш се бе появил от нищото. Не можехме да проследим посоката, от която е дошъл. Пръснахме се в опит да намерим и други следи. Предположих, че за да дойде на бейта, вятърът е донесъл миризмата до носа му. И вчера, докато залагахме мършата, и днес посоката му бе една и съща. Тръгнах по вятъра с готова за стрелба пушка, защото бе много вероятно лъвът да лежи наблизо във високата трева и да пази плячката си. На около 70 метра намерих две следи, които недвусмислено показваха посоката му на придвижване. Бях чел, че котките имат навика да подхождат към мършата по същия начин, по който са я открили. Така с увереност заявих на П.Л. , че след залез слънце нашият „гостенин” ще дойде от тази посока. Той сви замислено устни и пусна едно: „Възможно е!”.
Това, което предстоеше, бе да се намери подходящо за блайнд (укритие) място.
Важни условия за позиционирането са:
1. Трябва да е встрани от въздушния поток спрямо правата на бейта и предполагаемото място на подхода на лъва.
2. Трябва да има пряка видимост по целия път до бейта.
3. Разстоянието не бива да е по-малко от 20 и повече от 80 метра.
4. При изграждането да се използват естествени елементи от пейзажа.
5. Околността да се променя колкото се може по-малко, за да не събуди подозрението на котето.
С последното условие не се съобразихме достатъчно, въпреки моя протест. Това за малко да стане причина за неприятно развитие на лова.
Още от предния ден си бях харесал повалено чаталесто дърво на 70 метра от бейта. То оформяше триъгълник (около шест квадратни метра), висящ във въздуха от подпрелите го клони. Височината му бе подходяща, за да се използва за подпора при стрелбата. Разчистихме шумата до почва от вътрешната страна, окастрихме излишните клони, преградихме отворената част със зеленина и по-дебели клони. Отвън затрупахме с още вършини и снопи трева. След това Мак отсече няколко храста, които всъщност не пречеха толкова много. Смятах, че е пресилено почистване на терена. Но от друга страна, получихме идеална видимост не само към бейта, но и наоколо. Доволни от резултата, се прибрахме в кемпа, за да се преоблечем и изкъпем (само с гореща вода), за относително неутрализиране на миризмата.
В четири часа бяхме отново в блайнда. Слънцето залязваше в 17:45, а се стъмваше около шест и половина. Колата се отдалечи, а П.Л. Мак, ловецът Л. и аз останахме за коктейла, на който бяхме поканили царя на животните. Слънцето метна последен поглед през рамо и потъна зад хълма в далечината. Рязко захладя. Стояхме неподвижно, скрити от заобикалящия ни свят, но в близост до нас малки птички започнаха предупредително да цвърчат. Можех да ги видя през разредените клонки на блайнда. Досетих се, че вероятно сигнализират за появата на някакъв хищник.
Изведнъж всичко утихна. Дори вятърът спря. И най-малкият шум би ни издал. Видях как Мак се пресегна за карабината си. По начина, по който си прокрадваше ръката, разбрах, че „нещото” е вече тук. На коленете ми лежеше „Блазер”, калибър .300 „Уинчестер Магнум”, зареден с 11.7 грама TUG Breneke. Почувствах го малокалибрен, когато грамадното тяло на лъва се спря само на два метра успоредно на блайнда. Л. се готвеше за изстрел с неговия .375 „Холанд и Холанд”, но още не знаеше, че животното е само на половин скок от нас, защото гледаше напред. Доловил напрежението, ловецът ме погледна и аз максимално пестеливо му обясних с жестове каква е ситуацията. Лъвът, явно озадачен от промяната, която бяхме внесли на терена, спря движението си напред. Знаехме, че е до нас, но нямахме пролука за стрелба. Ако в този момент звярът бе решил да потърси прикритие при нас, сигурно щяхме да си изкараме весело. За щастие в следващите три-четири минути (които ми се сториха вечност), котето се придвижи напред с цели осем-девет метра и легна, напрегнало мускулатурата си, сякаш се готви за нисък старт. Последваха характерните три тупвания на опашката - сигурен белег, че лъвът се готви за скок. Прозвуча изстрел. Най-после Л. бе получил, макар и частичен, фронт за стрелба. Глухо ръмжене. Мак и аз като по команда скочихме да посрещнем нападението с готови за стрелба оръжия. Прозвуча втори гърмеж. Лъвът се беше катурнал на една страна. Опашката продължаваше да бие земята. Препоръчах да се вкара и трети, макар и видимо ненужен куршум. Моето правило е, че много по-лесно таксидермистът ще закърпи трофея, отколкото хирурга ловеца, и то ако е късметлия.
