Начало » Публикации » Бракониерски разкази

Тъмната страна на луната

Ловец съм откакто се помня. Още от дете си правех лъкове и жилки /прашки/. По-късно обикалях планинските гори и мечтаех да имам ако ще и най-скапаната кремъклийка, защото умеех да издебвам дивеча. Щом навърших двайсет и пет години, събрах смелост и кандидатствах за ловец в местната дружинка. Хората там ме познаваха и нямаха нощо против да стана пълноправен участник в лова. И без друго често ходех с тях като рукач /викач/. За съжаление, бях заподозрян от един човек, който имаше голямо влияние в ловните среди и в горското, че спя с жена му. Естествено, щом видял молбата ми за ловец, казал на председателя: “Тая няма да я бъде!”.

Председателят на дружеството започна да ме избягва и уклончиво отговаряше на въпросите ми кога ще са изпитите и кога ще ме приемат. Най-накрая изплю камъчето. Много съжалявал, но “онзи” бил “голям човек и не можел да му счупи хатъра”.
Почувствах се ужасно гадно. Плачеше ми се. Толкова надежди отидоха на вятъра. После си казах, че ако и първобитният човек е чакал да му издадат билет за лов, то много отдавна хората щяха да изчезнат като вид или развитието ни щеше да е останало на ниво маймуно-човек.
Заех се да си търся незаконна пушка – каквато и да е, само да стреля. Не минаха и два месеца и се сдобих със стар военен 8-милиметров “Маузер”. Като го почистих от ръждата и смазката, разбрах, че държа в ръцете си своята нова любов. Осем години “Маузер”-ът ми беше спътник в лова и мой най-верен приятел, докато през 1995 г. успях да стана редовен член на БЛРС и да получа така желания от мен ловен билет. От полицията ми издадоха разрешително зазакупуване на ловна пушка, а впоследствие – и на карабина.

Зарекох се повече да не бракониерствам и все още спазвам обещанието си. “Маузер”-а почистих добре, увих го във вестници и найлон и го зарових на сигурно място с останалите ми трийсет патрона.

... В началото патроните бяха 450. Пестях ги и много се стараех да стрелям точно. През тези осем години рядко съм си позволявал да стрелям просто за удоволствие или по мишени. От първия до последния изстрел нито един патрон не засече и всеки куршум намираше целта. Знам, че за много от вас това ще прозвучи като празна хвалба, но, наистина, “вервайте ми”, така беше!
Ловът за мен днес продължава с не по-малко емоции от преди, но тук аз искам да ви разкажа за онези осем години и за 420-те изстреляни не нахалост патрони.

Не възнамерявам да използвам истинското си име по известни съображения. Ще променям географски имена и имената на участниците в събитията. Единствено фактите ще запазя в неподправен вид.

Първо приключение /Люк Скайуокър/

Селището, в което живея, граничи с няколко ловни стопанства. Директорът, “за мое удобство”, е наредил да се построят множество чакала на труднодостъпни места. Аз много им се радвам и често ги ползвам, за да ловувам от тях трофейни животни. Служителите от горското извършват дейности, с които успяват да привлекат доста дивеч при чакалата. Хранят животните, създават солища, охраняват районите от нежелани посетители и регулират числеността на хищниците. Аз също бих искал давърша тези неща, но никой не ме кани. Затова се самопоканвам на дивечовите ниви, на солищата и на хранилките, които в случая са създадени за личното ми удобство. Много пъти съм издебвал животни, докато се разхождам из гората, но не бях стрелял по тях. Не ми е за месото, въпреки че никога не разхищавам. Прибирам си всичко, а после раздавам на приятели една част. Впоследствие започнах да раздавам само на онези, които не говорят пред другите.

Тъкмо се бях сдобил с “Маузер”-а и бях изпробвал точната му стрелба, ме споходи прекрасната идея да го пробвам и на нещо по-подвижно.
Знаех, че на една дивечова нива редовно вечер излиза голям глиган. Още по светло тръгнах към мястото. Най-рискованият момент бе да изнеса оръжието от селището. Увих пушкалото в старо одеяло, а около него сложих дълги клони. По пътя не срещнах много хора, но и малкото, които видях, сигурно са се чудили защо нося дървата към гората вместо към града.

