Начало » Публикации » Методи на лов

Ловецът на бъдещето

Не мога да заспя. Утре преди изгрев тръгвам на лов. Въртя се в леглото и знам, че трябва да съм добре отпочинал, защото ми предстои голямо изпитание. Адреналина, който образувам при мисълта за предстоящото приключение не ми дава покой. Унасям се, а вече е време да тръгвам...
Изтеглям водонепроницаемият от удароустойчива пластмаса контейнер с екипировката си от оръжейната. И го натоварвам на джипа. Пристигам навреме на аерогарата и след като уреждам формалностите на митница се качвам на директния полет за Канада. Пътувам с цел придобиване на трофей от северен елен карибу.
Удобството на интернет е добре дошло за отдадените ловци. Влизайки в един сайт можех да наблюдавам почти в реално време (със закъснение от 10 минути) всяка една точка от земната повърхност, над която има сателитно наблюдение. Големината на наблюдавания обект може да бъде с размерите на топка за тенис. Сами разбирате, че подобна възможност може да се използва за наблюдение на миграцията на стадата карибу. От две години планирам тази ловна дестинация. Не разполагам с много свободно време и за да направя излета си ефективен се заех предварително проучване.
Два пъти годишно огромни стада карибу мигрират от север на юг и обратно. За около десет дена те изминават стотици километри, веднъж в посока Север, а след пет-шест месеца обратно на юг. Този инстинкт се предава от поколение на поколение от хилядолетия. Маршрутът почти не се променя през годините. Проучих го внимателно и установих, че в един определен район равнината по която се движи мигриращото стадо се прищипва от високи отвесни скали. В този участък широк не повече от 150-180 метра стадото намалява темпото и хилядите елени се източват в продължение на поне час, без да могат да се отклонят или спрат, притискани от живата маса зад тях. Изоставащите и слаби животни не се изчакват. В тежкия преход животните прекосяват полу-замръзнали широки реки, скалисти урви и обширни площи без храна. Много от по-слабите намират смъртта си. Предали се на изтощението те не умират от естествена смърт. Глутници от вълци следват стадото от няколко хиляди животни. Мръвка винаги има в изобилие. Докато елените гладуват и съпротивителните им сили намаляват, то вълците трупат протеинови запаси и потенциалната им възможност да повалят и напълно здрави екземпляри се увеличава. Така на крайната дестинация пристигат чрез естествен подбор само качествените, здрави и силни животни с воля да оцелеят. Този естествен подбор е полезен за вида им.
От аерогарата с влак съм се придвижил максимално близо до района, в който смятам да ловувам. От тук натам наемам всъдеход. Машината е двуместна и има допълнително място за контейнера с екипировката ми. С осем движещи колела е и развива скорост от 80 км/час на суша. По вода се движи със скорост 10-12 км/час. Предварително, съм отбелязал въпросния „карибу” проход на компактния си сателитен навигатор (G P S). Това устройство ми показва точно къде се намирам, както и мястото до което искам да стигна. Няколко сателита са го прихванали (G P S-а) и чрез триангулация определят точните ми координати с точност до 3-4 метра. Друга полезна функция на това устройство е, че на базата на движението на луната и слънцето, с алгоритъм доста точно предсказва часовете, в които животните са активни или се хранят. Прогнозата за активно или пасивно поведение на животните е вярна 98%. Според изчисленията пътя до въпросното място е 3 часа и 43 минути, ако поддържам скорост от 60 км/час. Докато пътувам по бялата пустош имам време да хвърля един поглед „отгоре” на миграцията. Включвам портативния си компютър през мобилния телефон и от първия опит влизам в интернет. Връзката е бавна, но какво може да очаква човек в средата на нищото, заобиколен от сняг и безкрай. Най-накрая влизам в сайта със сателитните снимки и задавам координатите. Трудно ми е да карам с една ръка и да наблюдавам (G P S-а) докато вкарвам данни в компютъра, но трябва да пестя време. Разчел съм пристигането си до минута и не съм предвидил време за спиране. Ако изпусна прехода, следващата възможност е до година. Вече виждам снимката ъпгрейдвана преди десетина минути. За щастие времето е слънчево, а небето чисто и се виждат и най-малките подробности. Наближавам територия, където снега започва да отстъпва място на свежа трева. Снимката от горе ми разкрива къде свършва снежното царство. Предстои ми да прекося размразено езеро. Намалявам и спирам на брега. Поглеждам за последно дисплея, преди да затворя лаптопа в непромокаемия контейнер. Увеличавам мащаба в района на прохода. С ужас забелязвам, че огромното стадо го е наближило. Имам още половин час път докато стигна до там и то ако мина напряко по дължина на езерото. Не издържам на изкушението и си позволявам да увелича още мащаба. Отчетливо различавам отделните животни на екрана. Време е! Прибирам лаптопа и нагазвам с малката амфибията във ледената вода. Течението е срещу мен и макар и слабо се отразява на скоростта негативно. Не мога да развия повече от 8км/час.
