Начало » Публикации » Бракониерски разкази

Луди спомени за диви кози

Дишах тежко, следвайки моя планински ловен водач. Бяхме тръгнали точно когато зората възвестяваше господството си над тъмнината. Тъй като и двамата още нямахме ловни билети, нито законно оръжие, се движехме по маршрут, който само горските обитатели познаваха. Вероятността да срещнем някой по това време и на това място бе незначителна като въшка, седнала на трактор. Старият военен „Маузер” (изровен кой знае откъде) висеше на гърба ми, заедно с полупразната раница. Моят спътник носеше разглобен турски тек 12-ти калибър. С това оръжие не бих посмял да стрелям, защото рискът да ми отнесе главата бе равен с този да застрелям животното, че и по-голям.
Силният наклон на козята пътека, която следвахме, бе изцедил дъха ми и отвикналият ми от подобно натоварване градски задник едва догонваше този на опитния планинар пред мен. От време на време човекът отпред се обръщаше, за да види дали успявам да го следвам и да се порадва на цвета на лицето ми, който от тъмночервено преминаваше в мораво. Имах чувството, че щом забелязваше колко съм скапан, усилваше темпото. Това ме застави при следващото му обръщане да придобия фалшив небрежен вид и дори успях да изцедя на устата си една тарикатска усмивка на безгрижие.
Запознах се с родопския бракониер при случайна среща в планината. И двамата бяхме сепнати и неподготвени. Не стига това, ами и оръжията, които носехме, сочеха срещу другия отсреща. Кой да знае, че от тази среща ще започне приятелство, а то да доведе до много приключения, с които смятам да ви запозная. Вече няколко пъти излизахме заедно на лов, но знаех твърде малко за своя спътник. Въпреки това му имах безрезервно доверие. Има хора, чието излъчване налага увереност и спокойствие. Без претенциите да бъда психолог, смятам, че моят учител в лова бе от този тип сурови и искрени мъже. Вероятно сега пробваше физическата ми издръжливост за пореден път, а може и въобще да не го бе грижа за това. Той просто искаше да го следвам в темпо, а останалото бе моя работа. Като добър стрелец вече се бях доказал пред него. Сега смятах да му покажа, че няма да се предам и на ходене. Белодробната криза сякаш премина и аз, бавно ускорявайки ход, го застигнах. Подсъзнателно той прие състезанието и това доведе до драстично покачване на темпото. Студеният въздух дразнеше гърлото ми. Вече не се боях от избилите в началото капки пот, защото по гърба и врата ми се стичаше вада. Бедрените ми мускули пареха от усилието. Бях сигурен, че ще имам жестока мускулна треска, но това след ден-два. Днес имах задачата да накарам моя спътник да ме уважава като равен.
Стигнахме равна площадка, удобна за почивка. Спряхме. Родопчанинът въобще не беше разбрал, че сме се състезавали. Запали цигара и пое дълбоко дима.
- За`пали и ти от мойте!
-Тц! - изцъках за отказ - за толкова ми стигна въздуха.
После успях да продължа, за да не го обидя: „ Благодаря, не пуша.”
След малко вече можех да говоря, без риск да се задуша:
- Кога ще стигнем до козите?
- Че то ние сме при тях. Ей го пръча отсреща, дето бяга.
Обърнах се рязко, без да съм сигурен дали това е шега или истина. На около двеста метра (или поне така ми се струваше тогава) на зеления фон на тревата леко бягаше черно животно. За пръв път виждах дива коза. Вдигнах карабината, поведох козела и без да имам и най-малка представа за предварението в подобна ситуация, дръпнах спусъка. Веднага се опулих глупаво над мерника, очаквайки да се случи нещо. То наистина се случи. Пръчът спря, погледна към нас и побягна с такава скорост, че МИГ-29 би му завидял на ускорението.
Моят водач вдигна вежди, премлясна, нацупи уста и поклати глава. Не знам дали жестът означаваше: „Не го уцели”, или: „Ти си пълен идиот”. Но и двете неща бяха ясни и явни. Нямаше обвинения и критики. Нямаше въобще думи. Продължихме пътя си напред и нагоре. След половин час събрах сили да попитам: „ Какво правим сега?”
- Амий, отиваме да си убиеш една козъ - каза го просто, без подигравателен тон, като човек, който прекрасно разбира какво става в душата ми.
Колкото и начинаещ в лова да бях, давах си сметка, че с този изстрел бях „осрал” терена и трябва да сменим мястото с по-отдалечено. Вече не усещах умората. Ловният инстинкт ме бе тонизирал и можех да ходя с часове. Платото свърши с отвесна скала, продължаваща със сипей. За да прекосим отсреща, трябваше да се спуснем по скалата, да преминем по сипея надолу, да се изкачим по отсрещния скат и да хванем тънка, открита пътечка, виеща се към отсрещния баир. Всичко това ми изглеждаше невъзможно и по скоро от любопитство, отколкото от ентусиазъм, последвах водача си. От раницата си той извади въже и като го сгъна на две, го преметна през един стърчащ камък. Без да се интересува от мнението ми дали съм склонен да го последвам, се спусна по отвесната скала. Стъпи на сипея и залитна леко.
