Начало » Публикации » Пътеписи

Забравените козирози

Преди много време гледах научно-популярен филм за животинските видове в България. С учудване разбрах, че сред адаптиралите се видове у нас са и алпийските козирози.
Минаваха години и животът ме срещна с няколко човека, които бяха виждали мистичните създания. Някои се осланяха на преразкази, но други оставяха впечатления у мен на действителни очевидци. За съжаление, повечето свидетели твърдяха, че срещите им са били случайни, от голямо разстояние, за кратко време и в различни райони.
Два от факторите се потвърждаваха от всички. Животните се срещаха на голяма надморска височина /от 1300 до 2400 м/ и в рилската планина. Въпреки че източници на сведенията ми бяха предимно ловци, горски стражари и лесовъди, то не липсваха и сведения от туристи и планински спасители. Явно след първоначалното разселване и неминуемия отпад, /от вълци, бракониери, болести и лавини /, едно или две стада бяха оцелели. Козирозите кръстосваха може би повече от трийсет години планината и знаеха как да оцеляват. Бяха научили по кои склонове да се спускат в ранната пролет, за да не предизвикат страшната лавина. Водачите им знаеха по какъв терен да изведат стадото, така че вълците да не могат да ги последват. Но най-вече бяха осъзнали, че най-големият им и ужасен враг е двуногото същество.
При една от първите си срещи с бракониери три от редките скални обитатели намериха смъртта си. При подобна ситуация следващата година по-младият мъжкар получи калашников куршум в крака си и окуця за дълъг период. Така научиха урока си: „Избягвай човеците!”. Промениха навиците си и от изцяло дневни животни се превърнаха в нощни скитници. Денем лежаха в клековете, а щом слънцето започваше да захожда към залез, тръгваха за водопой и към високопланинските пасбища. Няколко пъти закъснели туристи забелязваха на фона на затихващото сияние силуетите на стадото. Те оприличаваха животните на диви кози с големи рога и така истината оставаше скрита.
Един ден служител на лесничейството, запален ловец, правеше месечната си обиколка за зареждане на солищата. Обикновено те се посещаваха от диви кози и сърни, по-рядко от диви свине и елени, а понякога дори и от мечки. Лесничеят забеляза непознати следи, които донякъде приличаха на козите, но доста по-едри и заоблени. Със сигурност не бяха и на елени. След два дни се върна на солището и откри нови следи от същите животни. Остана до залез слънце, но нищо не дойде.
С последните емисии светлина той пое надолу към мястото, където бе паркирал автомобила си. Не искаше да замръква по високото, защото като опитен планинар знаеше колко опасности го очакваха през нощта при ранна пролет. Отдалечаваше се с добро темпо, подтикван от застудяването. Макар и да бързаше, нещо го накара да се обърне за последен поглед към солището. Миг преди да продължи пътя си, забеляза как от един храсталак се подаде главата на животно. Разстоянието помежду им едва надвишаваше стотина метра, но шумно поточе ги разделяше. Човекът се сниши зад един камък, който тъкмо бе подминал. Две-три крачки по-рано не би могъл да остане незабелязан. От отсрещната страна едно след друго започнаха да излизат непознатите за него животни. Вероятно това бяха женски, водени от майката на стадото. Последни се появиха два възрастни мъжкари и един по млад. Чак когато видя големите извити назад рога, видът на тези копитни му стана ясен - козирози.
Лесничеят стоя полуклекнал около двайсет минути, без да усети изтръпването на краката си. През това време стадото близа сол, пи вода и потегли на паша. Тъмнината погълна силуетите им.
Тази част на планината слабо се посещаваше от случайни туристи. Нямаше лифтове, а основните маршрути оставаха встрани. Може би това бе в пряка зависимост от отдалечеността на езерата. Така или иначе, козирозите харесваха това място и се установиха. Дори екипът, който разсели животните, бе изгубил техните следи. Експериментът с адаптирането им се считаше за неуспешен и тази „глава” бе затворена две-три години след установяването на демокрацията.
Последствията от масовото бракониерство, което се развихри през деветдесетте години на миналия век, не подмина и козирозите. Лесничеят размени „правото на изстрел” по редките животни срещу сглобена от неоригинални части, оригинална като творческа мисъл карабина. Това устройство бе многофункционално. С него можеше да се кастрят клонки, да се подпираш като с бастун, дори можеше и да гърми. Единственото, което някак все не се получаваше бе да уцелва. Човекът, който искаше да се сдобие с трофей на „нещо” рогато, нямаше претенции по какво ще стреля, стига да е голямо. Той бе служител в системата на МВР и държеше на дискретност за случая. За себе си той носеше друга карабина - служебен „Драгунов”. Явно я владееше добре, защото пусна един пробен изстрела по буркан, отдалечен на сто метра, и счупените стъкла повдигнаха авторитета му пред лесничея.
По обяд бяха на солището. Сега денят се скъсяваше и макар още да не бе завалял сняг, ставаше доста хладно. Лесничеят водеше редовно наблюдение и знаеше, че около залез слънце солището се посещава. В оставащите 30-40 минути до падането на нощта той неведнъж бе наблюдавал стадото.
И този път като по часовник водачката подаде глава през храсталаците, огледа се и като не забеляза присъствието на мъжете, излезе, подвеждайки и другите.
