Начало » Публикации » Пътеписи

Когато слуката почука

Месец Май 2004.

Пътувах от София с група мои клиенти ловци към Родопите. Имах разрешение да отстреляме няколко сръндака и при късмет - два до три глигана. Още с пристигането крехкото слънце започна да отстъпва позициите си на мощния напор на прииждащите облаци. Беше повече от ясно, че днес никой няма да ловува. До мръкване оставаха два и половина часа. Хижата, която щяхме да обитаваме близките пет дни, бе достатъчно отдалечена от местата за лов и затова предложих на клиентите си - който иска, да пробва оръжието си. Повечето от тях освен карабини носеха и пистолети.
Избрахме за стрелбище един каменист сипей. Целите ни бяха различни по големина камъни, открояващи се на общия фон. Редувайки се, открихме огън, като предварително обявявахме по какво се стреля. Предизвикателство се оказа камък с размерите на кутия от обувки, разположен на 139 метра /измерени с лазерен далекомер/. Разбира се, ставаше въпрос да се използва късо оръжие. След два неуспешни опита, с третия изстрел, .357-калибровият ми шестинчов „Смит” порази камъка и той изпуши. „Глок”-овете на другите стрелци изпращаха проектилите си доста по-разсеяно. Подадох револвера на единия от спътниците си и след като му обясних какво надвишение да даде за разстоянието от 139 м , той безпроблемно уцели. Същото се потрети, когато още един от моите клиенти прояви желание да стреля.

„Сега разбирам защо носиш толкова голям револвер, когато си в гората”, усмихна се стрелеца.
Както си говорехме и заваля. Прибрахме се в хижата.
Когато се ходи за сръндаци, времето при изгрев и залез слънце дава най-голяма вероятност да се срещнат животните. Вардата в чакалото вечерта при пристигането ни се оказа толкова ялова, колкото предполагах. Непрекъснатият дъжд бе накарал живинките да потърсят подслон в горите и те не излизаха по хранилките. След лека закуска се качихме по джиповете, разделени на две групи. В първата бяха единият ловец и ловният водач от стопанството. Във втората група участвахме аз, другият ловец и още един водач. Тъкмо се изкачихме над дебелия пояс мъгла и тръгвахме на обход, и дъждът заръмя. С всеки изминат момент той се усилваше. Наложи се преждевременно да прекратим ловната си разходка.

С малки прекъсвания водни потоци се изливаха почти три дни. От време на време водопадът намаляваше интензивността си и заръмяваше. Тези кратки моменти изпозвахме за обходи. Добре беше, че ловците носеха горетексови дрехи. Тяхната устойчивост на дъжда изпитвах в множество излети. Когато си оптимизирал екипировката до минимум, да можеш да разчиташ на един чифт дрехи за всякакви условия от -20 градуса до +30 градуса е голямо удобство.Дрехите ни помагаха в дъжда, но той пречеше на ловната слука. За три дни видяхме само две женски сърни и три благородни елена с наполовина пораснали рога. Единствената възможност за изстрел се появи, докато се движехме в гъста мъгла, която ни съпътстваше почти постоянно.
Ситуацията бе следната. Пръв в групата ни от трима вървеше водачът. Втори бе ловецът с готово за стрелба оръжие, следван от мен. Границата на видимостта се променяше между 20 и 70 метра и възможността за изстрел можеше да изчезне така бързо, както се бе появила. Така и стана. Водачът и ловецът вече отминаваха една поляна, когато внезапен полъх на вятъра разпръсна мъглата. Тогава, на около 60 метра вляво, забелязах сръндак с доста внушителни за Родопите рога. /По принцип рогата на елените и сръндаците в тази планина са красиви, но им липсва маса. Това се дължи на по-слабата хранителна база, тежките за преход терени, както и на множество други причини, свързани с почвата, наличните минерали, соли и др. вещества./
Сигнализирах на спътниците си, имитирайки сипка. Те спряха и се огледаха. Не го видяха. Посочих сръндака с глава. Ловецът вдигна карабината и се прицели, но не точно по посоката. Разбрах, че все още не са го забелязали. Животното стоеше фронтално, откривайки гърдите и врата перфектно за изстрел. Започнаха първите признаци на безпокойство у него - пристъпване и напрегната стойка. Едва сега, като се размърда, сръндакът бе забелязан от останалите. Бързото насочване на оръжието сякаш стартира животното, което се завъртя на място и побягна. Мъглата разми очертанията му. Спрях намерението на ловеца да даде изстрел по отдалечаващия се силует с думите: „Остави го, изтървахме момента! Ще видим друг!”
Искрено съжалявах за пропуснатата възможност, защото трофеят бе много качествен и това си личеше от разстояние. Това се оказа и единствената възможност за добиване на трофей до момента.

