Начало » Публикации » Методи на лов

Колибка на полянка

Силният пролетен вятър огъваше високи борове застрашително, почти до счупване. Въпреки това времето бе топло и слънчево. Последните остатъци от зимата се виждаха само по високите планински хребети като разпокъсани снежни петна.
По скалистата пътека вървяха седем души – туристи. Бяха тръгнали към единствената хижа в района. Никой от тях дори и не предполагаше, че още преди два часа се бяха отклонили от правилната посока. Тримата мъже и четирите жени бяха студенти от софийски университет. В този състав те сравнително често посещаваха интересни кътчета от цялата страна. Идеята да обходят по-дивите части на Родопа планина този път предложи една от девойките, студентка по право. Физическата кондиция на младежите бе добра като за градски хора. Повечето от тях посещаваха фитнес салони или спортуваха друго според свободното си време. Ентусиазираната група обаче не си даваше сметка колко опасно би било едно загубване привечер в планината.
От време на време спираха и поглеждаха туристическата карта. “Ето, тук има чешма. Вървим покрай река. Сега срещу нас е този връх.”, лекомислено нагласяваха те релефа по картата, без да осъзнават, че това не е същата чешма, и че реката, по която се движат, е малко планинско поточе, образуващо се само напролет в сухото дере. Отдавна вече не се чуваха звуците, типични за цивилизацията – преминаващи коли, електрически триони, дори и подвикване на пастири не се долавяше.
Малко по малко съмнението обземаше подсъзнанието им и студентите все по-често спираха, за да се ориентират по картата. Вятърът поутихна, запромъква се вечерен хлад. Дифузното осветление на последните слънчеви лъчи разкриваше разкошна гледка наоколо. Групата спря на едно оголено пранинско било, за да се полюбува на красивата гледка. Неочаквано нейде под тях се разнесе звън от хлопатари. Вероятно стадо крави се прибираше от паша. Спасителната идея да отидат при пастира и да го попитат далеч ли е хижата обнадежди младежите. Това щеше да отнеме повечко време. Без да го показват един пред друг, младите хора вече усещаха безпокойство и неувереност.
Сумракът вече се спускаше, когато стигнаха до пасбището, откъдето се чуваха хлопатарите. Никой от тях не се бе запитал защо животните не са прибрани толкова късно. На поляната пред тях, сред високите иглолистни дървета, се мъдреше стара каменна постройка. Възстановена с подръчни средства от неизвестния стопанин, който не се бе задълбочавал прекалено в “архитектурата” на планинската си обител, постройката предлагаше елементарно удобство. Малко поточе минаваше близо до колибата и с това осигуряваше единствената “екстра” от бита на пастира.
Младежите размениха няколко реплики от сорта: “Представяш ли си как би живял без ток?”, или “Колко можеш да издържиш без телевизор?”, и се упътиха към горската колиба. Когато стигнаха до прага, се провикнаха: “Ехо! Има ли някой?”. Повториха и потретиха, но отговор така и не получиха.
Сумракът се превърна в непрогледна нощ. Това наклони везните и групата туристи бързо взе решение да пренощува в колибата. Вратата – здрава, скована от цели гредички, заключваща се с прост, но надежден механизъм, зееше отворена - оставяше впечатление, че къщичката бе напусната бързо, по необходимост.
Самопоканилите се гости влязоха в единственото помещение, което претендираше да изпълнява функциите на дневна, трапезария, кухня, спалня и склад. Грубо издялани дъски оформяха покрива. Прозорците без стъкла бяха покрити с тежки дървени капаци. Газена лампа висеше на забит в една от подпорните греди ръждясал пирон. В малко огнище над все още топлата жарава висеше бакърено менче, което не помнеше годините си. От него се носеше примамливо ухание на прясно сварена боб чорба.
Притеснени от факта, че са влезли неканени, студентите седнаха около стара, примитивно скована маса, без да разопаковат багажа си. Постепенно обаче неудобството им премина и те наизвадиха от раниците хранителните си запаси. Масата бързо се отрупа с чудеса, каквито само един супермаркет може да предложи. Несвикнала с такова внимание и претоварване, тя изскърца и сякаш се намести под тежестта на блюдата.
“Ей, нямате ли чувството, че се намираме в осемнайсти век!?”, попита едно от момичетата – Силвия, най-романтичната личност от компанията.
