Начало » Публикации » Бракониерски разкази

Скривалището при старата чешма

Както споменах в предишния си разказ, веднъж влязъл в гората, нищо не може да ме притесни. Чувствам се уверен, а обстановката ми е позната, защото от дете обикалям околностите. Единственият ми проблем е как да пренасям стария военен “Маузер”, без да бъда забелязан.
Първоначално го носех увит в одеяло или скрит в сноп от пръчки и клони, но това не беше най-добрият начин. Реших да си потърся скривалище, където да го оставям след лов и където след това отново да го намирам. Скоро избрах такова място. То ми позволяваше, независимо от маршрута ми, винаги да мога да минавам оттам. Проблемът се състоеше в това, че пътят ми се удължаваше многократно.
Старата чешма, изградена преди повече от сто и петдесет години, едва църцореше. Точно на двайсет крачки по посока на склона, в хралупа затулена от камък, се съхранява и до ден-днешен бойната карабина.
А днес целта на “разходката” ми е един от близките върхове, където пъплят дивите кози. Много пъти съм издебвал бързоногите катерачи и сега изпитвах огромно желание да се сдобия с трофей. Избягвам по-широките горски пътеки, защото нерядко по тях мога да се натъкна на туристи, гъбари, билкари и дори на някой горски стражар. Градчето ни е малко и всички се познаваме. Една случайна среща може да ми навлече сериозни неприятности, ако някой ме види с оръжие в ръка.
Докато се придвижвах, на два пъти засичах сърни, но сега те не ме интересуваха. Ето ви още един парадокс в лова. Ако бях тръгнал за сърни, сигурно щях да срещам диви кози. Сега обикалях по места, където всеки път съм засичал скалните катерачи, но нямах никаква слука. Дали нещо не ги е подплашило?... Едва ли. Днес туристи нямаше, а от горското добиваха дърва в доста отдалечен район. Спрях да почина и да хапна на една скала, която ми даряваше панорамна гледка към подножието. Долу кристално чистата река хвърляше отблясъци. Балканската пъстърва в реката бе вкусна и с червеникаво месо. Мисълта да наловя риба за момент ме накара да премисля идеята дали да не зарежа дивите кози. След кратък дебат със самия себе си реших, че е по-добре да продължа по първоначалния план.
Обикалях неуморно, търсейки дивите кози цял следобед. Без успех. Всички животни се бяха укрили от жегата. Добре беше и аз да последвам примера им. Намерих си шарена сянка. Следобедният пек вече отстъпваше място на вечерната прохлада, но слънцето грееше все още ярко.
Сложих ръка над очите и заоглеждах красивата природа. Искаше ми се да имам бинокъл и да мога с негова помощ да прегледам съмнителните тъмни петна върху отсрещните скали. Взирах се настойчиво, но, уви!, човешкото зрение има предел. Де да имах поне оптика върху “Маузер”-а...
Обектът, привлякъл вниманието ми върху себе си, явно се раздвижи. Сега по-ясно можех да определя формата му. Не можех стопроцентово да преценя животното, но вече бях сигурен, че това долу е див пръч. Опитах се да определя разстоянието до него. Под наклон от около трийсет градуса по права линия между мен и него имаше около четиристотин метра. За по-голяма прецизност и дума не можеше да става. Сложих механичния мерник на това разстояние и се опитах да прихвана целта. Наложи се да сваля раницата от гърба си и да я използвам за опора. Легнах, но се оказа пък, че така не виждам добре. Преместих се по-надолу по склона, но без да искам отроних с крака няколко дребни камъчета, които се затъркаляха настойчиво към пръча. Пръчът веднага се надигна подозрително от удобната си лежанка и заоглежда склона над себе си. Дивите кози са много притеснени, когато обектът на потенциалната заплаха се намира по-високо от тяхното местоположение. От друга страна, въпреки че съм бил забелязван, когато съм се изкачвал към тях, те са ме допускали доста близо, но все пак на безопасна дистанция. А сега беше въпрос на няколко секунди острото зрение на животното да открие потенциалната опасност – човека-ловец.
Реших да рискувам с далечен изстрел – такъв, какъвто в живота си не бях правил. Тънката мушка на оръжието почти заемаше ширината на цялото животно. Странно, но се чувствах уверен, че ще уцеля. Неудобната позиция на оръжието увеличи въздействието на отката върху рамото и бузата ми. Силният “шамар”, който поех, за момент ме разконцентрира. Инстинктивно докоснах скулата си. Наведох се надолу и потърсих пръча. Не беше помръднал. Сетих се, че трябва да презаредя. Вниманието ми бе отклонено за момент и когато погледнах отново очаквах да видя, че животното бяга. Дивият козел обаче стоеше все още там. Може би дори бе полегнал. Невероятно! Ако не звукът от гърмежа, то поне плясъкът на куршума в твърдата скала трябваше да го е подплашил. Взирах се към него още известно време, но нищо не можех да разбера.