Царят лежеше прострян в краката ни. Огледах пораженията. 19.4-грамовите куршуми TUG не бяха излезли от масивното тяло. Първият изстрел поразява гръбнака в основата между плешките и прониква през белия дроб в сърцето. Няма по-убийствено попадение от това! Останалите два също биха свършили работа, но за повече време. Падащият мрак попречи да направя качествени снимки, но поне споменът е качествен. Оглеждах мощната мускулатура на лъва и си мислех как ли нашите предшественици са се наложили като доминиращ вид, разполагайки само с каменна брадва срещу такива зверове...

„М’бада” на езика шона е л е о п а р д. Ако лъвът е безспорният господар, то леопардът е самотния войн, който не се предава до последния си дъх. Тихият безмилостен нинджа. Единственият хищник, който убива дори само за удоволствие и тренировка.
Ловният ни късмет продължава да ни спохожда. На петата сутрин единият бейт, поставен на десетина метра височина, беше посетен. Отпечатъците обещаваха среща с най-големия леопард, засичан в района на концесията през последните години. Леопардът е териториално животно и ако няма причина да мигрира, поддържа една територия през целия си живот. Колкото повече е плячката в района му, толкова по-малка територия обитава и обратно. Предишния сезон на същото място нашият П.Л. е водил френски ловец за същия леопард. За щастие на ловеца и леопарда едновременно, куршумът въобще не засегнал котето. Така и двамата си тръгват невредими. Ако раненият лъв напада конкретно един човек и докато не го убие не се занимава с друг (обикновено този, който е стрелял), то господин Петнист атакува един след друг всички присъстващи на купона. Той дава най-доброто от себе си, за да докаже правилото, че за теглото си е най-силното млекопитаещо. Също така той държи да не подценявате неговата отмъстителност и след като изтанцува тангото си с последния от присъстващите, той отново (за да покаже своя чар) се връща към другите. Единственият вариант да му откажете е като му подадете парче олово с висока скорост на вярното място, или ако бъдете така любезен и... умрете. При Петнистия всяка промяна в обстановката или подозрителен шум ще му разкрият нечистите Ви намерения спрямо него. При такава ситуация, в повечето случаи мистър Том /както вежливо наричат големите леопарди/ ще се оттегли, но понякога самият той ще потърси източника на проблема. Бъдете сигурни, че той знае как да търси и намира. Ако за лов на слонове Ви трябват крака /издръжливост/, за лъва – сърце /смелост/, то за леопарда Ви е нужен ум.
На мястото имаше вече изградено укритие, но в лошо състояние. Препоръчах на П.Л. да изградим ново на същото място. Държах новия блайнд да има стабилна хоризонтална греда за упор на оръжието. Разстоянието бе около 80 метра, което според мен бе пределът за изстрел в условия на намалена видимост, каквато очаквах. След около час блайндът бе изграден на практика наново. Пак изпълнихме познатата процедура - прибиране, изкъпване, завръщане и разполагане в чакалото. Намирахме се в горния край на един хълм, а дървото с бейта бе ниско под нас в дерето, където през дъждовния сезон тече река. Срещу укритието се издигаше по-висок хълм с множество скали - характерно убежище за леопарди. Имахме поглед над голяма част от терена. За съжаление до залез слънце мистър Том не се появи, когато е законното време за стрелба. Когато и последната отразена светлина угасна, дори и с мощния ми бинокъл с просветлени лещи трудно виждах очертанията на мършата. Беше време да си ходим.
Изведнъж крясък на бабуин ни предупреди, че нашият гостенин е в близост. Предупредителните крясъци се превърнаха в заплашителни и бяха подхванати и от другите бабуини в клана. Отвърна им ниско гневно ръмжене, сякаш на метри от нас. Беше късно да си ходим! Дори и най-малкото движение от наша страна можеше да предизвика нападение. Тъмнината бе пълна. Нощта се бе спуснала толкова бързо, че дори не можех да видя Мак, който бе на три метра от мен. Нямаше и луна. Останахме на местата си, знаейки, че бабуините, разположени недалеч (на около 20-30метра) от блайнда, са толкова страшни за леопарда, колкото и той за тях. Усилвайки заплашителното си ръмжене, петнистият господин се покатери на дървото с мършата. Знаех предварително какво мога да очаквам при изстрел в такава тъмнина - преследване на ранен леопард, кошмар за всеки професионален ловец.
