Начало » Публикации » Методи на лов

Бойни глиги

Скрит дълбоко в дебрите на планинските склонове, самецът бе отвоювал с кръв територията си. Напусна принудително стадото на тригодишна възраст - сравнително късно. Глигичките му вече започваха да се показват, когато отнякъде дойде стар мъжкар, привлечен от миризмата на феромони. Свинята майка се беше разгонила за пореден път с настъпването на декемврийските студове. Без да се задълбочава в ритуално ухажване глиганът налетя грубо на женската. Младото мъжко прасе се опита да застане на пътя му, подведено от дребния ръст на старото животно. Опитният деветгодишен боец, без да си дава агресивен вид, с рязък тласък на зурлата си разпра бута на неопитното младоче. След което го подгони към храсталаците. В първия момент прасето не почувства болка, само леко изтръпване. Колкото повече изстиваше раната, толкова по-нетърпима ставаше болката. До вечерта раната започна да се подува. На другия ден животното не можеше да движи задницата си. Изоставено и само, то се бе сгушило под хвойнов храсталак и трепереше. Недалеч от мястото, където лежеше, спря стар джип. Отвътре излязоха мъже, отвориха капака на двигателя и започнаха да човъркат нещо по него. Когато тръгнаха отново, на мястото остана голяма локва отработено двигателно масло. Миризмата му сякаш подканяше раненото животно да изцери раната си в локвата. Когато се убеди, че няма опасност джипът да се върне, прасето едвам-едвам се добра до локвата. Отново я подуши и се пльосна в нея. Изтерзаното му тяло се отпусна и то заспа. Събуди се след известно време. Болката бе намаляла. Движеше се по-спокойно. Изрови няколко жълъда, окапали през есента, и засити частично глада си. След това отново легна в локвата масло. За няколко дни дълбокият срез хвана коричка и заздравя. Локвата отработено масло почти пресъхна. Мъжкарчето, запазило лошия спомен, не посмя да се върне към стадото, където бяха неговите майка, братя и сестри. Там наежен го чакаше старият боец. За да не се срещнат отново, прасето измести леговището си до непристъпни скали. Храната там не изобилстваше, но поне спокойствие не липсваше.
Един ден познатият звук на движещ се автомобил достигна до острия му слух. Машините /те бяха три/ спряха и от тях излязоха десетина мъже, които тихо уточняваха нещо помежду си. След минута гората ги погълна. Измина половин час и се разнесе гръм. Екнаха викове. Последваха още гърмежи. Настана суматоха. Животните в гората бягаха подплашени от шума, предизвикан от хората.
Някъде между дърветата, за пръв път откакто бе прогонен от сюрията си, младият мъжкар видя черните силуети на своето стадо. Чу ясно чупенето на клони под копитата им. Когато отминаха встрани от него, вятърът донесе миризмата им. Искаше му се да ги последва и отново да се слее с тях. Приближаващият кучешки лай го плашеше и той остана на мястото си, встрани от гонката при стръмните скални образувания. Отново се чуха изстрели, но някак по-различни. Изквичаване. Някой от неговите събратя бе наранен. Още изстрели. Плясък на куршум в плът. Отдалеч долетя квичене на прасе, което не можеше да се движи, явно със счупен гръбнак. Беше страшно. Цяла вечност продължи ужасът на изтреблението. После суматохата и истеричният шум стихнаха така рязко, както бяха започнали. Счупване на съчка подсказа на младото прасе, че някакво животно се движи към него. През дърветата видя страшилището, което го бе изгонило от стадото му. Смяташе да побегне, но забеляза някаква нерешителност в походката му. Старият глиган бе смъртно ранен назад в гръдния кош. Кръвта му изтичаше - бавно, но постоянно. Олюлявайки се, той подпря сгърченото си от болка и немощ тяло на едно дърво. Отново долетя кучешки лай. Опитните търсачи на кръв тържествуваха. Следата бе ясна. Млад ловец, воден от устремено по дирята гонче, приближи. Като видя мъжкаря се спря уплашено и вдигна двуцевката си. Въпреки че нямаше коридор за стрелба, той припряно изпразни и двете цеви в задницата на умиращото животно. С последни сили глиганът потегли и се бухна в гъст трънак. Кучето започна да облайва на място, но не посмя да влезе. Младият му и както се разбра неопитен собственик го натири да влезне в непроходимия гъстак. С неохота и явен страх животното му се подчини. Щом тръните го скриха от поглед се чу глухо тупване и кратко изквичаване. Миг след това гончето излезе от храсталака. То бе разпрано от бивните на глигана. Зад него се влачеха част от червата му. Чак сега собственикът му осъзна своята припряност и глупост. Вдигна ранения си ловен другар на ръце и го понесе към колите.
Младото прасе гледаше и слушаше всичко това скрито зад храст високо в скалите. Бързо се покатери, превали билото и побягна. Кракът му, вече съвсем оздравял, му служеше с пълен капацитет. Като лош спомен от удара на глигана му остана само голямо, голо, сърповидно петно. Този белег щеше да го съпровожда до края на дните му. А хората му дадоха име – „Лунният глиган”.
