Начало » Публикации » Пътеписи

Гонки в Бялка

Тече четвърти ден, откакто ловувам на диви прасета. Времето сякаш придобива други измерения. От една страна имам чувството, че всичко е започнало едва вчера, а от друга, сякаш го правя от месец. При всяко положение ми се иска да продължи още дълго, дълго.
Събрах цветна група от интересни личности, всички, разбира се, запалени ловци. Позволих си да им обещая много лов, но резултатите надхвърлиха и най-смелите ми предположения. Десетината ентусиасти имаха зад гърба си сериозен опит. Някои от тях дори бяха герои от рубриката „Доказани стрелци”. Малко преди края на ловния сезон ми се искаше да организирам запомнящ се излет. Добре дошъл бе моментът със затварянето на центъра в столицата и неработният понеделник - Никулден. Дори и най-отдадените работохолици осъзнаваха, че от висене в София няма да има полза.
Едно от малкото частни ловни стопанства у нас е „Бялка”. Управителят му Иван Дойнов и директорът по лова Цвети бяха свършили доста работа със своя екип. Четири години, преминали за тях в акумулиране на животни и тяхното опазване, бяха дали резултат. На територията на стопанството може да се срещнат муфлони, сърни, елен-лопатар, благороден елен, зайци, рядко лисици, но най-вече диви свине. Ужасно много диви свине! Никъде в България няма да откриете такава гъстота на популацията им. Поинтересувах се колко животни от този вид има в оградената с мрежа територия. Отговорът ме впечатли: 750-800 бр. приблизително. Макар и първоначално да подходих с недоверие към подобна информация, впоследствие имах възможно лично да се убедя, че тази бройка не е преувеличена. Стопанството за първа година отваря вратите си за ловен туризъм. Още повече, допуска се само отстрел на приплоди.
Това бе и нашата идея за лов - целодневни гонки от изгрев до залез слънце. От втория ден престанахме и да обядваме. Изцяло се посветихме на това маниакално занимание. Вечерно време излизахме по чакала и отново ловувахме. С всеки изминат ден стрелбата на групата ставаше по-резултатна. Ако при първите гонки сметките показваха, че за едно прасе отиваха около четири патрона, то сега статистиката сочеше, че с два патрона ловците постигаха същия резултат. Усещам скептичните усмивки на читателите, които ще кажат: „Какъв лов е този в ограда?! Там животните са като завързани.” Повярвайте ми, че ще сбъркате с такъв прибързан извод. Първо, оградата може да бъде доста условно понятие, ако ти отнема цял ден да я обиколиш пеша. Второ, животните въобще не са като вързани, а точно обратното, никъде не съм виждал толкова пъргави прасета в свободните територии. Гъстите дъбови гори и пресеченият терен доста затрудниха дори и опитните ловци, които бях довел. Ако към това прибавим невероятната скорост, с която са способни да бягат „черньовците”, ще разберете, че задачата съвсем не беше лека. Почти всички използваха нарезно оръжие за отстрела. Тези, които носеха гладкоцевни пушки пък, стреляха не със съчми, а с куршум тип „Бренеке”. Смятам за неетично да хвърлиш шепа съчми с идеята да удариш нещо и някъде, пък да става каквото ще! Когато се ловува селективно и искаш да добиеш умения и да покажеш класа, моля, заповядай в играта, но спазвай правилата. Ранените животни са значително по-малко, а резултатите - доста по-добри.
Най-младият ловец в групата ни бе футболистът от „Левски” Даниел Боримиров. За него това бе едва втори лов, като на първия отстреля само един заек. Независимо от краткия си стаж в ловното поприще, той проявяваше неподправен интерес и попиваше полезните съвети, които му давах. Той ловуваше с болтова карабина в умерения калибър .308 Win. Приемаше съветите ми къде да застане и на какво увеличение да държи вариатора на оптиката си. Буквално за няколко дни израсна като ловец. Преломен момент за него се оказа един 75-метров изстрел по чакал. Уцелен в средата на врата, хищникът, който бе удушил три лопатарки предния месец, намери своята гибел. Когато управителят Иван Дойнов разбра, че злодея-чакал е обезвреден, искрено се зарадва. Може да се каже, че младият ловец се превърна в героя на деня. На следващия ден на гонки Даниел Боримиров надмина досегашните си постижения. Поразени от неговите куршуми паднаха три диви прасета. Общо за три ловни дни отстреля шест „черньовци” и, разбира се, споменатия вече чакал. Единият от изстрелите впечатли и мен. На открита поляна имаше високо, полуизсъхнало дърво. Предложих на Даниел да се качи горе, за да вижда по-добре. Тревата бе висока и реално видимостта се губеше на тридесетина метра. Качвайки се в горните клони на дървото, той печелеше няколко неща: по-добра видимост, безшумност и миризмата му оставаше в горните слоеве на въздуха. Така се случи, че сюрията диви свине, подгонена от викачите, преминава на стотина метра от него. От последните клони той повали две прасета на разстояние 103 и 80 метра.