Ловецът до мен стреля. Ревящите бабуини рязко млъкнаха и във възцарилата се тишина ясно се чу тупването на простреляния леопард. Слабата ми надежда, че животното е убито на място, се изпари, чувайки гневното му ръмжене, докато се отдалечаваше в буша.
В нас имахме три фенера, от които само единият ставаше за стрелба. Той бе прикачен върху карабината на клиента за преследването на раненото животно. Другите едва осветяваха пътя на 10-15 метра. Не изчакахме и пет минути (нещо, което отчитам като лоша стратегия) и поехме предпазливо по посока на отдалечилото се животно. Нощното зрение на леопарда е легендарно. Всъщност той е пригоден да ловува в тъмнина. Петната му го маскират перфектно. Движехме се на негова територия и го бяхме ядосали. За момент очите на хищника проблеснаха на светлината на прожектора и Л. стреля повторно, възползвайки се от възможността. Чу се задавено гъргорене и после пак рев. Изстрелът бе относително сполучлив, но безшумният убиец бе жив и потърси укритие на друго място. Както разбрахме впоследствие, този куршум бе счупил долната челюст. Ако го оставехме, без да го открием сега, до сутринта щеше да е изяден от хиените. Продължихме играта на живот и смърт с надеждата, че на нас се полага първата, а на мистър Том - втората част от играта. Напредвахме по склона и още два пъти на Л. му се отдаде възможност да стреля, зървайки очите на хищника, но без да убие животното. (И двата куршума преминават през бузата, един над друг, без да причинят сериозно нараняване.)
Движейки се по пътеката, доближихме едни скали. Нападението дойде отдясно. Два куршума преминаха през задницата, без да спрат или забавят атаката. Единият бе „солид” .375 „Холанд и Холанд”, изстрелян от Мак, а другият - .300 „Уинчестър Магнум”, отправен от Л.
Последен в групата се движеше рейнджърът, който изпразни пълнителя на своя АК-47, разбира се, без дори и един патрон да закачи светкавично движещото се животно. Успях да зърна за момент предната част на звяра, докато скачаше на 15 метра от мен и стрелях заедно с другите. Животното остана на място. Надявах се, че съм вкарал проектилът в областта между врата и гърдите. Стрелях повторно в натежалото вече от олово коте - за сигурност. За всеки случай и Л. ни застрахова с още един куршум. Когато стигнахме до леопарда, преброихме девет дупки от куршуми: три в главата (долната челюст бе раздробена), три в гръдния кош и три в задницата. Вероятно инициализиращият (първият) изстрел бе този, преминал в долната част на белия дроб, без да засегне сърцето. Ако му бяхме дали 20-30 минути, сигурно щеше да умре сам, без да влизаме в подобно приключение. Беше голям, зрял мъжки екземпляр - около 70-килограмов. От автоматичния откос нямаше нито едно попадение. Всичките други отправени към него куршуми го бяха поразили, кои по-сполучливо, кои частично. Нервното напрежение ни отпусна и ние облекчени започнахме да се прегръщаме и да пеем песента на шона за убитото животно, която вече бяхме научили и с моя клиент. В общи линии текстът гласи следното:
„Той беше силен и хитър.
Той беше господар в гората.
Но ти го победи и уби.
Сега вече е само мъртво парче месо
и можеш да правиш каквото си искаш с него!”
Прибрахме се в лагера и пихме по едно уиски, за да отпразнуваме случая. Воювахме срещу този опасен противник и победихме, но аз изпитвам респект и уважавам достойното животно, което не даде лесно живота си. Куражът му да се изправи смъртно ранен в последната си битка и дори да премине в настъпление, лишен от основното си оръжие - зъбите, ме впечатли дълбоко.
Така за пет дни успяхме да се сдобием с четири от „Великите пет”. Това се оказа рекордно кратък период. Нашите домакини признаха, че досега не са постигали толкова бързо „Великите четири”. Дори и в столицата Хараре бе достигнала мълвата за нашия успех и през следващите дни получавахме множество поздравления по местната радиостанция от различни П.Л., които дори не познавахме. Това ни създаде лъжливо самочувствие. Смятахме, че със следващото животно нещата ще са още по-лесни, но грешахме.