“Вярвайте ми, че и и през петнайсти тая къщурка пак тук е била!”, допълни философски Емил, нейният приятел, който нямаше претенциите да е историк
“Аз имам единствено чувството, че се намирам във филм по Стивън Кинг или някой друг психар...”, усмихна се дребничка привлекателна девойка - Йоана. За нея тази екскурзия бе нещо като психотерапия. Беше изловила вече бившето си гадже с “оная кифла”, нейната приятелка, и то в собственото си жилище, за което “оня” имаше ключ... Сега трябваше да “ближе рани” и да се моли да издържи, за да не “го” приеме обратно...
Някой от младежите вече бе разпалил огъня и сега той хвърляше мека светлина в помещението. Разговорът потръгна и компанията не усети как вечерта напредна. Умората, натрупана от дъгия преход, и последвалата вкусна вечеря вече подканяха туристите към импровизираните им легла. Спалните чували бяха наредени един до друг върху пода. Само Силвия и Емил бяха свили своето “гнездо” в другия край на помещението. Явно плановете им за вечерта продължаваха.
След малко всички бяха в спалните си чували. В колибата се възцари тишина, само огънят в огнището леко припукваше.
Като драстично посегателство върху покоя и тишината прозвуча рязкото биене на хлопка. Силен рев възвести присъствието наоколо на най-едрия хищник в природата – мечката. Изтръгнати от съня изведнъж, младите хора в колибата застинаха между завивките си. Слабата осветеност на помещението не можеше да разкрие ужаса, изписан на лицата им. Само учестеното им дишане в тягостната тишина показваше страха, който ги бе връхлетял изведнъж. Тепърва започваше дългата нощ.
Единият от младежите – Мартин – събра кураж и надникна през дървените прегради на един от прозорците. Малкият процеп не позволяваше да се огледа цялата поляна. Това обаче, което се открояваше на фона на изцъклената луна, накара момчето да се вцепени. Приведеният силует на мечка, държаща в лапите си безжизнен труп на крава, бе наистина зловеща гледка. И всичко това на не повече от петдесетина метра от колибата! В тихата звездна нощ луната, огряваща поляната наоколо, само подчертаваше мощта на звяра.
Изведнъж с рязко изправяне мечката подхвърли тристакилограмовия труп на кравата. В действията на хищника имаше нещо нетипично. Сякаш прилив на ярост бе обзел животното. Дотам, докъдето се виждаше, поляната бе осеяна с труповете на други животни от стадото. Някои бяха изкормени, други – убити с удар или удушени, но от нито едно не бе ядено. Демонстрацията на свирепост би означавала нещо единствено за този, които разбира езика на животните. За временните обитатели на горската колиба – изгубилите се туристи – действията на звяра единствено можеха да всеят ужас.
Вцепенен от видяното, Мартин се извърна към останалите. Срещайки напрегнатия му поглед, виждайки здраво стискащите му перваза на прозореца ръце, всички разбраха, че са попаднали в голяма беда. Стояха така няколко минути в пълно мълчание. Отвън отвреме-навреме долиташе приглушеното ръмжене на мечката. Шептейки, младежите размениха няколко реплики: “Да залостим вратата!”, “Помогнете ми да преместим масата!”, “Това резе дали ще издържи?...”, “Едва ли, видях с каква лекота подхвърли цяла крава във въздуха!”, “Да затрупаме входа с всичко, което имаме!”...
Бързо и трескаво започнаха да струпват по-тежките неща от твърде бедния интериор на помещението: масата, два големи гюма, пълни с мляко, секира. Малките прозорци в дебелите каменни стени вероятно нямаше да пропуснат разярения звяр да нахълта вътре. Никой от присъстващите нямаше оръжие, с което да се отрази евентуално нападение на животното. Единият от студентите – Павел - носеше голям ловен нож, Мартин – две сигнални ракети от военните /мощни устройства за еднократна употреба, но не и за защита срещу такъв огромен противник/. Едно от момичетата се сети, че носи лютив спрей, който е наполовина изпръскан по кварталните кучета, но поне знаеше, че действа. Близо до огнището намериха вила от желязо с четири метални шипа. За момента това бе май най-надеждното средство за защита.
Докато се суетяха и ровеха из помещението, младите хора попаднаха на голям зеблен чувал, пълен с нещо меко. Така и не му обърнаха внимание, докато някой не даде идеята да направят факли. Изсипвайки чувала на мекия пръстен под, те видяха, че “мекото” са две прясно одрани и осолени малки кожи. Без да имат опит в това отношение, на повечето от младежите светкавично им мина мисъл през ума: “От малки мечета са!”. Значи затова мечката бе полудяла!... Известни бяха силно развитият й майчински инстинкт и привързаност, заради които тя не би се спряла пред нищо, за да отмъсти! Макар и невинни, в случая студентите щяха да понесат възмездието на майчината скръб. Попаднали на неподходящото място и в неподходящо време, те стояха приклещени в жесток капан.
