Начало » Публикации » Бракониерски разкази

Последната среща на Скиталеца

Посвещавам този разказ на Боян Киров – един приятел и учител в лова.

Керванът от черни джипове със затъмнени стъкла бавно напредваше през високите преспи. Пътят лъкатушеше покрай замръзналото речно корито. Само на места ледът бе прояден от буйната река и ромонът и достигаше до слуха. Към тези места водеха дивечови пътеки. Следите оставени в отъпкания сняг издаваха вида и количеството на горските обитатели, които са ги ползвали. Когато кавалкадата от високопроходими машини достигна дървено мостче, простряло се над реката, първият автомобил спря и човекът до шофьора слезна за да провери дали мосчето може да издържи тежестта на бронираните возила. Младият мъж бе облечен в черни зимни дрехи в спортен стил. Подплатеният му панталон бе натъпкан във високи кожени кубинки с непромокаема мембрана и здрава подметка. Движенията му издаваха, че човекът е в перфектна физическа форма. От горния джоб на дебелото яке се подаваше антенната на радиостанция, а в лявото ухо на мъжа влизаше слушалка с комутатор. На гърдите си носеше къс автомат със сгъваем приклад, а под връхната си дреха многозаряден пистолет и няколко резервни пълнителя. Охранителят погледна мостчето и премина по него, като пробваше на всяка крачка дали е достатъчно устойчиво. След това отгледа близките склонове и каза нещо по радиостанцията и се качи в джипа. Колоната автомобили премина по мостчето и продължи по пътя без изход, който след няколко километра свършваше пред планинската ловна хижа. ВИП персоната, който се придвижваше с колоната бронирани коли бе запален ловец. За съжаление постоянната му служебна ангажираност, не му даваше възможност да отделя много време за своето хоби- ловът. Ето защо редките случаи, в които мажеше да избяга от шума на големия град и стриктния график на срещите, записани от секретарката му седмице напред, той държеше да бъдат уползотворени максимално добре.
Директорът на ловното стопанство имаше списък със заможни ловци, който често гостуваха при него. На първо място той поставяше човекът, който сега пристигаше. Това отношение не бе продиктувано само от комерсиалност, а и защото ВИП-а бе приятен събеседник, ерудиран мъж и коректен в отношението си с хората. Жалко, че нямаше възможност да им гостува по-често. Този път Директора на стопанството бе приготвил наистина уникален лов. Изваждане на стръвница от бърлогата й. Това бе станало възможно, поради променливата метеорологична обстановка. Първоначално тежкия сняг накара мечките за заемат бърлогите си, но затоплянето извади някои от тях от зимния им сън.
Големия мечок се събуди гладен и раздразнителен. Едрото му туловище изискваше доста хранителни запаси, при забавен метаболизъм. Сега изразходвайки много повече енергия в будно състояние, мечокът реши да попълни нужните запаси, преди да легне отново. Кратката разходка по изолираните северните скатове му показа, че от жълъдите не е останало нищо. Лакомите прасета бяха обрали и последните наличности. През есента той посещаваше няколко по-отдалечени хранилки, където хората оставяха ронена царевица. Разходката до тях допълнително изчерпа енергията му, но когато пристигна разбра, че металните контейнери са празни, тъй като дълбокия сняг пречеше на редовното им зареждане. В гнева си мечокът хвана контейнерът тежащ почти 200 килограма и го запрати по отвесния скат към дерето. Пращенето на повалените дървета спря, чак когато металната хранилка разкривена се спря на дъното. Сумтейки недоволно едрото животно тръгна надолу по коларски път засипан от снежни преспи.
Двата коня впрегнати в каруцата дишаха тежко и с мъка проправяха пъртина в тежкия сняг. Товарът им беше фураж предназначен за хранилките на дивеча. Тясната пътека по която се движеха бе стръмна. От едната страна се издигаше отвесна скала, а от другата бе дерето и лъкатушущата рекичка. Конярат не даваше много зор на животните. И без друго им бе доста тежко. Чудеше се как ще обърне каруцата в този тежък сняг. Надяваше се, когато изсипе фуража при хранилката да може на ръце да премести колата. Излизайки от поредния завой, конете рязко спряха и запръхтяха тревожно. Конярът се сепна и се огледа напред. Вятъра носеше миризмата към ноздрите на двете животни. „Да неби да са усетили вълк или глиган? Не може да е мечка, защото е твърде рано да се събудят от зимен сън.” – мислеше си конярът.