К р о к о д и л
Какво е необходимо, за да се сдобиете с трофей от крокодил?
Да намерите водоем, в който тези праисторически анахронизми се пляцикат, да изчакате да се покаже достоен представител и да заковете гадината с някакъв приемлив куршум. Да, на пръв поглед споменатите действия са логични и резултатни, но голямо ще е разочарованието Ви, когато тези действия не доведат до сдобиване с трофей. Познаването на тези влечуги до голяма степен Ви дава възможност да предвидите развитието на лова. Първото, което трябва да знаете е, че малко са животните с толкова остро зрение, както притежава крокодилът. Тези влечуги са дълголетници. Растат на дължина през целия си живот. Наддават с около 30 см на година до шестгодишна възраст, а след това растежа им се забавя, но продължават да се издължават с по четири сантиметра на година. Така един шестгодишен „Кроки” ще е дълъг около 210 см, а ако е триметров, е 29-30-годишен екземпляр. Нерядко в някои райони се срещат и гиганти по пет метра. Оставям Ви сами да изчислите възрастта им. Такова влечуго трупа неспирен опит от живота. Преживяло е събития, преди нашите дядовци още да са били родени. Както казва нашият П.Л. - „Няма как да е остарял толкова, ако е бил глупав!”.
Нашата задача бе да излъжем един от възможно най-възрастните екземпляри в близък до лагера водоем, да излезе на брега и с хирургически точен изстрел да го оставим да си лежи там, докато го приберем. Проблемът първо се състоеше в това, че не знаехме кой е старейшината. Ако стреляхме, докато е във водата, щеше да потъне при острозъбите си събратя и едва ли щяхме да го видим повече. Това означаваше, че трябва да преценим кой е нашия „Крок”, докато всички са навън. Един крокодил вижда много, а представете си колко виждат например пет! Пет пъти по много. Три поредни дни се опитвахме да издебнем големите гущерчета, но те винаги ни забелязваха. Подсилихме маскировката на укритието, което бяхме построили. Още първия ден заковахме с дебел кол бут от бивол на крокодилския „плаж”. На следващата сутрин месото беше изчезнало заедно с кола.
Резултатът премина в наша полза едва преди обяд на третия ден варда. Стояхме безмълвно в блайнда цяла сутрин. Едно по едно гущерчетата излизаха да се пекат на слънце, за да регулират по този начин телесната си температура. Нашият обект се появи встрани от скупчилите се негови събратя. Куршумът на .375-калибровата карабина попадна два сантиметра след края на усмихнатата му паст. Там се намира връзката на гръбначния стълб с черепа. Голямото влечуго остана да лежи, без да помръдне. Само малка червена точка отбеляза мястото на попадението. Измерването показа, крокодилът с малко надвишава три метра.
За вечеря, разбира се, имахме кроки-стек в сладко-кисел сос. Чак като се наядохме, домакините споделиха, че същия крокодил преди няколко месеца вероятно е изял местен рибар. Независимо от обстоятелствата (индиректно това ни правеше канибали), вечерята и зимбабвийското червено вино си ги биваше.
Както повечето от вас знаят, „Великите пет” са слон, носорог, кафърски бивол, лъв и леопард. През последното десетилетие, поради намалелия брой носорози и изчерпването им в свободните територии, мястото им като ловен обект се заема от друго животно. То е известно като тревопасното, убиващо ежегодно повече хора, отколкото всички останали от петорката.

„М`вуу” на езика шона е х и п о п о т а м - в превод от гръцки „воден кон”.
Още в началото на нашето сафари наблюдавахме малкото останали водоеми по поречието на пресъхналата река Макуиши. Само на едно място имаше присъствие на стадо хипопотами. Езерото бе в близост до изоставена медна мина. Нашите визити ме доведоха до заключението, че нито едно от осемте налични животни не бе подходящо за лов. Повечето от тях бяха млади. Имаше две възрастни женски и един млад мъжкар, който не бих нарекъл трофеен с чиста съвест. За съжаление, това бяха наличностите. Моят клиент обаче държеше непременно да завърши успешния си лов с последния от „Великата петорка”. Имахме достатъчно време за това. В рамките на една седмица бяхме изпълнили всичките останали животни, плюс допълнителни (непланирани) видове. До края на нашата експедиция оставаха почти две седмици...
