Начало » Публикации » Африка и по света

Сафари наръчник за Африка, Втора част

Познаването на определен вид дивеч, който е обект на ловен интерес, е минимумът уважение, което му дължи ловецът. Едва ли всички наши читатели ще успеят да посетят „Черния континент”, но поне ще се опитам да направя съпричастни повечето от вас, уважаеми колеги, до магията, която ме заплени още от най-ранно детство – африканското сафари. В предишния брой ви запознах с подготовката за самото сафари и най-необходимите неща, с които трябва да се сдобиете при пътуване, както и със специфичните особености при лова на антилопите куду, еланд и трите вида зебри. Този път ще разгледаме антилопите редхартебист, синьо и черно гну и брадавичест глиган.

Редхартебист

Със своите странно оформени рога и специфична конструкция на тялото, силуетът на редхартебиста е лесно различим. Окраската на тялото му е керемиденочервена, а челото и горната част на муцуната са черни. Предната част на тялото му е по-висока от задната и на пръв поглед движенията му изглеждат сковани, но почакайте да побегне и ще се удивите на скокливия му галоп. Лесно може да бъде объркан с хартебиста на Лихтенщайн, който от своя страна е по-светлочервен и му липсва черният цвят. Освен това рогата на Лихтенщайн хартебиста са червени. Теглото на мъжките редхартебисти е около 160-180 килограма, докато хартебистът на Лихтенщайн достига до 200 кг. И мъжките и женските редхартебисти имат рога, но женските са по-дребни. Обикновено размножителният им период е през март-април и след 8-месечна бременност раждат едно-единствено малко. Продължителността на живота им е около 13 години. Издържат дълго без вода. Когато на пътя му се изпречи препятствие, например ограда, редхартебистът предпочита да преминава, провирайки се отдолу, а не да прескача (както правят куду и еланд). В дивата природа основните им врагове са петнистата хиена, лъвът, леопарда и дивото куче.

Трофей. Рогата на мъжките екземпляри са предпочитаният трофей, тъй като са доста по-масивни от тези на женските. Средно големите рога достигат около 52 см. Най-големият регистриран трофей е с дължина 74.93 см.

Методи на лов. Редхартебистът обитава открити равнини, където пасе. Слухът и обонянието му са много добре развити, но за сметка на това зрението му не е толкова добро. Удачен метод на лов е чрез издебване, съобразявайки се с посоката на вятъра. Внимателното промъкване е задължително, защото и при най-малко подозрение, тази антилопа се спасява с бърз бяг.

Препоръчителни калибри. Поради открития терен, който се обитава от редхартебиста, дистанциите за стрелба са пределно дълги. Употребата на настилни калибри е препоръчителна. Като минимум се препоръчва .270 Winchester, с куршум поне 130 грейна (8.4 г), но значително по-надеждно се представят 7 мм Remington със 140 грейна (9 г) куршум, .308 Winchester, .30-06 Springfield и, разбира се, .300 Win. Mag. с поне 165 грейна (10.7 г) куршуми.

Зони за поразяване. Гърбицата на редхартебиста често заблуждава ловците за разположението на вътрешните органи и ги кара да пласират изстрелите по-високо. Белият дроб и сърцето са разположени под средата на гръдния кош. За ориентир отново ни служи централната ос на предния крак. За разлика от някои други видове животни, изстрели, попаднали зад линията на предния крак на редхартебиста, почти винаги водят само до неефективно раняване. Така наранено, животното може да измине голямо разстояние и да не бъде открито, дори и от много добри следотърсачи. Ето защо се препоръчва попаденията да се насочват в по-предната част на гръдния кош и врата.

Синьо гну (blue wildebeest)

Приликата на антилопата гну с бивол е голяма. Цветът му е сивкаво-кафяв, с по-тъмни ивици около гърдите и врата. При определена светлина козината има синкав оттенък, откъдето идва и името му. Лицевото окосмяване, гривата, опашката и брадата са черни. Рогата му наподобяват биволски, но са по-тънки. И двата пола имат рога, но женските са по-дребни и с по-тънки рога. Мъжките екземпляри тежат 250-270 кг. Средната дължина на рогата е около 60 см, а рекордът е 86.04 см. Обитават райони с изобилие на водоизточници, с ниска трева и храсталаци. Обикновено образуват стада от по 20-30 животни - предимно женски и малки, с млади мъжкари и един стар мъжкар, който е водещото животно. Понякога се забелязват и стада от ергени-мъжкари, както и големи формации от по няколкостотин животни. Предпочитаното от тях време за паша е рано сутрин и привечер, когато е прохладно. През деня предпочитат да почиват в сенките на дърветата. Стадата мигрират, когато тревата стане твърде висока, защото високата трева крие опасност от прикрил се хищник. Често срещани са смесени стада с равнинни зебри. От ноември до февруари женската ражда едно, рядко две теленца след 8 и половина месеца бременност. Продължителността на живота им е около 20 години. Основни врагове в дивата природа са: петнистата хиена, дивото африканско куче, гепардът, леопардът и лъвът.

Черно (белоопашато) гну (black wildebeest)

Черното гну е значително по-дребно от синьото. Теглото на зрелите мъжкари рядко надвишава 180-190 килограма. Рогата му са извити в предната си част, като върховете сочат назад; приличат на кормило на велосипед-бегач. Средната дължина на рогата на трофейно животно е около 52 см, а рекордът е 74.61 см. Женските също имат рога, но са по-малки. Окраската им е тъмнокафява. Опашката е светложълта, почти бяла. Обичат по-открити равнини в близост до водоизточници. И те като по-големите си роднини предпочитат да се хранят, когато е прохладно, а през деня търсят сенчестите горички. Понякога пасат коленичили. По време на брачния период (март-април) мъжкарите са много агресивни и ревниво пазят територията си, но до тежки сблъсъци се стига рядко. В резултат на доказаната мъжественост на „бика”, женските раждат по едно теленце през ноември-декември, след 8 и половина месеца бременност. Продължителността на живота им е около 20 години. (Стига преди това да не срещнат ловец, харесал трофея им.)

