Начало » Публикации » Методи на лов

Човекът - ловец. Ранното средновековие

Ранното средновековие. Българските земи. Западните Родопи. Близо до местността ”Калето”.
Битката вече бе приключила. Българската войска, излязла за пореден път победител, преследваше противниковата армия. На мястото на сражението останаха труповете на падналите в битката. Пронизани и посечени мъже от двете армии лежаха едни до други в грозни пози, които смъртта им бе отредила. Месното население бе доволно. Часът на мародерите настъпваше. Само за ден-два обитателите на дивия каньон щяха да съберат оръжия, амуниции и при късмет някоя друга сребърна пара, които щяха да ги направят доста по-богати от преди. Между повалените мъже имаше и такива, които още не бяха издъхнали. Никой от дошлите сурови планинци не се опита да помогне на някой от тях. Едно младо момче спря пред войник, вероятно стотник или дори хилядник. В лице той много напомняше баща му, също войник, убит по време на друга голяма битка. Докато го гледаше, войникът сякаш помръдна. Момчето се наведе и за своя най-голяма изненада чу мъжът слабо, но отчетливо да произнася: ”Вода...”. Малкият кози мях почти изчерпа съдържанието си, вливайки се направо в гърлото на войника. Това даде почти незабавен резултат. Раненият поотвори очи и спря погледа си на своя благодетел. Протегна ръка и с неподозирана сила стисна рамото на момчето: „ -Води ме у вас, момко! Ще ти се отплатя.”
Пътеката до селцето бе стръмна и носилката, която момчето импровизирано направи, едвам се тътреше. Макар здрав и едър за възрастта си, Бранко /това бе името на момчето/ на няколко пъти спираше да почива. Само състраданието го караше да продължи. Той не очакваше отплата от войника. Дори и да бе имал някоя скатана пара, то тя вече бе станала притежание на мародерите от неговото село. Това, за което бе дошъл, и което без друго носеше във вързоп, метнат на носилката до войника, бе прабългарската сабя с ръкохватка под ъгъл /който правеше захвата по-удобен, увеличавайки скоростта на удара/; кавалерийското копие с тясно острие; колчана стрели с метални върхове, и най-ценната придобивка - трипластен лък, от тези, с които българите покосяваха вражеския строй от осемстотинкрачки. Това бяха оръжията, с които Бранко открай време желаеше да се сдобие. Сега тази негова мечта се сбъдна, но вместо да се посвети на овладяването им, трябваше да полага грижи за ранения войник.
Съдбата често поднася съвсем ненадейно изпълнението на желанията човешки. В случая войникът, който се настани в дома на Бранко, се оказа хилядник, обучил да боравят с различни оръжия хиляди от подопечните му воини. Той сравнително бързо се възстанови от травмите си и единствено накуцването издаваше преживените страдания.
Виждаше голямото желание на Бранко да овладее оръжията и се зае с обучението му.
За няколко месеца младото момче буквално попиваше всичко от стария воин. От своя страна хилядникът виждаше в Бранко най-добрия си ученик. Особено добре се справяше ученикът с лъка. Още от самото начало си личеше, че предразположението му към това оръжие е особено голямо.
Минаха няколко месеца и приятелство свърза учител и ученик. Завръщащата се войска отново мина по същите места. Хилядникът се сбогува не без съжаление с Бранко и когато тръгваше с армията, му рече: „За няколко месеца ти израсна пред очите ми като воин, но помни, че най-добрите воини всъщност са ловците! Остани в тази прекрасна земя и живей живота, за който и нашият владетел би ти завидял.”
Бранко се вслуша в мъдрите слова на своя учител.
Години след това, вече младият мъж бе най-добрият ловец и дори в години на недоимък за селото в неговата изба винаги имаше достатъчно провизии.
Един ден ловните пътеки го отведоха до красива местност в близост до отвесна скала, известна като „Двата камъка”. Стръмна козя пътека, заличена на места, го отведе до плато, обрасло със сочна трева. Сякаш попадна в рая на ловците. Необезпокоявани от човешко присъствие пасяха стада елени. Бранко стоеше като омагьосан пред откритието си. Когато слънцето отиде към хоризонта, той дочу характерното за придвижването на диви прасета чупене на клони. Прикривайки се бързо и безшумно, той изчака появата на върволицата от черни гърбове. Здравите му ръце опънаха тетивата на лъка и секунда след това остави пръстите му сами да изпуснат тетивата. Стрелата изфуча и прониза двугодишна женска свиня през белия дроб, без да се задържи в животното. То побягна, не даващо признаци, че е уцелено. Бранко спокойно изчака малко, а след това последва плътната кървава диря до едни храсталаци на двайсетина крачки от мястото, където прониза животното. Храстите бяха твърде гъсти, за да влезе в тях, без да се надере. С помощта на сабята си той изсече една просека и пред него се откри входа на пещера. Прасето бе паднало до два камъка с яйцевидна форма, високи половин човешки бой. Вечерта наближаваше и ловецът реши да се възползва от пещерата и да преспи там. Запали огън пред входа до двата тотемни камъка и макар на сутринта огънят отдавна да бе угаснал, от тях все още се отделяше приятна топлина. Бранко хареса мястото и често след това, когато ловуваше по тези места, пренощуваше в пещерата на двата камъка.