От този случай в живота на младото прасе изминаха години. Времето го превърна в голям и силен мъжкар. Той избягваше стадата и се превърна в самотен и мрачен отшелник. Осъзнаваше силата си и знаеше колко опасни за враговете са бойните му глиги. Няколко пъти случайността го срещаше с хора. Лунният глиган знаеше колко опасни могат да бъдат тези създания. Изчезваше бързо, но оставяше силно впечатление с едрото си тяло, с белега във форма на нова луна и не на последно място – с дългите си, бели бивни.
Дебел сняг покри земята. Животните се движеха рядко, за да не хабят енергията си и да не оставят следи, по които хищниците да ги открият. Нямаше паша и единствено кората на дърветата и някоя оцеляла шипка засищаха глада на тревопасните. Дивите прасета не бяха по-облагодетелствани, защото годината бе слаба на жълъди. На много места снегът бе разровен, но рядко те намираха храна.
Забил зурлата в дълбока преспа, Лунният глиган не усети приближаването на вълците. Глутницата от четири хищника вече бе затворила смъртоносния си обръч. Въпрос на време и тактика бе да повалят кое и да е животно. За да оцелеят, на ден трябваше да погълнат около седем кила месо. Природата ги бе създала така, а те се бяха превърнали в перфектни ловци. Почти винаги действаха по един начин с големите животни: един, най-силният – Алфа, застава лице в лице с жертвата. Два вълка, задържащите, са отзад, готови да захапят задните сухожилия на краката. Отстрани атакува врата четвъртият - разсейващият. Ако успее атаката, той впива зъби в гърлото на жертвата, ако не - то Алфа се изстрелва и с мъртва хватка задушава животното.
Досега тази тактика винаги носеше успех, измерен в храна. И този път играта на живот и смърт започна по утвърдения сценарий. Глиганът вдигна глава, усетил късно опасността. Алфа, озъбен, като привидение стоеше пред него. Двата задържащи се спуснаха, но понеже снегът бе дълбок, не успяха да прекъснат сухожилията, а захапаха бутовете. Лунният не помръдна. Разсейващият се насочи към гърлото. Почти едновременно с него атакува и Алфа. Рязък тласък на зурлата. Бойните глиги светнаха като стоманени ками. Разсейващият срещна с окото си бялото острие. Без да се отвлича глиганът нанесе удар в дясно. Челюстта на Алфа изхрущя. Опитният вълк за пръв и последен път в живота си разбра, че е подценил противника си. На свой ред Лунният се впусна в атака. Зашеметен от болката, Алфа не можа да реагира. Ударът на зурлата в ребрата го свари неподготвен. Глиганът инстинктивно усещаше, че това е най-опасният от противниците му и искаше да приключи с него. Подхвърли го високо във въздуха. На гърдите на Алфа зейна рана. Още докато се приземяваше получи нов удар през гърлото, който го остави на място. Чак сега усети жалките опити на двата вълка отзад да го задържат. Направи опит да ги достигне, но те се държаха здраво, впили зъби в плътта му. Претърколи се и седна на задник. Единият задържащ се полакоми и захапа ухото. Силната болка за миг парализира животното, но после го озлоби и той подхвърли хищника с глигите. Червата на животното се провлачиха по белия сняг и то със скимтене прекрати участието си в битката. Разбрал, че няма подкрепа, вторият задържащ вълк отскочи встрани и започна да ръмжи застрашително. Глиганът инсценира лъжлива атака и щом вълкът отстъпи, Лунният смени позицията си. Сега задницата на силния звяр бе подпряна в скална вдлъбнатина, и който искаше да го доближи, трябваше да се натъкне на бивните му.
Три часа по-късно вълкът продължаваше да дебне глигана. Лунният бе наранен съвсем леко, два от вълците лежаха мъртви, а третият береше душа. Оценявайки развитието на събитията в своя полза, черната грамада се надигна и на бавни скокове, порейки тежкия сняг, се понесе към обсадилия го самотен вълк. Единственото, което оставаше на слисания звяр, бе да се отдръпне встрани и да пропусне устремената заплаха покрай себе си. Лунният глиган продължи по пътя си, без да спира, а вълкът след няколко часа започна да ръфа трупа на своя водач. Трябваше да попълни енергийния си запас.
Течеше деветата година от живота на големия глиган. До този момент той грижливо избягваше срещите с човеците. Чуеше ли подозрителните металически звуци и миризми, нехарактерни за горските дебри, се изнасяше предпазливо от района. После зад себе си оставяше гърмежи и истеричните звуци на гонката. Чувствителното му обоняние долавяше миризмата на кръв. Кръвта на други, недостатъчно предпазливи животни.