Методи на лов и подходящи калибри. Като повечето африкански животни и антилопата гну е много издръжлива и силна. Стадното й поведение я предпазва от неприятни изненади и срещи с ловци, защото стадото винаги имат „часови”-съгледвачи, които пазят, докато останалите пасат или почиват. Ето защо възможността тази антилопа да се стреля отблизо е малко вероятна. Изхождайки от това, ловецът би имал по-голямо предимство, ако ползва настилни (далекобойни) калибри с максимално тежки за съответния калибър боеприпаси. Подходящи са: .270 Win. с 9 г куршум, 7 мм Rem. Mag. с 11.4 г куршум, .308 Win., 30-06 Spr. .300 Win. с поне 11.7 г куршуми. Значително по-добре е да се ползват: 8х68, .338 Win. Mag. и .375 H&H.

Подходящи оптически прицели са фиксираните с 6-кратно увеличение или варио оптиките от 2.5-10х42 и 3-12х50.

Пласиране на изстрела. Гърбицата, която е характерна и за двата вида гну, лесно подвежда стрелеца да се прицелва по-високо. Сърцето на черното гну се намира ниско, в долната четвърт на гърдите, нагоре по задния ръб на предния крак, когато животното е перпендикулярно разположено. Там се образува вдлъбнатина. Попадение в тази област ще порази горната част на сърцето и двата бели дроба. Такъв изстрел гарантира падане на животното преди да е изминало 30-40 метра, а понякога води и до моментална смърт. При доближаване на ранен мъжкар трябва да се внимава и оръжието да е готово за стрелба, защото то често нападат преследвачите си.

Брадавичест глиган (Warthhog)

Добре познат на най-малките като Пумба от анимационния филм „Цар Лъв”, брадавичестият глиган е един от най-предпочитаните ловни видове, заради дългите и дебели бивни. Има силно изразени образувания под очите и зад бивните, приличащи на брадавици. На тегло големите мъжки екземпляри рядко достигат 90-100 кг. Средно голям глиган тежи около 70 кг. Цветът на кожата е сив, с рядко окосмяване. И двата пола имат добре развити бивни. При мъжкарите бивните са със средна големина около 20 см, но не са рядкост и 25-26-сантиметровите. Световният рекорд е 60.96 см. Измерва се по-големият от двата, като дори и един зъб се признава за трофей. Брадавичестият глиган е дневно животно и с настъпването на тъмнината се прибира в леговището си, което обикновено е дупка под земята. За целта той често използва изоставени термитници. Глиганите влизат в бърлогите си на заден ход, за да могат да посрещнат нападател с острите си глиги. За добър трофей се смята глиган, чийто бивни стърчат навън поне с широчината на една длан (10-12 см). Белег на напреднала възраст при мъжките са тъмните петна (сякаш от машинно масло) под очите. Мъжките са по-едри и имат по-дълги и масивни глиги. Самците се събират с женските през март-април - само през брачния период. След 5 и половина месеца се раждат от 1 до 8 малки, в зависимост от възрастта и физическото състояние на майката. Хранителната им диета е съставена предимно от трева, диви плодове и корени. Тъй като за разлика от европейските си събратя не консумират месо, вероятността да са заразени от трихинелоза е незначителна. От друга страна месото им е особено ценено от леопардите и поради тази причина брадавичести прасета често се използват за бейтване (застървяване) при лов на леопард. Продължителността на живота е около 20 години. Обичат близостта на водата и често ходят на водопой, ако имат възможност.

Методи на лов. Зрението на брадавичестите прасета е слабо развито, но за сметка на това обонянието и слухът им компенсират този недостатък. Затова при издебване е важно да се съобразява посоката на вятъра. Удобни места за издебване са водоемите и тинестите места, където, подобно на нашите прасета, обичат да взимат кални и прашни бани. Най-труден за лов е началото на зимния сезон - май-юни, когато тревата е висока и буквално поглъща силуетите на прасетата. Тъй като е териториално животно, веднъж локализирано, брадавичестото прасе може да бъде доближено в удобен момент някой друг ден.

Подходящи калибри. Макар и с големи бивни и издръжлива физика, брадавичестите глигани не са „твърди” животни. Вътрешните им витални органи стоят близо до кожата, поради което не са необходими много тежки калибри. Много професионални ловци смятат, че .223 Rem. и .243 Win. са всичко необходимо, за да се повали и най-големият представител на вида. Повечето ловци, отишли на сафари, не носят толкова малки калибри, освен ако не са на лов за „Small five” („Малките пет”), така че всяко добре усвоено от ловеца оръжие би било адекватно.

Пласиране на изстрела. Сърцето на брадавичестия глиган лежи ниско в долната една трета на гръдния кош, като за вертикален ориентир взимаме централната ос на предния крак, когато животното е разположено перпендикулярно спрямо ловеца. Много често срещата с брадавичестия глиган е фронтална. В такъв момент най-добре „вършат работа” изстрелите, отправени в мозъка. Той се позиционира лесно – централно, един пръст над линията на очите. Внимавайте с опитите да направите гръбначен изстрел в областта на врата – гръбначният стълб е позициониран доста по-високо от средата на гърба.

Роберт Атанасов

Следва продължение...