Начало » Публикации » Методи на лов

Човекът - ловец. Хиляди години преди Христа

... Хиляди години преди Христа. Някъде в Западни Родопи. Беше изминала цяла вечност, откакто тектоничните движения стихнаха. Земната маса, нагъната от тях, образува една изключително разнообразна повърхност. Гъста мрежа от реки и поточета опасваше планината. Водата създаваше условия да се развие разнородна растителност: треви, храсти, високи дървета. Те даваха подслон и храна на множество представители на фауната. Тревопасните като цяло преобладаваха, но неминуемо в определен период на своето развитие ставаха храна на хищниците. Карстовите пещери, често срещани тук, се обитаваха от плътоядните създания. Основната разлика между хищниците и тревопасните се изразяваше в устройството на главата. Освен че при първите очите се намираха фронтално и част от зъбите бяха удължени /с цел да улесняват задържането и разкъсването на плячката/, то те бяха и по-интелигентната част от земните твари. Природата бе поставила всичко в йерархична хранителна верига. Все още едно Божие творение търсеше своето място в нея. Човекът. Създаден непропорционално слаб и бавен за размера си, той имаше само един път да оцелее. Да доминира над всички твари със силата на своя интелект и съзнание.
Откакто в района на отвесната скала се пресели /неизвестно откъде/ едър пещерен мечок, кланът „Двата камъка” понасяше втора човешка жертва. Останките на младия мъж лежаха на 50 метра от входа на пещерата. Докато се връщаше с уловената в близката река риба, той изпита усещането, че е наблюдаван. Ускори ход, за да се добере до поляната пред пещерата. Вече усещаше мириса на огъня. Това намали притеснението му и той спря да се огледа и да намести плетения кош по-удобно. Последното нещо, което видя, бе светкавично приближаващата се меча лапа.
Свидетел на случилото се стана неговото по-малко братче, което тъкмо се бе прибрало в пещерата с набрани горски плодове. Уплахата така скова детето, че то не можеше дори да извика или да помръдне. С ужас наблюдаваше как гладния звяр разкъсва тялото. Когато другите от клана се прибраха, от жертвата бе останало по-малко от половината. Сега на всички стана ясно, че жената, изчезнала преди три дни, е сполетяна от подобна съдба. Нямаше време за губене. До залез слънце кръвникът щеше да се върне при трупа. Въпросът бе не дали, а кога ще вземе следващата жертва. Съветът на клана реши тази вечер да напалят големи огньове пред входа на пещерата, а на следващия ден да потърсят друго убежище.
Чистата атмосфера на древния свят откриваше прекрасната карта на звездното небе, чийто фон бе мастилен. Загледани в пространството, хората от клана „Двата камъка” мълчаха, обзети не толкова от мъка, колкото от страх за собствените си животи. Жената, която изчезна преди три дни, бе майка на малкото момче, чийто брат стана втората жертва. Детето не бе продумало цял ден. Мъка и страх от неизвестното изпълваха душата му. От 14 човека вече останаха 12, а преместването, планирано за следващия ден, криеше куп опасности и несгоди.
Пращенето на огъня не позволи на пещерняците да доловят присъствието на пристигналия при трупа звяр. Едва когато хрущенето на костите стана по-силно, насъбралите се усетиха мечката. Няколко мъже взеха примитивно направени с кремъчни остриета копия и брадви, и с факли и викове се опитаха да прогонят хищника. Първоначално животното отстъпи, но след това с фучене нападна натрапниците и те отстъпиха зад оградата от тръни и огън. Нощта премина с още няколко неуспешни опита да бъде прогонено животното. Никой не разбра кога мечката си отиде, но беше ясно, че го е направила по собствена воля. Това, което остана от трупа на младия мъж, можеше да се събере в шепа. Хищникът до два три дена отново щеше да се нахрани...
На сутринта цялото племе, натоварило малкото покъщнина, състояща се от няколко грубо направени глинени съда и кремъчни оръдия на труда, пое към равнината.
Това преместване предстоеше от известно време, заради предстоящите студове. Появата на едрия хищник само ускори процеса. В суматохата по пътуването никой не обърна внимание, че онемялото след случая с брат му момче не бе тръгнало с племето...
На два метра след входа на пещерата имаше два яйцевидни камъка в почти еднаква симетрия и големина. Високи половин човешки ръст, те не само изграждаха нещо като естествена преграда на входа, но и създаваха уют и акумулираха топлината от слънцето и огъня. От тях бе взел името си кланът - „Двата камъка”. Нямото момче се показа зад тях. В двете си ръце държеше цялото си имущество, останало от баткото:
копие, нож и брадва, направени от кремък. Макар и на височина момчето да бе пораснало почти колкото повечето мъже от племето, то все още бе слабо и с неоформена мускулатура. То знаеше, че там, където по-силните от него бяха отстъпили, и за него нямаше шанс. Единственият начин да победи звяра, бе да измисли подходящ капан. Нещо достатъчно силно, което да прободе или да смаже противното чудовище. Най-силното нещо, за което се сещаше, бе самата мечка. Трябваше да обърне собствената й сила срещу нея. Единствената стръв, за която се сещаше момчето, бе самото то.
Втори ден, откакто четиристотинкилограмовият пещерен стръвник бе приключил останките на човека. Тук се бе преместил от друг, отдалечен район, където успя да убие и излапа почти цяло племе, без да разберат какво става. Докато търсеше нови жертви похапваше горски плодове. Макар да бяха приятно разнообразие на неговата диета, те не можеха да набавят необходимата енергия и калориен запас за зимния му сън. Голямото му тегло бе предимство срещу враговете, но му пречеше да ловува сърни и кошути. Единственият друг начин да си набави протеини и да поддържа в добра форма огромното си туловище, бяха бавните, слаби и безопасни човеци.
Време бе отново да ги посети.
Лениво се претърколи настрани и се провря през гъстата мрежа наведени борови клони. Тръгна към пещерата. Не отиваше на лов. Отиваше да се нахрани.
Огънят едвам мъждукаше встрани от входа на пещерата. Приглушената светлина очертаваше силуета на един от човеците, завит в кожа от някакво голямо животно. Усещаше миризмата му. Не се виждаха, нито чуваха други хора. Мечокът стоеше в сянката на близките дървета и дебнеше. Избра подходящия момент и се спусна към седящия на земята силует. Щеше да го смаже с един удар и да отнесе тялото за спокойно хапване в шубрака. Налетя бързо и много късно усети навлязлото в гърдите му кремъчно острие на посаденото копие. Инерцията на тежкото тяло трудно можеше да бъде спряна. Опита се да се върне назад, но разкъсващата болка го спря. Копието, завързано здраво за двата камъка, не пускаше своята смъртна хватка. Мечокът не можеше да разбере, че това е капан, и за момент спря да се съпротивлява. Иззад двата камъка изскочи с лекотата на сърна момчето, стиснало брадвата с дълга дръжка. Още докато се приземяваше, стовари страшното оръжие между ушите на звяра. Единият ръб на кремъчното острие проникна в черепа и леко разряза мозъка. Животното бе вече мъртво. Преди да спрат конвулсиите на тялото момчето нанесе още десетина удара.
Няколко минути по-късно младият ловец започна да се тресе от вълната адреналин, която го връхлетя. Хареса му. Изкрещя с пълен глас. В гласа му вече нямаше нищо детско. Време бе да настигне племето си. Те имаха нужда от него. Имаха нужда от водач.