В този момент зад скалата се подаде щироката глава на мечока, който също остана изненадан от срещата, тъй като вятъра бе в гърба му. Той се надигна на задните си лапи и подуши въздуха. Дали защото бе от долната страна на пътя или от неочакваната среща, но конярът видя най- огромния в живота си звяр. Нямаше време и място да обърне колата. Единственото което можеше да направи бе да спаси себе си. Дори и не се сети за двуцевката в калъфа, която лежеше в каруцата. Конярът се прехвърли бързо зад колата и побегна по коловоза с невероятна за годините си бързина. По пътя се препъна и падна няколко пъти, като всеки момент очакваше мечокът да го настигне. В същност мечокът нямаше и намерение да се занимава с човека. Това, което привлече вниманието му бяха конете, които подплашено пръхтяха и се блъскаха един в друг в опитите си да избягат. Накрая те се сурнаха към дерето, където колата с фуража се обърна, а те изпочупиха краката си. С кървясали мецуни животните правеха опити да се надигнат, но притиснати от каруцата и осакатени от падането по стръмнитната нямяха шансове. Когато усети миризмата на кръв мечокът се облиза и реши да се възползва от възможността. Когато пристигна при осакатените животни те все още бяха живи. С един удар на тежката си лапа той уби единия кон и започна да го яде. Другия кон гледаше учакстта на другаря си и цвилеше жално и безпомощно. Мечокът изрева и строши черъпа му.
Когато конярът пристигна в ловната хижа и разказа за срещата си със звяра, директорът веднага се екипира и въоръжи и взе двама горски. Когато пристигнаха Част от единия кон бе изядена, а мечката я нямаше. Мечокът трябваше да бъде лишен от възможност да прави повече подобни пакости. През следващите няколко дни по двама души дежуряха край убитите животни, но нямаха слука. Тъй като вечер ставаше много студено, те се прибираха. На сутринта от животните отново бе ядено. Никой обаче не желаеше да остава вечер в мечата територия. На третия ден мечката не се върна при мършата. Разузнавателната акция показа, че се е изтеглила към непристъпните през зимата северни скатове и е легнала да продължи зимния си сън. Търсенето на хралупата отне цял ден, но накрая се разбра точно къде зимува животното. Тъй като макар и изпаднали в летаргия, тези големи бозайници запазват слуха и обонянието си на щрек, групата не доближи леговището, а само проучи от разстояние, че следите свъшват там.
Макар и да нямаше много опит в лова на мечки чрез вдигане от хралупа, директорът реши да зарадва с отдалата се възможност гореспоменатата ВИП персона. Той познаваше човекът, който можеше да доведе до успех операцията по отстраняването на хищника.
Чашата с младо червено вино пропускаше рубинената светлина хвърлена от горящите в камината дъбови цепеници. Боян седеше в блажено спокойствие, съзерцавайки жаравата, която се образуваше по края на камината и отпиваше малки глътки. Отдавна такова затишие не бе спохождало Скиталецът. „Ето вече не съм необходим никому.”-мислеше си с лека носталгия той. Все по-рядко викаха опитния ловец да се справя с глутници вълци или мечки стръвници. Ловът на хищници беше неговата страст и съдба. Нямаше човек с по-голям опит от неговия, но той никога не се заслепи от блясъка на славата, която го съпровождаше като ловец. Вродената му скромност често създаваше у хората, които не го познаваха грешно впечатление. Някои го смятаха за затворен и неконтактен, но истинските му приятели знаеха, че срещу тях стои сто процентов мъж на думата и го уважаваха дълбоко. Легенди се носеха за неговите ловни подвизи и никой не знаеше къде свършва реалното и къде започва фантазията. Факт бе, че самият Боян или както го знаеха навсякъде – Скиталецът никога не говореше за миналото.