- Айде, ти си! – каза го, сякаш да се пусна в пропастта бе най-естественото и лесно нещо в момента. Завързах раницата и „Маузера” за края на въжето и ги провесих към него, където той ги освободи. За разлика от водача си, който използва изцяло ръцете си, аз се доверих на един трик, на който ме бе научил мой приятел алпинист. Прокарах въжето, държейки го с лявата си ръка зад гърба си и го увих около дясното си бедро, задържайки с дясната ръка другия край. Така с минимално усилие можех да контролирам спускането си. Явно това впечатли родопчанинът, защото когато стъпих долу, той ме помоли да му покажа точно как става това. Смъкнахме се по сипея, а ботите ми затъваха дълбоко и някои по-дребни камъчета влезнаха в обувките ми. Преди предстоящото изкачване спрях и ги изтърсих. Със съдържанието им можеше да се павира малък площад. Поехме по козята пътека на отсрещния скат. На моменти се налагаше да се придържаме и с двете ръце и да пълзим нагоре. Превалихме билото, само за да разбера, че след него има друг, по-голям баир. Дойде ми много демобилизиращо.
Вървяхме вече около три часа само по подобен маршрут. Слънцето беше изгряло отдавна и въздухът омекна. По небето имаше само няколко малки, рехави облачета, които засилваха впечатлението за безветрие. Почувствах жажда и сякаш прочел мислите ми, моят спътник проговори:
- Ей, там има вода.
На малка полянка имаше построено примитивно съоръжение от издялана от дърво водоносна система, обрасла с мъх и зеленясала. След като пихме, почистихме чучура от зелената маса. Първоначално водата тръгна, примесена с водораслите, но след малко се избистри и ние пихме отново. Продължихме пътя си. Забелязах, че спътникът ми се движи по-бавно и предпазливо. Опитвах се и аз да имитирам тихата му походка. Не успявах добре да избегна шума, но усърдните ми опити даваха все по-добър резултат. След около половин час и двамата се промъквахме почти безшумно. Тогава още не си давах сметка за посоката на вятъра, но за щастие моят неприказлив учител се съобразяваше с този природен индикатор.
Рязкото спиране на ловеца пред мен ме изненада и за да не се блъсна в него, минах встрани и настъпих суха шишарка. Звукът беше несъвместим с хармонията на околната среда. Вдигнатата глава на животното пред нас ми обясни внезапното спиране, което направихме. Сега и козата бе информирана за нашето присъствие. Държах „Маузера” в ръка. Разстоянието бе около 60 метра. Животното продължаваше да ни гледа неподвижно. Човекът до мен беше замръзнал. Каквото и да направех, щях да провокирам побягването на козата. Реших да рискувам. Или щях да си спечеля признанието, или щях за втори път да се компрометирам като ловец. В случай на провал едва ли опитният бракониер щеше да ме вземе отново на лов. Карабината пое пътя към рамото ми. Виждайки реакцията ми, козата подскочи и сякаш се завъртя във въздуха на 180 градуса. Докато стъпваше, вече прикладвах и едновременно с това дръпнах спусъка, следвайки движението на животното. Този път веднага презаредих, но когато карабината отново легна на рамото ми, козата превали баирчето и се скри от поглед. Вярвах, че куршумът я е засегнал и сякаш да се извиня, казах на родопчанина: „Сигурен съм, че я уцелих.”
Вместо отговор той кимна сериозно в знак на съгласие. Отидохме до мястото, където последно видяхме козата. Ясно си личеше къде копитата бяха „порязали” земята. Нямаше следи от кръв. Тежкият осеммилиметров, облечен куршум едва ли бе останал в животното. Сърцето ми се сви от неизречения укор. Десетина метра по-нататък следите в зелената къса трева водеха до отвесна пропаст. Надвесих се и погледнах надолу. Едва ли някое животно, пък било то и дива коза, можеше да скочи, без да се пребие на място. В този момент погледът ми се спря на един скален остров с плоска повърхност около метър в диаметър. Отгоре, сякаш поставена на пиедестал, лежеше моята първа дива коза. Ясно виждах как куршумът е влязъл малко зад левия хълбок и е излязъл заедно с живота на скалната антилопа през дясната плешка, вероятно пронизвайки сърцето. Не бях забелязал от вълнение кога до мен е застанал родопчанинът. Гледахме, опиянени от лова и гледката, десетина минути. Пръв наруши мълчанието моят учител. Типично в негов стил, сякаш четеше мислите ми, той подхвърли простодушно и естествено:
- Хм, ше те взи`ам, бе. Бива те с пушката и не мрънкяш кат` изплезиш езика.
Явно този лов наистина се оказа проверка за мен.

Послеслов: Ако някой „разбирач” започне да се превзема колко вкусно е месото на дивата коза, не му вярвайте. След успешния лов вкусен е само хлябът, купешкият суджук и изворната вода.

„Козята брада”