Най-после изгря слънце. На сутринта се качихме на едно плато, оградено от зъбери. Изчакахме, докато слънцето напече здраво. Освен няколко гривяка /големи горски гълъби/ нищо не се появи. Тъкмо когато се приговяхме да минем платото на обход, се чу събаряне на камъни на около 500-600 метра вляво и нагоре по единия склон, ограждащ поляната.
Погледнах въпросително водача.
„От дъжда се получава ерозия.” Още докато го казваше, долових хрущене на по-малки камъни от същата посока. Досетих се, че този звук едва ли е от „ерозията”, но замълчах.
Направихме обхода и заслизахме надолу към пътеката, докъдето стигнахме на идване с моята „Тойота”. Вървяхме тихо, без да се стараем, защото от продължителните дъждове земята, и дори миналогодишната шума, бяха омекнали и заглушаваха стъпките ни. Наближавахме скала, застанала на пътя ни, извисяваща се на 5-6 метра. Трябваше да я заобиколим отдясно, както бяха правили преди нас и животните, оставили пътеката, по която се движехме.
Изведнъж вляво нещо привлече вниманието на водача ни Райчо - Зоркото око, който се движеше първи, както обикновено. На десетина метра от нас мернах силуета на двегодишно мече. Трескаво потърсих с поглед майката. Двегодишните мечета на размер доближават средно голямо /80-90 кг/ диво прасе, но не са самостоятелни, а са безпомощни, поради което майка им ги придружава почти до третата година, след което ги отбива. Ето защо аз знаех, че в близост ни дебне голяма опасност. Тази „опасност” тежеше по приблизителна преценка около 330-350 килограма и тъкмо се изправяше на задните си крака на седем крачки пред мен. Стоеше точно на пътечката, по която трябваше да преминем.

За момент в главата ми се загнезди безумната дилема: дали да извадя фотоапарата от страничния джоб на панталона си, или да сваля късата, .308-калиброва карабина, заредена с тежък твърд куршум „Орикс”. Карабината нося на двойна презрамка /като раница/, за да са ми свободни ръцете за бинокъла. Това предполага доста по-дълга процедура. Докато размишлявах какво да направя, карабината сама се озова в ръцете ми, а палецът натегна ударника. Ловецът, който бе пред мен, също видя голямата мечка. Той насочи своята карабина, калибър .243 „Уинчестър”, към нея с видимото намерение да не чака атаката й. Забелязах, че макар и да ръмжеше заплашително, майката не бързаше да нападне. По-скоро се опитваше да даде шанс на малкото мече да се изтегли. Мерна ми се и втори силует - още едно мече. То също побягна, присъединявайки се към първото.
Майката гледаше притеснено към децата си и току изръмжаваше застрашително към нас. Райчо – водачът - който до този момент не бе видял голямата мечка, отстъпваше заднешком точно към нея. Ръбът на скалата не им позволяваше да се видят, а разстоянието между тях се бе скъсило на три метра. Ловецът, който придружавах, извика: „Мечка! Мечка! Пази се! Зад теб!”.
Райчо дори не носеше пушка. Единственото, което можеше да направи, бе да се втурне към нас, търсейки закрила. По този начин обаче ни блокираше, като заставаше между нас и кафявата грамада. Отскочих встрани и прихванах в оптиката носа на мечката, там, където започваше между двете очи. В същия момент извиках, за да привлека вниманието на колегата ловец, но не и толкова силно, че да провокирам нападение: „Не стреляй! Не стреляй! Майка е! Майка е!”.
Бях готов да защитя живота на приятелите си, но последното, което исках, бе да убия майка. Без нея мечетата нямаше да оживеят и седмица. За щастие малките вече се бяха изтеглили и кафявият колос се спусна на земята. С неподозирана бързина се обърна и няколко секунди по-късно я видяхме да препуска нагоре по скалистите хребети.
„Тази мечка трябва сега мед да ми носи, че както я беше подготвил, ставаше на тепих.”, пошегувах се с ловеца.
„Добре, че не я гръмнахте, че директорът по-лесно мен щеше да изпише от нея. А и малките нямаше да оцелеят сами.”, сподели Райчо, който видимо бе поуплашен от близката среща.
Направи ми впечатление правилната и бърза реакция на ловеца до мен, както и че се довери на преценката ми и не стреля. В момент на нужда бих искал такъв хладнокръвен мъж до себе си.
Привечер ловувахме на ход. Движехме се в същата конфигурация, когато - дежа вю - отново подминахме една полянка, а аз, поглеждайки този път вдясно, забелязах сърна и сръндак. Водачът и ловецът вървяха на петнайсетина крачки пред мен. Този път животните бяха значително по-близо /на около 40 метра/, и не рискувах да подам какъвто и да е сигнал. Спрях на място и зачаках двамата отпред да забележат липсата ми. Така и стана. След четири-пет крачки те спряха и се обърнаха към мен. Показах им с глава защо съм изостанал. За наше щастие и за нещастие на сръндака двете животни не ни бяха видяли. Движехме се по пътека, стояща по-ниско от поляната и само от една кратка отсечка можеше да се наблюдава мястото с пасящите чифтокопитни. Без да губи повече време, ловецът бързо насочи карабината и стреля от ръка със самото прикладване. Шестмилиметровият куршум намери вярното място и мъжкарят се свлече в тревата.