В не толкова далечното минало от села и паланки разтревожени хора му пращаха писма и телеграми с молба да ги отърве от някой хищник-вредител. Сега той разполагаше с мобилен телефон, но въпреки това от доста време не бе получавал задача. Последната, която отказа бе от един господин, който поиска да си закупи меча кожа. Боян отвърна, че не разполага с такава, а „господина” му каза , че може да изчака, докато Боян си „набави”. Намекът беше доста дебелашки и Боян смирено отвърна, че предложението не го интересува. Тогава „господинът” извади „тежката артилерия” и спомена четирицифрена сума за прясна, необработена меча кожа. „Съжалявам господине, но когато съм убивал мечки е било за да помогна на хората, не защото съм искал да изкарам пари от това. Освен това аз съм богат- много богат. Може би вашето щедро предложение ще заинтересува някой друг. Бъдете здрав!” – каза и затвори телефона. И наистина Боян беше един изключително богат човек. Той имаше прекрасно семейство и много ловни спомени. Беше богат и с верни приятели.
Днес спомените го връхлитаха като град. Погледът му се спря на изправените до вратата овчарски геги. Още когато уби първата си мечка-стръвница, вместо агнето и парите, които му предложиха пострадалите от стръвницата селяни, той пожела само една овчарска гега – за спомен. Не искаше да ощетява бедните хора допълнително. Парите щеше да похарчи, а агнето да изяде. От тогава когато убиеше мечка, взимаше по една гега, на която грижливо изписваше датата и мястото на лова. Какъв по-добър и траен спомен. Вече бе насъбрал поне четиридесет. Пресегна се и взе една от многото. Когато прочете мястото се сети, че това бе отдавна, много отдавна.
Тогава въоръжен с лък и стрели той успя само да рани стръвницата. Изгубил момента на изненадата, самият той се превърна в преследван от страшилището. Това, че успя бързо да се покачи на близкото дърво, само отложи за момент неизбежното нападение. Скиталецът бе на ясно, че двубоят е въпрос на секунди. Нямаше в себе си повече стрели – те се бяха разпилели и останали долу, след изненадващата атака на мечока. Единственото оръжие, с което разполагаше – големия ловен нож, бе последната му защита. Школуваната му през годините пъргавина запази животът му на косъм.
Вълчият вой, който се разнесе от мобилния телефон бе в същност мелодията му на звънене.
- Здравей Скиталецо, да не те е затрупал снега?- прозвуча познатия глас на директора.
- Здравей началство. Грея си старите кокали пред камината – отвърна Боян.
- Време е да ги размърдаш тези „стари кокали” към стопанството.
- Да не ви е натиснала някоя ранна мецана, или просто виното да ви е в повече – засмя се Боян.
- В планината виното винаги е кът, но имаме нужда от опита и помощта ти- изплю камъчето директорът.
- Ако джипа запали, ще бъда при вас след 3 часа – каза делово Боян.
- Чакаме те – и разговорът прекъсна.
Боян не бе карал колата си от две седмици, но педантичен във всяко едно отношение, той я потдържаше в отлично техническо състояние. Дори и за миг той не се замисли, защо в същност трябва да отиде и дали някой ще поеме, поне стойността на горивото. Такъв бе Скиталецът. Вече преваляше 55 години, но сякаш опасностите и приключенията го привличаха все по-силно.
Когато доближи ловната хижа, Боян забеляза първите постове на охраната, още педи те да го видят. Имаха вид на хора, които ще го спрат и ще го разпитват – къде и при кой отива. Скиталецът не обичаше да се обяснява на непознати, които искаха еднопосочен поток информация. Погледна часовника си – имаше почти час до уговореното с директора време за среща. Дяволито настроение заигра в душата му: „Я, да ви видя тези момчета дали си разбират от занаята.” Боян тихо пусна джипа на заден ход и го паркира под надвиснали борови клони в страни от пътя. Направи се труда да отсече с големия си нож още няколко клона, с които допокри колата и след това ги поръси със сняг. Погледнато от разстояние нищо не издаваше наличието на джипа. Скиталецът се върна стотина метра назад, там където бе забелязал дивечова пътека и пое по нея към хижата. Не след дълго пътеката го отведе над ловната хижа, откъдето Боян отново огледа обстановката. Двама от охранителите стояха край колите и си говореха. Два от петте джипа работеха на място. Това означаваше , че и в тях има хора. Задната врата през склада на ловната хижа бе свободна за достъп, поради факта, че снега я бе затиснал. Тих като котка Скиталецът се промъкна до нея и след като я разчисти влезе в хижата. Там той срещна директора, който в първия момент се сепна.