На следващата сутрин отидохме до езерото край мината и безшумно се разположихме по високия бряг, прикрити зад дърветата.
Хипопотамът разполага с остро зрение и въпреки нашите опити да се прикрием, присъствието ни стана достояние на стадото. Това не бе проблем, защото така или иначе по животното щеше да се стреля, докато е във водата. Изстрелът се изпълнява прецизно, като целта е мозъкът. Този орган на „Хипото” е пропорционално доста малък, съпоставяйки го с размера на главата. Точката на перфектното попадение, която веднага ще изключи „захранването”, се намира в основата на носа, между очите. Характерна особеност, която улеснява ловеца при избора на цел, е обърнатото латинско “V” (наше „Л”), което се оформя като бръчка. Ако куршумът се пласира там, където е върха на “V”-то, то мозъка ще бъде поразен. Ако животното е странично обърнато, попадение в основата на ухото, по линията към окото, също ще свърши работа. При такъв изстрел обаче възможността за грешка е по-голяма и аз препоръчвам да изчакате за фронтално попадение.

К а л и б р и и к у р ш у м и
Макар и да попада в категорията на дебелокожите, мозъкът на хипопотама - основната цел - е сравнително слабо защитен от черепа. Всеки сравнително твърд куршум би проникнал достатъчно. Важно условие е проектилът да е достатъчно тежък за калибъра, за да осигури проникване по права линия. При 7 мм - 11 г; за .30-06 Spr. и .300 Win. Mag. - 11.7 г; при 9,3 мм – 18,5 г; при .375 H&H - 19.4 г. Подходящи куршуми с мек връх са TUG, Swift A-frame, Shiroco, Fail Safe, Barnes-X, ABC, Sauvestri, както и всички солиди и напълно облечени куршуми. Употребата на по-големи калибри не е необходима за първоначален изстрел, но ако животното е на сушата и атакува (чарджва), то с колкото по-тежък проектил го блъснете, по-добре! Тогава изборът на калибър е коренно различен. Минимумът, който се препоръчва, е .375 H&H с 300-грейнов (19.4 грама) куршум „солид”. Далеч по-добре биха се справили .416 Rigbi, .450 Acley, .458 Lott, .470 N.E. и .500 N.E.. Нека не забравяме, че става дума за прасе, тежащо три тона, с кожа, дебела два пръста.
Изборът на моя клиент бе .300 Win. Mag. с 11.7 г куршум TUG Breneke. За всеки случай, ако нещата излезеха от контрол, аз носех .375 H&H, зареден с напълно облечени куршуми.
Сега Л. постави кръстчето на оптиката си между очите на женската хипопотамка. Опората, която му осигуряваше едно чепато дърво, му позволяваше стабилно да задържи целта си. Стана ми жал за женската, която вероятно бе майка на някои от плуващите наоколо малки. Животното дори не бе трофейно. Усетих, че ловецът се колебае също - не дали ще уцели, а дали да стреля. Приближих се до него и му казах, че в крайна сметка решението е негово, но ако бъде така добър да чуе мнението ми, то по-добре да не убива хипопотам от това семейство. Това явно наклони везните и Л. пусна предпазителя на карабината си. Радвах се, че човекът, с когото споделях емоциите на тази ловна експедиция, бе етичен и истински спортсмен. Той взе правилното решение миг преди да направи грешка.
На другия ден напуснахме ловния лагер (близо до границата със Замбия) и след четири часа път в южна посока пристигнахме в столицата Хараре. Там пропиляхме три дни, очаквайки отстрелна квота за хипопотам в друг район. През това време почивахме край басейна на луксозен хотелски комплекс извън града и се тъпчехме с лакомства, от които спартанската кухня в ловния кемп ни беше лишила. Най-накрая получихме квотата и се отправихме още по на юг, почти до границата с Мозамбик. Новият кемп бе доста по-цивилизован. Имаше постоянен ток и мобилен телефон с бустер. Пристигнахме малко преди залез слънце и направихме само кратък тур с открития джип, за да огледаме района. На другата сутрин още в пет сутринта потеглихме към езерото, което изобилстваше от риба, крокодили и най-вече хипопотами. Още с пристигането забелязахме няколко едри мъжкаря. Тези животни, тежащи по три тона, нямаха нищо общо с онези, по които моят приятел не пожела да стреля.