Пристигам на точката, която предварително бях отбелязал, като ориентир. От тук нямам видимост към низината. Намирам се на ръба на вещо като каньон, но издигнатата форма на скалите ми пречи. Намирам подходящото място, но това, както и сглобяването на снайпера отнемат още от драгоценното ми време. Когато съм напълно готов последните животни бавно се отдалечават. Изпуснах момента в който хиляди глави карибу минават като на парад пред мен. Вадя лазерния далекомер и замервам ширината на прохода. Най-отдалеченото животно щеше да е едва на 160 метра от дулото на прецизната болтова карабина. За мое щастие, излизайки на уширението след прохода елените спират изкушени от прясната трева. Бързо лягам и нагласявам двуногата на снайпера. Няма време да вадя наблюдателната тръба. Гледам през мощният оптически мерник. В задната част на стадото съзирам мъжкар с добре развити рога. Това е моят избор. Сигурно по-напред има по-добри трофеи, но за това ми трябваше половин час по-рано пристигане. Вадя от джоба си микро метеорологична станция и правя замерване. Надморска височина, влажност на въздуха, температура, скорост и посока на вятъра, атмосферно налягане. Вкарвам данните в портативния балистичен калкулатор. Замервам разстоянието с лазерния далекомер два пъти за сигурност- 980 метра. Вкарвам в калкулатора и този параметър, както и ъгъла на прицелване. Предварително съм заложил данните на куршума: калибър-7.62 (.308), балистичен коефициент- 0.520, скорост на излитане- 890м/сек., тегло- 11.7 грама. Балистичният калкулатор ме „съветва” колко клика корекция да дам по хоризонтала и каква поправка да дам за вятъра. Броя полугласно щраканията на ключовете за корекция за да не сбъркам в бързината. Налагам си да успокоя пулса. Сещам се да включа на запис интегрираната в оптическия прицел видео камера. Нарочно отвличам мисълта си с груби изчисления накъде съм насочил цевта в действителност? Вероятно приблизително на 6.50 метра над елена и 1.80 метра в дясно от него. Звучи абстрактно, но ако искам да го уцеля това са необходимите поправки. Кръстчето на оптиката се задържа за кратко в средата на гръдния кош по продължение на предния крак на еленът карибу. Преодолявам изкушението да дръпна бързо спусъка и продължавам да увеличавам натиска върху него. Изстрелът дойде на време.
Слабия далечен пукот достига животното почти три секунди, след като куршумът изстрелян от мен пронизва горната част на сърцето му. Реакцията му бе висок скок с четирите крака и изгърбване във въздуха. Останалите животни не проявяват признаци на безпокойство и бавно пасейки се отдалечават.