„Явно срещата ни с мечката счупи каръка.”, убеден в поличбата изкоментирах аз.
Отчупих две клонки и ги потопих в кръвта на сръндака. Едната поставих в устата на убитото животно - за последна хапка преди дългия път към отвъдното, а другата закачих на шапката на стрелеца, както повелява ритуалът.
Водачът ни предложи да се върнем за пикапа ми и да натоварим улова, аз обаче, воден от някакво предчувствие, пожелах да изминем петстотинте метра до края на поляната.

При единичен изстрел повечето животни рядко се обезпокояват. Слабият вятър духаше срещу нас, а и мястото изглеждаше доста „сръндашко”. Продължихме около 300 м напред, само за да се убедя, че съм бил прав. През едно дере, на 206 м от нас, спокойно пасеше мъжкар с много добре развити и разклонени рога. Разстоянието при добра опора не бе проблем за комбинацията стрелец-калибър. Страничното разположение на животното даваше идеална възможност да се пласира проектила. Съдбата винаги има последна дума. Точно когато очаквах изстрела, сръндака се съдзавъртя и изложи „огледалото” си.
„Изча...”, не успях да довърша думите си и отекна пискливият гръм на .243-ката. Сръндакът замина „по живо, по здраво”. Разбира се, проверихме за раняване, но само получихме нагледно потвърждение къде куршума се е врязал в земята.
Бързахме да се придвижим до чакалото, за което така или иначе вече закъснявахме. На другия ден трябваше да си тръгваме. Карах по тесния чакълест път, натоварил сръндака, но нещо привлече погледа ми. Времето беше „кът”, но имах сериозна причина да спра и да върна десет метра назад. Не! Очите ми не ме лъжеха - ГЛИГАН! Внимателно отворих вратата на „Тойота”-та и погледнах през оптиката с десеткратно увеличение. Отличен 6-7 годишен екземпляр. Извадих от чантичката на бойния си колан лазерния далекомер и прошепнах на ловеца: „172 метра. Вземи „Хеклер”-а!”
Полуавтоматичната карабина „Хеклер и Кох”, калибър 30-06, е най-прецизното оръжие в този клас. На практика групираността на попаденията му е като на болтова карабина висок клас. Нямах съмнение, че изстрелът ще е сполучлив, но за всеки случей се приготвих да дублирам, ако животното бъде наранено и се опита да избяга. Това, което последва, надмина очакванията ми. Глиганът ровеше със зурлата каменистата почва, застанал на ръба на 30-метрова пропаст. Мощният гръм се сля с изрънчаването на празната гилза в камъните на пътя. Тъмното туловище полетя в пропастта. Чух чупенето на дебели клони и след това глухо тупване.
Слънцето беше залязло, но все още имаше достатъчно светлина. Лесно открихме мястото, трудно стигнахме до убитото животно. Трофеят изглеждаше голям отвън, но се оказа едва 21 сантиметра. Въпреки всичко, за мен това бе най-зрелищният изстрел по диво прасе, на който съм присъствал.
Прибрахме се в хижата. Там ни чакаше и другият колега, горд с глигана, който на свой ред и той бе отстрелял. До късно си разказвахме кой какво е преживял. Разстоянията на изстрелите се увеличаваха с всяко преразказване, за да стигнат до сегашните.

Роберт Атанасов