Отново годината бе бедна на жълъди. Едрото животно трудно попълваше енергийния си запас за зимата. Недалеч на открита поляна, през два-три дни глупавите хора редовно изсипваха десетки килограми ронена царевица. Стадата диви прасета едва дочакваха хората да се махнат и лакомо се нахвърляха върху храната. Късно вечер предпазливият глиган в пълен мрак обикаляше поляната. Рядко намираше повече от няколко зърна, останали след сюрията. А те бяха толкова вкусни и хранителни! Научи се да отива пръв на хранилката и да разгонва другите претенденти за храната още от гората. Когато паднеше пълен мрак, обикновено след полунощ, той като пълновластен господар излизаше от мрака на сенките и ядеше до насита. След това си тръгваше доволен и тъмнината отново го поглъщаше.
Директорът на ловното стопанство водеше лично наблюдение в района. Много пъти бе наблюдавал следите на голямото животно, но не и него. Погрешно смяташе, че големите следи са оставени от един значително по-малък глиган. Един ден пристигнаха запален трофеен ловец и неговият професионален ловен водач. Директорът ги заведе на новоразработената хранилка. И без да е професионалист човек ясно виждаше сериозното присъствие на диви свине по следите, оставени от тях. Захраниха мястото със стотина кила царевица и влезнаха в чакалото. Професионалният ловен водач знаеше, че ако искаха да отстрелят сериозен трофей, трябва да се въоръжат с търпение.
Лунният глиган както винаги пристигна още по светло и остана в шубраците. Животът му доскоро протичаше без режим. Непредвидим и аскетичен, той многократно бе отървавал кожата си. И защо му беше всичко това, когато животът можеше да е много по-лесен. Храната го чакаше готова. Чувстваше се силен и неуязвим. През живота си бе водил много битки и с изключение на първата - всичките спечелени. За пръв път си позволи преди залез слънце да излезе на открито. Обиколи периферията на поляната на около 150 метра от чакалото и отново се скри в гората. Ловецът, който наблюдаваше периметъра през затворения прозорец, прошепна развълнувано: „Мечка! Мечка!”. Един поглед на професионалния ловец бе достатъчен, за да разбере, че това не е мечка, а огромен глиган, с какъвто до момента дори той не се е срещал. Няколко часа ловците се взираха в тъмното с помощта на биноклите си. За момент отново зърнаха Лунния, който гонеше по-малък глиган, но после пак изчезна. Междувременно на храната пристигаха други прасета, които крадяха от съкровищницата на техния властелин и след това бягаха презглава. Течеше шести час от вардата на ловците. Те почти не вярваха, че глиганът ще се върне. Минути ги деляха от решението да си тръгнат.
Леката мъгла и липсата на луна правеха почти невъзможна видимостта. Професионалният водач дежуреше до прозореца. Той не искаше да използува уреда за нощно виждане, защото след това зрението му отслабваше, а и не го смяташе за етично.
Като нощно видение се появи рошавата четина на Лунния глиган. Без да дава вид на вълнението си водачът прошепна на задрямалите зад него мъже: „Ако ще стреля някой по това прасе, мисля че сега му е времето.”
След кратка и за щастие тиха суматоха стрелецът зае мястото си. Водачът тихо отвори прозорецът на чакалото. Силуетът бе на не повече от 40-45 метра, но почти не се забелязваше. Оптическият прицел, максимално подходящ, с 56-милиметрова предна леща, подсветка на скалата и осемкратно фиксирано приближение, насочи огромното си око към глигана. Лекото натискане на спусъка освободи ударника и той възпламени капсула и 4.5-грамовия барутен заряд. Шест хиляди джаула насочена кинетична енергия поеха неотклонимия си път към Лунния глиган.
Ловците от чакалото наблюдаваха как животното ще се сгромоляса от тежащия 19.4 грама куршум в калибър .375 H&H Magnum, но останаха разочаровани, когато то побягна. Най-изненадан остана стрелецът, който познаваше добре ефекта на мощното си оръжие. Той бе сигурен, че е дал вярна посока на проектила. Даже не успя да презареди и глиганът вече го нямаше.
Изчакаха за по една цигара време, за да дадат време на животното - ако е ранено, да легне. Пръв слезе професионалният ловец с прикачен малък, но мощен прожектор към карабината си. Очакваше глиганът да го атакува, ако е ранен. В такъв случай щеше да има възможност само за един изстрел. Стигнаха до мястото, където вероятно животното бе получило куршума. Нямаше нито капка кръв. Педя по педя разгледаха в периметър от 50 метра - същият резултат. След близо час оглед на района решиха да продължат на сутринта. Превъзбудени от тази мистерия, ловците едвам дочакаха утрото. Още по тъмно потеглиха към отдалечения район. Нов оглед на терена показа следата и посоката на отдалечаване. Този път на около 50-60 метра започваше широка кървава следа. Тя водеше екипа следотърсачи към дерето. Три километра следване на кръвта през шубраци, тръни и гъсти борови подрасти ги доведе до все още топлото тяло на огромното животно. Горският владетел препускаше вече по безкрайните ловни полета. Бойните глиги, които досега бяха спасявали животът му, станаха причина за неговата гибел. Сега те красят кабинета на ловеца, а под тях е златният медал, с който бяха оценени.

Роберт Атанасов