- Ха, Бояне, ти кога пристигна? – учуди се високия мъж.
- Тъкмо влизам началство.- ухили му се Скиталецът.
- Както и да е, слушай имам важен гост. За мен е много важно да остане доволен. Мечката е доказана стръвница и трябва да я спрем. Осигури на баровеца трофея и ти ще останеш доволен.
- Аз съм доволен, че съм тук и това ми стига. Казвай сега каква е историята.
И директорът разказа на опитния си приятел всичко, което знаеше.
Към края на разговора в служебното помещение влезна добре сложен мъж със сива коса. Стоманено-сивите му очи стрелнаха Боян, после погледът му регистрира присъствието на директора и отново се втренчи в Скиталецът без да каже и дума.
Неловкото мълчание бе нарушено от директора:
- Господин Недялков, това е човекът, когото очаквахме. Бояне, това е шефът на охраната на нашия ловец...
- Моите хора не ми докладваха, че сте пристигнали. Носите ли някакво оръжие господине? – прекъсна ги Недялков.
- В себе си само ловен нож.
Опитния охранител набързо прецени човека срещу себе си. Дребен на ръст, тежи не повече от 65-70 кила, в напреднала възраст – едва ли представлява опасност.
- Елате да ви представя на шефа, ако обичате! – репликата на охранителя прозвуча като заповед.
Централното помещение в хижата играеше роля и на трапезария и на място за отдих. Там бе и телевизорът и масата с шаха и таблата. В кожения фотьойл с лице към вратата седеше мъж на средна възраст със ловни дрехи в елегантен стил. Лицето на човека се стори доста познато на Боян. Беше го виждал по телевизията не е дин път, но не можеше да се сети кой точно е това. Мъжът стана и усмивка озари лицето му. Протегна ръка и каза:
- Здравей Скиталецо. Аз съм Жоро. Доста съм слушал за теб. Ще ловуваме ли стръвницата?
- Здравейте! За това съм дошъл. Надявам се да съм от полза.
- Със сигурност. Кажи ми какъв план за действие предлагаш.
- Доколкото разбрах, се знае къде е приблизително е леговището. Трябва да се разузнаят подходите от далеч и да се заложат пусиите на стрелците. След това трябва да се подходи внимателно и входа на бърлогата да се препречи с дебели клони. Двама души с дълги колове ще ръчкат в дупката и двама ще ги пазят с готови за стрелба оръжия. Когато мечката изскочи от дупката си скоростта й е зашеметяваща, но клоните ще я забавят и ловецът ще може да стреля, докато ги разчиства. На времето така са ловували нашите дядовци, но са били въоръжени само с копия наречени рогатини и брадви. Разчитали са на силата и ловкостта си. Когато е изкачала мечката се нахвърляла на първия който срещне. Той я нанизвал на рогатината, която е застъпвал с крак. Не винаги пробождането е било смъртоносно. Тогава се е намесвал човекът с брадвата. Нашата задача е по-лесна – разполагаме с огнестрелни оръжия. Важно е да знаете, че не бива да гледате през оптическия прицел педи да сте видели с невъоражено око животното. Чак след като видите мечката се прицелете през мерника. В случай, че е ранена или не е уцелена, ще попадне на другите ловци. Най-добре е да го направим утре сутринта, за да имаме светлата част на деня пред себе си.-обобщи Скиталецът.
- За съжаление моето време е много ограничено и трябва утре до обяд да съм в столицата. Ще трябва да действаме днес. Имаме поне четири часа докато се стъмни.- обясни ситуацията баровецът.