Щом забеляза животните, състоянието на стрелеца се промени видимо. Сърцето му заби бързо, придоби тунелно зрение, слухът му се притъпи и той задиша шумно на пресекулки. Когато на сцената се появиха трите мъжки екземпляра, от вълнение ръцете му се разтрепериха. Без да изчака удобен момент за стрелба, без да се съсредоточи върху определено животно и без да заеме удобна поза с оръжието, той се изправи и откри безразборен огън по посока на слисаните животни. Водачката светкавично поведе „подопечните” си в гъстака. Мъжкарите изчезнаха като дим. Само едно малко козле, вероятно засегнато от куршум, се въртеше на място, търсейки изход и закрила.
Девет от десетте патрона в пълнителя на СВД-то бяха пуснати на свобода. С последния операторът на зловещото устройство, вече „изпуснал парата”, се прицели внимателно и пръсна черепа на козлето. Очите на животинчето изскочиха от високото налягане, създадено от куршума, надвишаващ два пъти скоростта на звука. Когато отиде до плячката си и видя кървавата сцена, стрелецът не пожела да си вземе „трофея”. Лесничеят, по-прагматично настроен, прибра месото. Когато се разделиха, полицаят имаше неприятно чувство, лесничеят - безполезна карабина, а стадото козирози - нова територия.
Три години оттогава никой не бе виждал планинските отшелници. Или бяха избити, или изядени от вълци, или потънали вдън земя. Не бяха много и хората, които се ентусиазираха от мисълта да открият изгубеното стадо. Говореха се измислици и истини.
Аз получавах спорадични сведения за появата им ту в единия, ту в другия край на планината. От това си правех изводите, че информацията в повечето случаи е невярна. Не бе възможно стадото да извършва големи преходи, да не оставя следи и да не бъде често забелязвано. Въпреки това доста пъти съм грабвал раницата и съм преследвал фантоми. Нито веднъж не засякох следа от козирог. В един прекрасен ден съдбата ме срещна с лесничея, а почти година по-късно разбрах и името на стрелеца.
Не твърдя, че познавам планината Рила перфектно, но доста съм обикалял из нея. Пробвал съм различни подходи: от Мальовица, от Боровец, от Радуил, от Манастира, от Долна Баня, от Бели Искър, от Паничище, от Разлог. Открил съм много приятни места. Срещал съм диви кози, мечки, глигани-клекари са скачали пред краката ми, доближавал съм токовища на диви петли, но нито веднъж не попаднах на доказателство за съществуването на козирозите. Престанах да ги търся целенасочено.
Един ден към края на зимата тази година правех преход под снежната граница отново в Рила планина. Времето беше слънчево и спокойно. Изкуших се да се кача по-високо. Двукомпонентните ми боти за ниски температури ми позволяваха да газя в снега и да се чувствам комфортно. Когато спрях за почивка и погледнах GPS-а, бях преминал две хиляди метра надморска височина. Реших да се подкрепя с пакетче кашу и минерална вода, които носех в раницата си. Докато я свалях, погледнах назад и надолу. На около 600 метра от мен видях две животни. Съдейки по големината им, предположих, че са кошути. Смених панорамния обектив на „Пентакс-а” с фотоснайпер и щракнах няколко кадъра. Бях много доволен, че все още се срещат животни на свобода. Без да прибирам фотоапарата продължих пътя си.
Не бях изминал и двеста метра и забелязах цяло стадо животни. Много приличаха на муфлони, но бяха доста по-едри. Още не ме забелязваха, въпреки че не носех камуфлаж и изпъквах на белия сняг с кафеникаво-зелените си дрехи. Не мърдах, но и не спирах да снимам. Прецених, че имам достатъчно сполучливи снимки от този ракурс и си струва да рискувам едно доближаване. Без да се прикривам, /то пък и да имаше къде/, започнах да доближавам стадото. От 250 ме допуснаха на около 120 метра. Чак сега забелязах, че вниманието на животните е отклонено от нещо друго и те не са ме забелязали. Проследих посоката на погледите им. Вероятният обект се намираше на около стотина метра пред мен, но по-високо и от другата ми страна. Предположих, че може да е някакъв хищник, защото стадото от неизвестни животни бе напрегнато. Залегнах и пропълзях до дирята, оставена преди минута от стадото. Прикрих се във някакви ниски растения и зачаках.
Съвсем скоро търпението ми /тази велика ловна добродетел/ бе възнаградено по-щедро, отколкото някога съм се надявал.
На 25-30 метра от мен между оголените клонки на храстите приближаваше гордата осанка на бащата на стадото - мъжкият К О З И Р О Г. Започнах да снимам. Храстите пречеха на авто-фокуса да се концентрира върху обекта. Аз не смеех да се надигна, за да не пропилея златната възможност. Преминах на ръчен контрол. Животното ме приближаваше. Имах чувството, че иначе безшумния фотоапарат сега кънти като празен варел. Козирогът ме бе доближил на 4-5 метра. Снимките ставаха страхотни!
Мъжкарят наведе застрашително рогата напред. Чак сега осъзнах, че съм застанал на пътя му. Изправих се в цял ръст и подвикнах: „Хо!” Стреснат от неочакваната ми агресия, козирогът на едри скокове се отдалечи, но не и преди да направя още десетина снимки.
Нарочно не споменавам района, в който изживях това вълнение. Искам отново да открия тези животни и те да са повече. Не бих желал да обидя читателите си, но библейската мъдрост гласи: „Всяко стадо си има и мърша.” Вероятно не всички имат съзидателни помисли към този рядък за България вид. Това, което искам да подаря на читателите си, са емоциите, които изживях, и част от снимките, които направих.

Роберт Атанасов