Третият ловен ден определено мога да нарека късметлийски в личен план. На първата гонка отстрелях две прасета с четири изстрела. Докато се придвижвахме към втората пусия, изостанах, за да завържа връзките на обувката си. Групата, която се движеше на петдесетина метра пред мен, вдигна десетина приплода. Възползвах се от създалата се ситуация и притичах по посока на шума. Успях да пристигна навреме и пресякох траекторията на „бегълците”. Пътеката им минаваше на не повече от 30-35 метра, но в гъст храсталак. Поведох ги в оптиката си с четирикратно увеличение. Стрелях четири пъти. Отидох да проверя какво съм уцелил. През интервали от пет до десет метра лежаха четири прасета. Не съм сигурен, че ако стрелях с полуавтоматична карабина, бих постигнал по-добър резултат.
Най-много животни ми излязоха на третата и последна за деня пусия. Първата сюрия от около 15-17 животни премина на около 60 метра между гъсто обрасла гора. Не можах да подтисна алчността си и свалих един приплод. Тежащият петнадесет грама 9.3-милиметров куршум обрули храсти и клони и без да се отклони свърши своята работа. Сигурен съм, че бърз и лек куршум, изстрелян от някой магнум, би се разпаднал още на първия по-дебел клон. Овладях желанието си да изтърбуша още едно-две прасета, въпреки създалата се удобна ситуация. Стадото беше спряло за момент, за да определи откъде стрелям. За да „изпусна парата”, стрелях в земята. Сюрията побягна и се „натресе” на колегата от съседния пост. Той бе въоръжен с многозарядна полуавтоматична ловна пушка. Представете си каква канонада се чу оттам. След това, за нещастие на същото стадо, животните попаднаха на следващата пусия, откъдето проехтяха четири изстрела от карабина 30-06. Докато слушах ехото на изстрелите, друг шум от приближаване на други животни привлече моето внимание. Поредното стадо прасета, този път двайсет и повече на брой, ме „налиташе”. Още щом разбрах, че идват право към мен, изскочих от укритието си зад едно дърво и започнах да им махам с ръце и да викам, за да ги отклоня към другите пусии. Отчасти планът ми успя, защото след двадесетина секунди се чуха нови гърмежи от посоката, в която замина групата. Настана затишие. Викачите се чуваха, но кучетата отнесоха лая си надалече, подхванали някакви прасета. Крясък на сойка ме предупреди за движение на животно от тази посока. Далечно самотно шумолене, на което не бях обърнал внимание, се усилваше, приближавайки към мен. Опитвах се да промуша поглед през гората. Чак като наближи на четиридесетина метра, видях тлъстото туловище на огромен глиган. Прихванах го във врата, без намерение да стрелям, защото бе разрешен отстрел само на приплоди. Пожелах си много пъти да срещна такова животно по време на гонки при други обстоятелства. О, как те желая, мазно мое глиганче! Свалих карабината от рамото си. Огледах внимателно рунтавелкото. Четката на гениталиите му почти докосваше земята. Бивните му белееха застрашително. Точно в този момент той ме усети и спря на петнайсет метра от мен. Подвикнах му, за да го уплаша, но вместо да побегне, той се засили към мен и рязко спря. Веднага приготвих пушката за стрелба, като искрено се молех да не ми се наложи да я използвам. За щастие, глиганът размисли, вдигна дългата си опашка подобно на байрак и отмина, запазвайки живота и достойнството си. Вълната адреналин обаче не ме отмина.
Щом се прибрахме, направихме рекапитулация на лова до третия ден, защото почти половината от колегите ни се приготвяха да си тръгват. Четиридесет и пет прасета! В моята ловна практика това бе рекорд. Личен рекорд пък бяха седемте прасета, които аз убих за един ден в три гонки.
В заключение мога да кажа, че ловът на диви свине в големи оградени участъци, независимо от предубежденията на някои хора, е изключително емоционален. Единствените разлики в сравнение с неоградените територии са, че интензивността на срещите с „черньовците” е по-честа, а скоростта им на преминаване - доста по-висока. Тези фактори дават добра възможност на ловеца да оттренира отделните елементи в поведението и стрелковата си подготовка. Така на практика може да разбере доколко може да бъде чут, забелязан или подветрен от дивеча. В групата, с която ловувах, въведохме правило да се обозначаваме с оранжеви /блейз/ цветове. Обикновено кокарда с такъв цвят има от вътрешната страна на някои ловни шапки. Това се прави с цел осигуряване на безопасност. Другите ловци забелязват отдалеч сигналните цветове. Оказа се, че животните наистина не виждат други цветове освен черно, бяло, синьо и техните нюанси. Достатъчно е да стоите неподвижно и няма да бъдете забелязан, дори и с костюма на Дядо Коледа. Опитът, добит за четири-пет излета в подобни условия, може да се сравни с опита, който се добива за четири-пет сезона в реални условия. Представете си каква добра възможност да поправите грешките си би Ви дала следната ситуация: за една гонка, без да променяте пусията си, през Вас да преминат две или дори три сюрии диви свине. Подобна школа би намалила грешките при отстрела, както и прибързаните изстрели.

Роберт Атанасов