Тръгвам към падналото животно за да огледам отблизо трофея. Докато го доближа минава половин час. Заемам се с дрането. Докато приключа и слънцето залязва. Чува се вълчи вой. Друг вълк отговаря. Присъединява се трети и изведнъж цял хор подхваща тази страховита „песен”. Решавам, че е по-добре да потърся укритие. Изваждам от денка на открития вседеход подвижно чакало-седалка и го монтирам на близкото дърво. След това сменям оптическия прицел на карабината, с такъв за нощно виждане и поставям заглушител. Сменям патроните със субсоник (подзвукови). Преди да се кача на чакалото скривам вседехода в храстите и го покривам с триизмерна камуфлажна мрежа. Накрая напръсквам себе си и мрежата с препарат блокиращ миризмата. Той действа като се свързва с „ароматните” молекули и ги неутрализира. Мрака пада бързо. Макар и още да не се вижда, знам че глутницата е близо. Усетили са миризмата на кръвта и се готвят да пир. Къде ли са? Вадя от чантичката на бойния си колан топлинен търсач с размерите на малък прожектор и претърсвам терена. Знам, че ако в радиус от 300 метра има дори и катерица ще я засече. Червените светодиоди присветват. Ето къде се криете „пиленца”! Прикладвам и поглеждам през нощния мерник. ЕОП-а (Електронно Преобразователно Устройство) в клас-4, върши страхотна работа нощем.
Прихващам единия вълк и натискам спусъка. Няма гърмеж. Чува се само как куршума изпляква в плътта на звяра. Той изскимтява и захапва парче бял дроб висящо от гърдите му. Миг след това е мъртъв. Останалите от глутницата са стъписани за момент, но след това се нахвърлят с ръмжене върху мъртвия си другар и го разкъсват. Стрелям втори и трети път успешно. Усетили нещо нередно останалите се разбягват. Спират на стотина метра. Стрелям по един от тях. Държа прицела над холката, защото субсоника ще падне повече от 30см. на това разстояние. Отново попадение! Останалите побягват и вече не спират. Изкарвам вечерта на чакалото. Краката и ръцете ми започват да замръзват от студа. За щастие съм облякъл електрически елек, а в обувките имам и такива стелки. Батериите ще издържат 4-5 часа, което ме устройва напълно. Приятната топлина, която се разлива по тялото ми ме приспива...
............
В съня си чувам алармата на будилника. Трябва да ставам. Чувствам се недоспал. Защо трябва да ставам? Защото съм на лов за диви кози. Сънувал съм, че ловувам карибу и вълци в Канада. Хубав сън. Сигурно предвещава слука. Навън е още тъмно. Това е добре! По тъмно трябва да се тръгне, когато човек ловува сам. Обличам дрехите умирисани на пушек и грабвам разпокъсаната от употреба раница и вярната карабина. Хващам пътеките към непристъпните зъбери. Вървя вече няколко часа, а сякаш планината се отдалечава. Приближавам бинокъла до очите си все по-често. Имам усещането, че ей сега ще ги видя накацали по огрените от изгряващото слънце скали. И така цял ден. Чак привечер ги откривам. Докато ги издебвам слънцето залязва. Светлината е достатъчна, дори и за изстрел от толкова голямо разстояние. Не знам точно колко е дистанцията, но интуитивно усещам, че трябва да се меря над холката. Нямам подходяща опора, за това използвам един стар трик: когато оръжието е в движение, то няма ситни тремори. Повеждам предния крак на странично разположилия се пръч и увеличавам натиска върху спусъка. Механизма се задейства и освобождава иглата на ударника точно когато надвишавам холката. Не виждам попадението, защото отката измества оптиката от целта, но дивият козел рухва на място. Другите животни се разбягват и превалят линията на хоризонта. Пристигам до убитото животно. Поразен е доста ниско в сърцето. Учудвам се на реакцията. Обикновено при такова попадение здраво животно като дивия козел, може да пробяга 50-60 метра, преди да падне.
Късно е да се прибирам. Правя си заслон от клони и найлон. Паля огън. Варя си билков чай. Лягам по гръб с длани на тила и гледам звездите в ясното небе. Тази вечер няма да вали. В далечината чувам вълчи вой. Отговаря друг по-наблизо. Отвръща му трети. Подушили са кръвчицата. Вятъра леко се носи към тях. Какво е това? – дейжа вю?
Роберт Атанасов
P.S. Макар и този разказ в по-голямата си част да е фикция, то всичките споменати технически методи, пособия и ситуации са реални и изпробвани лично от автора.