Стигнах до мястото след около три часа и половина, когато вече започваше да се мръква. Малко бях закъснял, но по-старите животни рядко излизат първи. Чудех се дали да остана до пътя или да се кача в чакалото. Накрая реших да се кача горе. Доста ловко се справих с бравата /чакалото се заключваше/, без да я повредя. Не съм крадец, но съм техничар и ми е лесно да преценя слабите страни на една врата. Щом влязох в малкото помещение, затворих отново вратата, така че да не си личи, че вътре има някой. Добре, че направих така, защото след половин час по пътя се зададе джип на горското. От прозореца до шофьора някой освети с фар поляната, а после и чакалото. След това джипът обърна и слезе обратно по пътя. Отдъхнах си с облекчение.
На края на поляната се появи сърна и започна да пасе. Отворих безшумно прозорчето и се прицелих. После ми дожаля. Прибрах “Маузер”-а. Тъкмо мислех да затворя прозореца и сърната подплашена се скри в гората. Заслушах се, но не чух нищо. Напрягах очите си да видя някакво движение, но въпреки силната лунна светлина не се забелязваше животно.

Изведнъж дочух стъпки на човек, който се приближава по пътеката към моето укритие. Изшептя глас: “Да се качим ли горе? Имам ключ.”. Друг глас му отвърна: “Не, по-добре от долу.”. Разбрах, горските са се върнали и в момента от тях ме деляха 4-5 метра въздух и дебели 2,5 см скърцащи дъски. Не смеех да помръдна, дори не дишах. Бях в полуприклекнала поза и вече чувствах как се изморявам. Ако се опитам да седна, дъските сигурно ще ме издадат. Колко ли можех да издържа така? Пет-десет минути най-много.
Двадесет минути по-късно на дивечовата нива се появи сърна, може би същата. Бавно се приближаваше към чакалото. На около 25 метра от него се спря и започна да повдига и да сваля главата си, взирайки се в тъмнината. Блесна огън и прозвуча изстрел. Сърната падна като отцепена. Отдолу чух глас: “Къде отиде бе, куре?”. “Ми низнам, май умря...” , колебливо изрече “кура”. Първият настоя: “Върр да провериш, де!” и другият отиде да огледа. Доволен от откритието си, той се ухили: “Браво, бат Гошо! Голем гъзар си! Майката си й е...!”
След десетина минути се върнаха с джипа, натовариха сърната и си тръгнаха доволни. Аз седях поразен и се чудех. Нали са служители на горското, нали ужким те са най-големите противници на бракониерството?!

Предполагах, че тази вечер други животни няма да се завъртят в района. За всеки случай изчаках около час. Добре направих. От гората около поляната се дочу пращене на настъпени клони. В сянката на един бор ми се стори че виждам силует. Не носех фенер и нямаше как да разбера какво има там. Осланях се изцяло на слуха си и това даде резултат. “Почувствай силата.”, казваше Йода на Люк Скайуокър от знаменитата сага.
По звука, който идваше до мен – хрупане и грухтене – установих, че късният “купонджия” е диво прасе. Понеже нямаше други животни, заключих, че е самотен мъжки глиган. Нямаше добра видимост, а и не виждах мерника на “Маузер”-а. Сетих се, че стари ловци лепят бяла хартийка на мушката, за да се ориентират в тъмнината при варда. Пробвах, но и това не помогна. Глиганът влезе отново в гората, но продължи да се движи към чакалото. Чувах как хрускат шишарките под копитата му. От време на време счупен клон ме ориентираше доста точно за положението му. Отиде на царевичните кочани. Луната грееше в лицето ми и ме заслепяваше. На фона на по-светлата царевица се открои голямо черно петно. Проблемът беше, че не знаех кое е задницата и кое – предницата. Почти неподвижното животно, разположено на тридесетина метра от мен, ме изкушаваше да стрелям. Няколко пъти насочвах оръжието, но нито виждах мерника, нито мушката. “Почувствай силата”, помислих си отново аз. Насочих оръжието. Затворих очи и се заслушах в мляскането и хрупането. Дръпнах спусъка. Изстрелът изтрещя и ме стресна. Погледнах към захранката с царевица. Нямаше никакъв силует. Беше тъпо да разчитам на “Силата”, а не на прожектор. Обзе ме неприязън към глупавата ми идея. Не можех да уцеля глиган от трийсет метра. Трябваше само да го изчакам да излезе на светлината. Внимателно отворих вратата, излязох и я затворих също тъй внимателно след себе си. Слязох по стълбата и тръгнах да потърся къде е ударил куршума. Като доближих кочаните, дочух слабо бълбукане, сякаш от ферментирала бирена бутилка. Глиганът лежеше мъртъв и от една дупка, близо до ухото му, извираше бълбукащата кръв. Почувствах силата!

Забележка: До читателите на “Български ловецъ”:
Не ми пишете! Няма да отговарям. Изживял съм страхотни моменти и просто исках да споделя един от тях, ако вашето списание ми даде тази възможност.

Люк Скайуокър