Хипопотамите се хранят цяла вечер като излизат на сушата, а през деня почиват във водата. Ако отстрелът се прави сутрин, тогава храната, която е в стомаха на животното, ферментира и то изплува на повърхността до 30 минути. Колкото по-късно през деня се убие хипопотама, толкова по-малко храна има в стомаха и то изплува по-бавно. Понякога това отнема четири-пет часа. За този период от време привлечените от кръвта крокодили едва ли ще оставят много от трофея. Това бе причината да бързаме колкото се може по-рано да стреляме.
Проправяхме си път в лабиринта от гъсти клони и храсти. Видимостта се ограничаваше до два метра. Неприятно беше усещането, че може да се натъкнем на някой позакъснял да влезе във водоема мъжкар. Такава среща обикновено е последвана от моментално нападение. При намалената видимост възможностите ни да реагираме бяха нищожни. През цялото време се движехме по тунели в гъстите храсти, проправени от хипопотамите. Идеята ни бе да излезем на нещо като полуостров, откъдето да можем да наблюдаваме основния басейн. В крайна сметка успяхме да се доберем до брега, но там нямаше достатъчно място да стъпим на земята. Стрелецът зае позиция, доколкото му позволяваха храстите и се приготви за стрелба. Едно от животните, огромен мъжкар, се открояваше видимо от останалите. От гърмежа на магнума ушите ми запищяха. Явно поразен където трябва, мъжкарят се отпусна на повърхността. Останалите хипопотами реагираха на изстрела, като се потопиха. Чу се втори изстрел и „Титаник” тръгна към дъното. След около пет минути за най-голямо наше учудване огромната глава на „водния кон” отново се появи на повърхността, борейки се за въздух. Л. стреля още два пъти, но животното пак изплува. Аз също пуснах два „солида” .375 „Холанд” и по този начин прекратих агонията на хипопотама, който потъна окончателно. Двадесет минути по-късно трупът му изплува. Един крокодил вече патрулираше около него. За да го извадим на брега трябваше да го завържем, но в гъмжащата от крокодили вода това можеше да стане само с лодка. Отидохме да потърсим такава в близка ферма. Няколко часа по-късно „Хипото” бе овързано като хамбургски салам и двадесетина души го теглеха от брега надолу по течението. Искахме да го завлечем до място, откъдето да можем с помощта на лебедката на джипа да го изтеглим на брега. Това се оказа доста трудна и времеемка работа. Междувременно от близките села започнаха да прииждат хора, въоръжени с брадви, ножове и торби. Те потъркваха ръце при мисълта за тлъстата мръвка, която предстоеше да се разфасова. За нас от интерес бяха бивните и кожата. Така че десетките доброволци бяха в симбиоза с нас и ние се възползвахме от услугите им да извлекат тритонното животно на сушата. Местният обичай повелява, когато бъде убит хипопотам, опашката му да се отреже и хвърли обратно във водата. Така (смятат местните) годината ще бъде дъждовна и плодородна. Ловецът извърши ритуала. След като отделихме главата и кожата, разрешихме на населението да си вземат колкото могат да носят месо. Буквално за минути цялото животно се изпари. Майки с бебета, мъже, размахващи брадви, и малки деца, провиращи се между краката им за мръвка, оставиха само кърваво петно на земята, където петнайсет минути преди това лежеше голям мъжки хипопотам. Докато гледах екзалтираната тълпа, се чудех как никой не бе наранен в блъсканицата с толкова много ножове, панги (сатър, мачете) и брадви. Обикновено такава блъсканица завършва с доста пролята кръв. Миналата година е имало и смъртен случай.
С това нашата ловна експедиция завърши, пожънала пълен успех в доста кратък срок. Повалихме „Великата петорка” в рамките на две седмици. Успях да се докосна до една такава Африка, каквато е била преди стотина години. Територии, откъснати от цивилизацията - за добро. Без удобствата и глезотиите на съвременния живот изживяхме вълнението от контакта с отминалите времена, когато първите бели ловци са кръстосвали континента, въоръжени с чернобарутни пушки и много смелост. Предстоеше ни да преодолеем 7118 километра по права линия, за да се доберем до София. Един ден път с кола и два дена със самолет щяха с Божията помощ да ни върнат по домовете ни, след това най-голямо ловно приключение, което Л. и аз преживяхме заедно.

Зимбабве 2005

Роберт Атанасов