Събаряне на наредени дърва за огред, разсипване на кофа с вода, тежък удар по вратата... Мечката бе отпред! Последва нов, по-силен удар, и резето започна да се огъва. Павел бързо и ловко мушна ножа зад резето, за да го укрепи. В отговор последва серия от удари, при което част от по-малките камъчета около вратата се посипаха по земята. Женските писъци отвътре се сляха с валящите по вратата удари отвън. После изведнъж замлъкнаха заедно. Засега вратата удържаше, но пантите даваха първите признаци на отстъпление...
Усетила, че има напредък, мечката пъхна доколкото можеше лапата си в пролуката отгоре и дръпна няколко пъти. Нови камъчета се посипаха. В този момент, събрала кураж, Йоана, дребничката девойка, се пресегна и натисна лютивия спрей срещу вратата. Първоначално струята удари в дъските, но после се промъкна през процепа и попадна някъде в животното. Отново се чу рев и хъркане. Недоволно сумтене, отдалечаващо се от колибата, вдъхна на хората надежда за развитието на ситуацията. Всички трепереха. Най-уплашена бе Йоана, но в същото време тя съзнаваше, че точно нейното действие ги е извадило засега от бедата.
Облекчението не бе за дълго. Петнайсетина минути по-късно мечката отново приближи колибата. Хващайки вратата отгоре, тя с рязко движение откърти парче от нея. Сега противниците бяха очи в очи. Йоана се възползва от възможността и отново натисна спрея. Този път той отдели жалка струйка, която изобщо не стигна до животното. Съдържанието на спасителния газ бе изчерпано. Очите на отбранителите също сълзяха, защото голяма част от газа бе останал вътре в помещението.
Последва нов захват на мечата лапа. Дупката във вратата зейна още повече. Мечата глава можеше да се провре вече спокойно. Нямаше време за губене. Павел грабна вилата и започна да нанася яростни удари срещу мечката, опитвайки се да й попречи да разкъртва вратата. Един от ударите успя да нанесе поражение на нападателя. За момент мечката отстъпи. В този момент, окуражен, Мартин изскочи напред и дръпна шнура на едната сигнална ракета. Тя изпука и премина покрай мечата глава. Използвайки стъписването на животното от ярката светлина и гърмежа, младежът бързо изстреля и втората ракета, която попадна в целта – коремната област на звяра. Мощен рев огласи нощното небе. Падайки на земята, животното се затъркаля, разкъсвано от болка.
“Вземи си ги! Нали тях искаш?”, изкрещя истерично Силвия и метна кожите на двете убити мечета през отвора във вратата.
Сякаш забравила за болката, мечката спря да реве и задуши падналите до нея кожички. Вдигна глава и погледна към колибата, където всички бяха затаили дъх в очакване на ново нападение. После събра малките меките кожички с едната си лапа и сложи глава върху тях. Чу се тихо проръмжаване, но не заплашително, а като на майка, която утешава бебето си. С дългия си език, много внимателно, тя започна да почиства кожите на своите малки мечета от скверните човешки миризми. Не спираше да издава онзи утешителен звук, с който сякаш им говореше: “Ето, мама е при вас. Всичко ще бъде както преди. Вече няма да ви оставям самички никога!”. После стана, захапа леко кожите с уста и ги понесе към гората...
Повече студентите не я видяха. До сутринта никой от тях не помисли за сън, но с изгрева на слънцето, усетили, че опасността е отминала, всички се предадоха на изтощението и най-безотговорно заспаха. За щастие, нищо лошо не им се случи.
Малко предиобед ги разбуди кучешки лай, последван от няколко изстрела. Чуха се и човешки гласове. Пастирът се бе върнал със своите другари и бе довършил “работата”.
Младежите се осведомиха от местните как да стигнат спирката на рейса и потеглиха без повече приказки. Никой не ги попита защо са пренощували в колибата. Пътят им минаваше покрай гората, там, където се бе оттеглила мечката-майка за последна прегръдка със своите чеда.
Видяха убитото от ловците животно, все още прегърнало двете малки кожички. Никой не продума. Чак когато се качиха на автобуса и той потегли, Йоана се разрида. Павел се опита да я успокои: “Няма страшно вече. Всичко свърши. Скоро ще сме си у дома.”
Насълзените й очи го погледнаха с дълбока скръб. “Мъчно ми е за малките мечета и майка им... Не плача от страх.”

РОБЕРТ АТАНАСОВ