Пътят до животното ми отне цели двайсет и пет минути, защото опасният склон, по който се спусках, се ронеше и завършваше в стръмно дере. На едно място дори следваше отвесна скала, висока около шест метра. За щастие носех въже в раницата си. Спуснах с помощта на въжето “Маузер”-а и раницата, а после ги последвах и аз.
Пристигайки на място, аз с огромно удовлетворение установих, че животното е уцелено в гръдния кош, и то в областта на сърцето. Бойният островърх куршум беше оставил поражение и върху един камък, пробивайки напречно козела. Когато вдигах животното ми направи впечатление, че ... /?/ също има входна и изходна рана от куршум. Трескаво затърсих отговор на въпроса как с един куршум може да се направят две успоредни наранявания на четиресет сантиметра едно от друго. За момент изпаднах дори в паника. Даже си помислих, че някой е стрелял заедно с мен и в един и същи момент сме ударили животното!... Разумът ми обаче веднага отхвърли това предположение. Единственото пряко попадение можеше да е само от мястото, от което стрелях АЗ. Козелът нямаше вид на ранен, когато се прицелих в него, така че отпадаше и версията да съм доубил ранено животно.
Нямаше клони или преграда, които да са разцепили куршума преди попадението му, а и той бе с твърда обшивка.
Поех по обратния път нагоре, като същевременно продължавах да търся отговор. Козелът ми тежеше ужасно, затова и реших да го одера на място и да си взема само месото и трофея в раницата. Успях да се справя със задачата за около четиресет минути. Раницата, макар и тежка, се носеше, но когато стигнах до въжето, обратният път нагоре ме затрудни. В един момент на изтощение и отпускане от моя страна за малко щях да полетя в пропастта. Точно когато се изкачих горе и започнах да изтеглям раницата и карабината, въжето се скъса. Няма да ви разказвам как слязох отново, как завързах багажа, как се изкачих повторно и изтеглих всичко горе. Капнах от изтощение, а кожата по дланите ми бе жестоко ожулена.
Когато се добрах до скривалището край старата чешма, вече бях на самоход. Етапът с умората отдавна бе отминал и за мен вече нямаше значение още колко време ще се влача така. Скрих “Маузер”-а. На разстояние от него близо до пръстен път затрупах с борови клони раницата с месото и трофея и се отправих към градчето. Трябваше да взема кон, с който да пренеса всичко до вкъщи.
Някакво усещане за опасност ме накара да се върна и да проверя в предния джоб на раницата да не би да съм оставил някакви следи за себе си. Намерих стария си телефонен бележник, подгизнал от влага, но все пак с добре четящи се моето име, телефон и адрес.
За около два часа успях да стигна вкъщи, да взема коня и да се върна обратно при старата чешма. Там на място, преди да взема раницата, напоих животното и тъкмо се наведох да пия и аз вода, когато в сумрака дочух шум, а след това проблеснаха три прожектора. Бяха служители от горското. В първия момент изтръпнах, но веднага осъзнах, че всъщност не мога да бъда обвинен в нищо. Горските подчертано любезно ме запитаха дали не съм загубил нещо, на което отвърнах доста наивно: “А, да не сте ми намерили подковата?”. Разбрахме се, че не са я намирали. Питаха ме и дали не съм срещал някой по пътя. Съвсем откровено отвърнах, че не съм срещал никой. Въпреки сумрака в близост до мястото на срещата ни забелязах и повода за притеснението на горските. Докато съм бил в града някой е ранил кошута, която побягнала и издъхнала на пътя. Случайно минаващият джип едва не се блъснал в умрялото животно. Цялото действие се е разиграло на около петдесетина метра от старата чешма.
Горските натовариха животното и поеха с джипа към града. Аз привидно продължих, а след малко се върнах, взех си раницата и тръгнах към къщи. Всичко нататък мина гладко.
Няколко дни след случилото се видях единия горски. Той ме измери с поглед и натъртено изрече: “Виждам, че си подковал коня, при това със стари подкови.” Усмихнах се, вдигнах рамене и продължих. Зад гърба си чух закана: “Все някой ден ще се издъниш!”. Явно бе, че в горското ме подозираха. Трябваше да бъда още по-внимателен вече. А иначе и представа си нямаха хората, че същата вечер аз осолявах дивечова пастърма. Смятаха, че вероятно някой мой приятел е застрелял кошутата и аз съм се качил с коня да я прибера. Това че подминах раницата и че първо напоих коня на чешмата ми спаси живота.
Може би някои от вас още се чудят защо в дивия пръч имаше две огнестрелни рани /в главата и в тялото/ при положение, че изстрелът, даден от мен, беше един-единствен. Отговорът се оказа прост: в момента, когато откатът на “Маузер”-а е отклонил погледа ми от целта, козелът се е облизвал по хълбока. Точно в този момент всъщност куршумът е ударил и пробил главата, а след това е влязъл в гръдния кош и е разпробил и него.

Козятя Брада